Рут Уеър
Игра на лъжи (36)

— Сигурна ли си, че не искаш да те закарам?

Фатима стои до вратата и държи куфара си в едната ръка и слънчевите очила в другата. Клатя глава и преглъщам чая, който пия.

— Не, няма нужда. Трябва да преобуя Фрея и да събера багажа, не искам да те задържам.

Седем без петнайсет сутринта е. Свила съм се на дивана точно в едно слънчево петно и си играя с Фрея, преструвайки се, че откъсвам нослето й и после го слагам обратно. Тя бута дланите ми, опитва да ги хване с малките си меки нокътчета, присвила очи заради яркото слънце. Хващам ръцете й нежно, за да не достигне чая ми, който оставям на пода.

— Върви, наистина.

Теа и Кейт още спят, но Фатима няма търпение да замине, да се върне при Али и децата, виждам го. Накрая тя кима, съгласява се с неохота, слага си слънчевите очила и търси ключовете за колата в джоба си.

— Как ще стигнеш до гарата? — пита.

— Може би с такси. Не знам. Ще го измислим с Кейт.

— Добре — казва Фатима. — Кажи им довиждане от мен и моля те, опитай да убедиш Кейт да дойде, чу ли? Говорих с нея за това вчера и тя не…

— Тя не какво?

Гласът идва от горния етаж. Шадоу излайва радостно и се надига от мястото си на припек до прозореца. Двете с Фатима вдигаме поглед и виждаме Кейт да слиза по стълбите в избелял от слънцето памучен халат, който някога е бил тъмносин, но сега има някакви смътни остатъци от цвят. Кейт търка очи и се прозява.

— Тръгваш ли вече?

— Налага се — отвръща Фатима. — Трябва да се връщам. Трябва да бъда в кабинета по обед и Али не може да вземе децата от училище днес. Но слушай, Кейт, тъкмо казвах на Айза — моля те, не упорствай, ела на гости за няколко дни. Имаме спалня за гости.

— Знаеш, че не мога да го направя — заявява Кейт с равен тон, но усещам, че решителността й не е толкова категорична. Тя вади кафеварката изпод мивката и ръцете й леко треперят, докато пълни вода и добавя кафе. — Какво ще правя с Шадоу?

— Можеш да го доведеш — отвръща Фатима неубедително, но Кейт вече клати глава.

— Знам отношението на Али към кучетата. Както и да е, не беше ли Сам алергичен към нещо?

— Нали има хотели за кучета? — не се предава Фатима. И двете знаем, че Шадоу е причина, но не истинската причина. Кейт отказва да пътува, точка по въпроса.

Следва тишина, нарушавана само от бълбукането на кафеварката върху котлона. Кейт не казва нищо.

— Не е безопасно — изтъква Фатима накрая. — Айза, кажи й. Не само заради електричеството, ами Люк, ами окървавената бележка и убитата овца, за бога.

— Не сме сигурни, че е бил той — отвръща Кейт много тихо и без да поглежда нито Фатима, нито мен.

— Би трябвало да се оплачеш от него в полицията — заявява сърдито Фатима, но всички знаем и без Кейт да отговори, че това няма да се случи.

— Предавам се — казва Фатима накрая. — Изнесох си лекцията. Кейт, винаги си добре дошла вкъщи, не забравяй. — Тя се навежда към мен и допира топлата си буза до моята. Парфюмът й удря ноздрите ми, докато тя шепне в ухото ми. — Моля те, Айза, опитай да я убедиш. Може теб да те послуша.

После се изправя, взема чантата си и след няколко минути чуваме музика и бръмченето на двигателя и най-после тя е поела по неравния път към огряното от слънце шосе към Солтън. Тишината отново залива Мелницата.

— Е — казва Кейт. Поглежда ме над чашата си с кафе, повдига едната си вежда, подканвайки ме да й съчувствам заради параноята на Фатима, но не мога да го направя. Не вярвам, че Люк би могъл да нарани Кейт или която и да е от нас, в интерес на истината, но все пак не мисля, че Кейт трябва да остане тук. Нервите й са прекалено обтегнати, а на моменти ми се струва, че е на предела на силите си, може би по-близо, отколкото подозира.

— Тя е права, Кейт. — Кейт забелва очи и отпива от кафето, но аз не се отказвам и продължавам да чопля темата, както Теа чопли кожичките около ноктите си до кръв. — И е права за онази история с овцата — това си беше зловещо.

Кейт не отговаря, само се взира в кафето си.

— Бил… бил е Люк, нали? — казвам накрая.

— Не знам — отвръща Кейт тежко. Оставя чашата и прокарва пръсти през косата си. — Казвах истината, когато отговорих. Да, той е сърдит, но не е единственият наоколо, който ми има зъб.

— Какво? — За пръв път чувам за това и не мога да прикрия шока си. — Какво имаш предвид?

— Момичетата в училището не са единствените, които разпространяват слухове, Айза. Татко имаше много приятели. Аз… нямам.

— Говориш за… хората от селото?

— Да — потвърждава тя и аз се сещам за думите на Рик от таксито: Постъпи добре, като остана тук, напук на клюките.

— Какво приказват? — питам с пресъхнало гърло. Кейт свива рамене.

— Как мислиш? Чувала съм всичко, повярвай ми. Някои доста грозни истории.

— Какви например? — Не искам да знам, но въпросът излиза от устата ми.

— Какви например? Чакай да се сетя. Най-безобидното е, че татко се е върнал към наркотиците и избягал с някаква наркоманка в Париж.

— Това е най-безобидното? По дяволите, какво е най-лошото?

Това е реторичен въпрос, не очаквах Кейт да ми отговори, но тя се засмива горчиво.

— Трудно е да се определи… но може би бих се спряла на версията, че баща ми ме е насилвал сексуално и Люк го е убил заради това.

— Какво? — Трудно ми е да намеря други думи, затова само повтарям задавено. — Какво?

— Аха. — Кейт допива кафето си и оставя чашата в мивката. — Плюс какво ли не между тези крайности. И се чудят защо не ходя в селската кръчма в събота, както правеше татко. Удивително е какво могат да измислят старците, когато си пийнат повечко.

— Шегуваш се. Наистина ли са те питали дали е вярно?

— Това специално не са. Казаха ми го. Очевидно е широко известен факт. — Лицето й се изкривява. — Татко ме е чукал, както и вас, в зависимост от това кой разправя версията.

— Боже, Кейт, защо не си ни казала?

— Какво да ви кажа? Че минаха години, а хората тук още използват имената ви като неприлична поучителна история? Мненията са разделени между идеята, че съм го убила и че баща ми още е някъде на свобода, но е прекалено засрамен, за да се върне и да се изправи пред това, което е причинил на мен и приятелките ми. Поради някаква причина не ми се искаше да споменавам нищо от това.

— Но… не можеш ли да ги поставиш на мястото им. Да отречеш?

— Какво точно да отричам обаче, това е проблемът. — Лицето й е уморено и отчаяно. — Татко изчезна, аз изчаках четири седмици, преди да съобщя на полицията. Това е вярно и нищо чудно, че плъзнаха слухове. Зрънцето истина, което им придава достоверност.

— Няма никаква истина в тези отвратителни лъжи — паля се аз. — Никаква. Поне такава, която да има значение. Кейт, моля те, моля те, ела в Лондон с мен. Фатима е права, не можеш да останеш тук.

— Трябва да остана. — Кейт става и излиза на кея навън. Нивото на водата е ниско и калните брегове на устието въздишат и се цепят, напечени от слънцето. — Сега повече от всякога. Защото ако побягна, ще разберат, че крия нещо.

В скута ми Фрея грабва празната чаша, възклицава радостно, когато й позволявам да я хване още топла от остатъците от чая. Но не казвам нищо, докато се взирам в нея. Защото не мога да измисля аргумент срещу тази логика.

 

 

Отнема толкова време, докато събера целия ни багаж, преобуя Фрея, после да я нахраня и отново да сменя памперса й, че когато съм почти готова за тръгване, Теа се събужда и се появява по коридора от стаята си на първия етаж, полуоблечена и търкаща сънените си очи.

— Изпуснах ли Фати?

— Да — отвръща лаконично Кейт. Бута кафеварката към Теа. — Сипи си.

— Благодаря. — Теа изсипва остатъка от кафето в чашата си. Облечена е в дънки и потник с тесни презрамки, който не скрива, че е без сутиен под него, нито колко е слаба, нито избледнелите й белези, и аз неволно извръщам поглед.

— И аз трябва да се върна в Лондон днес — заявява тя, очевидно без да забелязва смущението ми, после изплаква чашата си на чешмата и я оставя на плота. — Ще ме вземеш ли с теб до гарата, Айза?

— Разбира се. Но трябва да тръгвам скоро. Става ли?

— Аха. Нямам почти никакъв багаж. Ще се приготвя за десет минути.

— Ще повикам таксито — казвам. — Какъв е номерът на Рик, Кейт?

— Виж върху шкафа. — Тя сочи към купчина визитки, натрупани в прашна чинийка за масло, и аз започвам да ровя в тях, докато не откривам тази, на която пише „Рик Такси“, и набирам номера.

Рик вдига веднага и се съгласява да дойде в Мелницата след двайсет минути и да носи взето назаем бебешко столче за Фрея.

— Двайсет минути — казвам на Теа, която седи на масата. — Ще успееш ли?

— Със сигурност — кима тя. — Почти съм готова. Само трябва да напъхам нещата си в чантата, няма да ми отнеме повече от минута.

— Аз ще отида да разходя Шадоу — обявява Кейт неочаквано и аз я поглеждам изненадана.

— Сега?

— Но така ще ни изпуснеш, като тръгваме! — обажда се Теа леко възмутено.

Кейт свива рамене.

— Не си падам по сбогуванията, знаете го. — Тя се изправя, Теа също. И аз правя същото след моментно залитане заради тежестта на Фрея. Стоим смутени, а прашинките танцуват вихрено в слънчевия сноп около нас като малко торнадо.

— Ела тук. — Кейт ме придърпва в силна прегръдка, от която за момент ми секва дъхът, и трябва да се дръпна назад и да преместя Фрея настрани, за да не я смачкаме.

— Кейт, моля те, ела — казвам пак, знаейки, че е безнадеждно, но тя вече клати глава още преди да съм довършила думите си.

— Не, не, не мога, моля те, спри да ме караш, Айза…

— Не мога да си тръгна и да те оставя…

— Тогава недей — смее се тя, но в очите й има тъга, която къса сърцето ми. — Не си тръгвай. Остани.

— Не мога да остана. — Усмихвам се, въпреки че сърцето ме боли. — Знаеш, че не мога. Трябва да се прибера при Оуен.

О, боже, тя ме прегръща отново, като придърпва и Теа, така че челата ни се допират.

— Толкова ми беше хубаво да сте тук. Каквото и да стане…

— Какво? — Теа се изправя с разтревожено изражение. — Що за приказки са това? Говориш, все едно се каниш да…

— Не се каня. — Кейт избърсва очите си и се засмива леко, въпреки всичко. — Обещавам. Просто израз. Но всъщност… не мога да повярвам колко време е минало. Не ви ли се струва, сякаш е било вчера? Когато бяхме тук заедно?

Така е.

— Ще дойдем пак — уверявам я и докосвам бузата й, по която една сълза се търкулва. — Обещавам. Нали, Теа. Този път няма да чакаме толкова дълго, кълна се.

Това е изтъркана фраза. Фраза, която съм произнасяла хиляди пъти на хиляди сбогувания, без да влагам смисъл в нея. Този път съм искрена, но чак когато забелязвам колебанието на Теа, внезапно осъзнавам истината — може да се наложи да се върнем по-скоро, отколкото искаме, и при различни обстоятелства, ако нещата се объркат. Усещам как усмивката застива на лицето ми.

— Точно така — обажда се Теа накрая.

Преди да кажем още нещо, Шадоу излайва кратко няколко пъти и главите ни се обръщат към прозореца, гледащ към сушата. Таксито на Рик подскача по камъните.

— Гадост, подранил е. — Теа се изстрелва по коридора към стаята си, събирайки вещите си в движение.

— Добре — казва Кейт. — Отивам да изведа Шадоу и да не ви се пречкам, докато си събирате нещата. — Тя закача каишката на Шадоу, отваря вратата и излиза навън. Тръгва по малкото мостче към сушата. — Пазете се, красавици.

Чак когато вече сме в колата на Рик и се клатушкаме по черния път към шосето, а Кейт и Шадоу са само точки зад нас, осъзнавам колко тъжно и странно е пожеланието й „Пазете се“.

Тъжно, защото не би трябвало да е нещо, за което да си мечтаеш — нещо, което да подлежи на съмнение.

И странно, защото ние трябваше да й го пожелаем, а не тя на нас.

Докато колата подскача по неравностите, гледам през прозореца към отдалечаващите се очертания — нейното и на Шадоу, крачещи из тресавището, придвижвайки се безстрашно между вечно променящите се ровове и блата, и си мисля: „Пази се, Кейт. Моля те, пази се“.