Рут Уеър
Игра на лъжи (58)

Когато се качвам по стълбите към стаята на Люк, не очаквам да мога да заспя. Очаквам още една нощ, в която лежа и в главата ми се блъскат въпроси, а Фрея спи до мен. Но съм уморена — повече от уморена, изтощена. Лягам в леглото напълно облечена и веднага щом главата ми докосва възглавницата, потъвам в мъчителни сънища.

По някое време внезапно се събуждам от гласове в стаята над мен. Спорят и в начина, по който звучат, има нещо, от което косъмчетата на тила ми настръхват. Лежа известно време, опитвайки да се разсъня от смущаващите сънища за Кейт, Амброуз и Люк и да се ориентирам, после очите ми свикват с тъмното. През процепите на дъските на тавана прониква бледа светлина, която потрепва при всяко движение, гласовете се повишават и стихват, а от едно тупване водата в чашата ми се разклаща, сякаш някой е блъснал стената с трудно сдържано отчаяние.

Протягам ръка към лампата, но ключът щрака напразно, преди да си спомня, че няма електричество. По дяволите! Фатима взе лампата при нея. Нямам кибрит. Няма как да запаля свещ.

Лежа неподвижно, ослушвам се и опитвам да различа гласовете. Дали е Кейт, която си мърмори сама, или Фатима или Теа са се качили при нея, за да продължат разговора?

— Не разбирам, не беше ли това, което искаше през цялото време? — чувам. Кейт е, гласът й е дрезгав и продран от плач.

Сядам, затаила дъх и опитвам да чуя. По телефона ли говори?

— Ти искаше да бъда наказана, нали? — продължава тя.

И тогава идва отговорът.

Това е ридание, ниско стенание, което се процежда в мрака и кара сърцето ми да се качи в гърлото.

— Не трябваше да става така.

Гласът е на Люк и той звучи не на себе си от мъка.

Не мисля. Измъквам се от леглото и отивам до вратата на Фатима, където разклащам дръжката на вратата. Заключено е и шепна през ключалката:

— Фати, събуди се, събуди се.

Тя се появява след секунди, тъмните й очи са широко отворени в мрака, ослушва се, когато соча скърцащите дъски над главите ни. Затаяваме дъх.

— Какво искаше в такъв случай? — Трудно различавам казаното от Кейт, тя плаче и думите й са неясни. — Какво искаше, щом не е било това?

Пръстите на Фатима стискат ръката ми и я чувам как си поема рязко дъх.

— Люк е там горе? — шепне тя и аз кимам, но се напрягам да чуя думите на Люк между риданията.

— Никога не съм те мразил… — чувам. — Как може да го кажеш? Обичам те… Винаги съм те обичал.

— Какво става? — шепне трескаво Фатима.

Клатя глава, опитвайки да си спомня всичко от изминалата нощ. О, боже! О, Кейт! Моля те, кажи ми, че не сме…

Люк казва нещо. Гласът на Кейт се повишава ядосано и после следва някакъв трясък и викът на Кейт — от болка, или тревога, не мога да определя — чувам и гласа на Люк, прекалено задавен, за да различа думите му. Звучи, сякаш е на ръба да рухне напълно.

— Трябва да й помогнем — шепна на Фатима и тя кима.

— Да извикаме Теа и ще се качим заедно. Повече сме по-силни. Той сякаш е пиян.

Ослушвам се, докато следвам Фатима по коридора и мисля, че навярно е права. Люк не е на себе си.

— Винаги си била само ти — чувам, докато тичаме надолу по стълбите. Думите му са изпълнени с мъка. — Как ми се иска да не беше така, но е вярно. Бих направил всичко, за да бъда с теб.

— Аз щях да се върна за теб — ридае Кейт. — Щях да изчакам, да го накарам да размисли. Защо не му се довери? Защо не се довери на мен?

— Не можех — Люк се задавя и после думите му стават съвсем тихи, докато тичам по коридора към стаята на Теа. — Не можех да му позволя да го направи. Не можех да му позволя да ме върне във Франция.

Теа сяда стреснато в леглото, когато нахълтваме в стаята й. Лицето й пребледнява от страх, преминаващ в шок, когато различава, че сме ние с Фатима.

— Какво става? — ахва тя.

— Люк — успявам да кажа. — Тук е. Мислим… о, боже, не знам. Мислим, че може да сме объркали всичко, Теа.

— Какво? — Тя скача от леглото на секундата и нахлузва тениската си през главата. — Мамка му. Кейт добре ли е?

— Не знам. Той е горе при нея. Изглежда, се карат. Мисля, че някой от двамата току-що хвърли нещо.

Но тя вече е излязла и тича към стълбите.

Едва е стигнала до първото стъпало, когато се чува нов трясък — този път много по-силен. Звучи, сякаш някой дърпа тежка мебел, и всички замръзваме за момент. После се чува писък, отваряне на врата и тичащи стъпки.

И после подушвам нещо. Нещо, от което гърдите ми се стягат като в менгеме. Мирише на парафин. И чувам звук, който не мога да определя, но от който ме изпълва необясним ужас.

Чак когато Кейт се появява, тичайки по стълбите, с ужасено лице, осъзнавам какво чувам. Пукането на пламъци.