Рут Уеър
Игра на лъжи (7)

След като Рик потегля, ние се споглеждаме. Необяснимо онемели, усещаме как слънцето напича върху главите ни. Искам да попитам Кейт за есемеса, но нещо ме спира.

Преди да съм се решила да проговоря, Кейт се обръща и отваря портата, после я затваря след нас, а аз поемам по късата дървена пътека, която свързва Мелницата с брега.

Самата Мелница се намира върху нанос от пясък, малко по-голям от самата постройка, който навярно някога е бил свързан с брега. В някакъв момент след построяването на Мелницата е бил прокопан тесен канал, който я е откъснал от сушата, с цел да се насочат надигащите се води от прилива към водното колело. Колелото го няма отдавна, само едно почерняло дърво стърчи под прав ъгъл от стената на някогашното му място. Сега там има дъсчена пътека, служеща като мост над трите метра вода, отделящи Мелницата от брега. Помня, че преди седемнайсет години минавах на бегом по него, понякога четирите тичахме заедно, но сега не мога да повярвам как сме вярвали, че ще ни издържи.

Мостчето е по-тясно, отколкото го помня, гредите му са избелели от солената вода и разядени на места и за времето, през което не съм го виждала, не са му сложили парапет, но Кейт невъзмутимо тръгва по него, носейки чантата ми. Поемам си дълбоко дъх, опитвайки да прогоня образите в главата си (как някоя от дъските поддава, как количката пада в солената вода) и я следвам. В гърлото ми засяда буца, докато насочвам колелата над опасните пролуки и успявам да издишам чак когато стигаме до относителната безопасност на отсрещния край.

Вратата е отключена, както винаги, също като едно време. Кейт натиска дръжката и се дръпва, за да ми направи път — а аз повдигам количката с Фрея върху дървеното стъпало и я вкарвам вътре.

Минали са седем години, откакто последно видях Кейт, но не съм идвала в Солтън от два пъти повече време. За момент ми се струва, че съм се върнала назад във времето, отново съм на петнайсет и повехналата красота на това място ме пленява за пръв път. Виждам дългите асиметрични прозорци с напукани стъкла, гледащи към устието на реката, сводестия таван, който се издига нагоре и нагоре чак до почернелите греди на покрива, стълбището, което се вие, сякаш е пияно, и скача от една паянтова площадка до друга, покрай спалните, чак до таванското помещение, високо под покривните греди. Виждам опушената почерняла печка с кюнеца извит като змия, ниския диван с продънените пружини и най-вече картините, картините, които са навсякъде. Някои от тях не са ми познати, сигурно са на Кейт, но са разпръснати сред стотина, които са като стари приятели, чиито имена помня смътно.

Там, над ръждясалата мивка, в златна рамка е Кейт като бебе, лицето й е обло и пухкаво, погледът й — яростно напрегнат, устремена е към нещо, което не се вижда.

Там, между два дълги прозореца, виси недовършеното платно с устието в зимна утрин, сковано от скреж, и една самотна чапла стрелнала се ниско над водата.

До вратата, която води към външната тоалетна, има акварел на Теа, чертите й са се размазали по краищата на грубата хартия.

А над бюрото виждам скеч с молив на нас двете с Фатима, сплели ръце на столче, засмени, сякаш нямаме и едничък страх на този свят.

Сякаш хиляди спомени ме връхлитат едновременно, всеки вкопчва пръсти и ме тегли към миналото — и после чувам шумен лай, поглеждам надолу и виждам Шадоу, който скача към мен като вихрушка от бяло и сиво. Спирам го, потупвам го по главата, докато той се притиска към крака ми, но той не е част от миналото и магията се е развалила.

— Нищо не се е променило! — казвам, съзнавайки, че това звучи глупаво. Кейт свива рамене и започва да откопчава Фрея от количката.

— Е, има някои разлики. Наложи се да сменя хладилника. — Тя кима към хладилника в ъгъла, който всъщност изглежда по-стар и окаян от предшественика си. — И се наложи да продам доста от най-добрите картини на татко, разбира се. Запълних празните места с мои картини, но не е същото. Трябваше да продам някои от любимите си — онази със скелета на калугерицата, другата със сивата хрътка на пясъка… но останалите… не мога да понеса да се разделя с тях.

Тя поглежда над главата на Фрея към картините, които още са по местата си, и погледът й сякаш гали всяка една от тях.

Вземам Фрея от ръцете й и я повдигам високо, без да изричам на глас, че това място прилича на музей. Изглежда като стаите от домовете на класиците, които са запазени във вида, в който са ги оставили. Спалнята на Марсел Пруст, възстановена до най-малката подробност в музея „Карнавале“. Кабинетът на Киплинг, съхранен като желиран в имението „Бейтмънс“.

Само дето няма въженца, които да държат посетителите настрана, само дето Кейт продължава да живее тук, в този мемориал на баща й.

За да прикрия мислите си, отивам до прозореца, потупвайки топлото твърдо гръбче на Фрея, по-скоро за да успокоя себе си, отколкото нея, и се взирам в панорамата на устието. Сега е отлив, но ниският дървен кей, който гледа към залива, е на малко повече от метър от плискащите вълни, и аз се обръщам към Кейт изненадана.

— Кеят е потънал ли?

— Не само кеят — обяснява Кейт мрачно. — Това е проблемът. Цялото място потъва. Един земемер идва да огледа и каза, че няма стабилни основи и че ако сега кандидатствах за ипотека, никога не биха ми дали.

— Но чакай, какво значи това? Потъва? Не може ли да се стабилизира, да се подсилят основите! Не можеш ли да го направиш?

— Всъщност не. Проблемът е, че отдолу има само пясък. Няма върху какво да се застопори допълнителната подпора за основата. Може да се отложи неизбежното, но накрая водата ще отнесе всичко.

— Това не е ли опасно?

— Надали. Тоест да, причинява някакви движения на горните етажи, от които подът става по-неравен, но няма да се срути за една нощ, ако това те тревожи. По-големият проблем е електричеството.

— Какво? — Взирам се в ключа за лампата на стената, сякаш очаквам всеки момент оттам да започнат да изхвърчат искри. Кейт се разсмива.

— Не се тревожи. Сложиха ми един огромен бушон, когато положението стана много игриво. Ако нещо започне да фъщи, бушонът пада. Но така има тенденция осветлението да гасне, когато приливът е силен.

— Сигурно никой не би направил застраховка на това място.

— Застраховка? — Тя ме поглежда, сякаш съм казала най-невероятното нещо на света. — Как би ми хрумнало да си правя застраховка?

Клатя глава и се чудя какво да кажа.

— Какво всъщност правиш тук? Кейт, това е лудост. Не можеш да живееш така.

— Айза — казва тя кротко. — Не мога да си тръгна. Как бих могла? Това място е абсолютно непродаваемо.

— Тогава не го продавай, просто се махни. Дай ключовете на банката, обяви банкрут, ако се налага.

— Не мога да се махна — настоява тя упорито и отива до печката, за да завърти ръчката на газовата бутилка и да запали малкия котлон. Чайникът отгоре започва да съска тихо, а тя вади две чаши и очукана кутия за чай. — Знаеш защо.

И аз не мога да споря, защото наистина знам. Знам много добре защо. И това е същата причина, поради която се върнах тук.

— Кейт — казвам, усещайки как вътрешно се напрягам. — Кейт, онзи есемес…

— Не сега — спира ме тя. С гръб към мен е и не виждам лицето й. — Съжалявам, Айза, няма да бъде честно. Трябва да изчакаме и другите да пристигнат.

— Добре — продумвам тихо. Но изведнъж не съм съгласна. Изобщо.