Рут Уеър
Игра на лъжи (53)

Обляга се назад и наблюдава реакцията ми, дори се наслаждава на объркването ми, а аз трескаво търся правилните думи, които да изрека в отговор. И изведнъж ми просветва: дали Мери е знаела истината през цялото време?

— Аз… аз…

Тя се усмихва бавно и зловещо, а после се обръща да погледне релсите. Влакът се задава. Надува свирката си и светлините на кръстовището примигват влудяващо равномерно.

Вцепенена съм от усилието да не покажа никаква реакция, но успявам да заговоря:

— Това… трудно ми е да го повярвам. Не мислиш ли? Защо някой би убил Амброуз?

Тя свива рамене и ги отпуска тежко.

— Ти ми кажи. Но е по-лесно да се повярва на това, отколкото, че се е самоубил или че е изоставил децата да се оправят сами. Както казах, той би минал през огън за тях, особено за онази Кейт. Не че тя го заслужаваше, малката кучка.

Зяпвам.

— Какво каза?

— Казах, че той би минал през огън заради децата си — повтаря тя. Буквално ми се смее. — Ти какво си помисли, че казах?

Усещам как гневът ми нараства и изведнъж подозренията, които съм изпитвала към Кейт, ми се струват като злобни клюки. Наистина ли ще позволя на слухове и намеци да ме настроят срещу една от най-старите ми приятелки?

— Никога не си я харесвала, нали? — питам спокойно и скръствам ръце на гърдите си. — Много би се радвала, ако тръгнат да я разпитват.

— Истината ли да ти кажа? Да, бих се радвала.

— Защо? — Въпросът се откъсва като жаловито проплакване, като гласа на детето, което бях някога. — Защо я мразиш толкова?

— Не я мразя. Но тя заслужава това, което мисля за нея, малка пачавра. И останалите сте същите.

Малка пачавра? За момент не съм сигурна дали съм чула правилно. Но от лицето й разбирам, че не съм си въобразила, и гласът ми трепери от гняв.

— Как я нарече?

— Чу ме.

— Не ми казвай, че вярваш на онези гнусни слухове за Амброуз? Как може да си помислиш подобно нещо? Той ти беше приятел!

— Какво за Амброуз? — Тя повдига едната си вежда и извива устни. — Той не е виновен. Той опитваше да ги спре. Затова искаше да ги раздели един от друг.

Значи е вярно. Теа е била права. Амброуз е искал да изпрати Кейт надалече.

— Какво… какво значи това? Да спре какво?

— Искаш да кажеш, че не знаеш? — Тя се засмива кратко, някак горчиво. Смехът й звучи като кучешки лай. — Ха. Скъпата ти приятелка спеше със собствения си брат. Това е, което Амброуз знаеше, затова се опитваше да ги раздели един от друг. Отидох в Мелницата вечерта, когато й съобщи, но я чух още отвън, преди да почукам. Крещеше му. Хвърляше неща. Обиждаше го с думи, които никой не би си помислил, че момиче на нейната възраст знае. Копеле, безсърдечен задник. После, когато това не помогна, тя го заплаши, че ще го накара да съжалява. Директно го заплаши, без да й мигне окото. Аз се махнах възможно най-бързо и ги оставих да се карат, бях чула достатъчно. А на следващата вечер той изчезва. Ти ми кажи какво да си мисля, госпожице. Какво да си мисля, когато добрият ми приятел изчезва, а дъщеря му не съобщава за изчезването му със седмици? И после костите му се повяват в плитък гроб. Ти ми кажи.

Но аз не мога да кажа нищо. Не мога да говоря. Мога само да седя, ахнала. Но кръвта нахлува в пръстите ми и аз трескаво разкопчавам колана си, отварям вратата и грабвам Фрея, докато влакът прогърмява край нас.

Затръшвам вратата с треперещи пръсти точно когато тя се навежда към мен и дълбокият й стържещ глас с лекота надвиква грохота на влака.

— Ръцете на онова момиче са окървавени, и то не само с овча кръв.

— Как… — продумвам, но гърлото ми се стяга и думите ме задавят. Но Мери не ме изчаква да довърша. Светлините престават да мигат и бариерите се вдигат. И както стоя зяпнала, двигателят изръмжава и колата изчезва с мръсна газ.

Не мога да позволя това да продължи… не е редно.

Още стоя така, опитвайки да осмисля казаното от нея, когато светлините отново примигват, този път за влака на юг.

Все още имам време да пресека. Мога да побягна след Мери, да я пресрещна на гарата, да я накарам да ми обясни какво е имала предвид.

Но мисля, че вече знам.

Не е редно.

Или с Фрея можем просто да хванем следващия влак. След два часа можем да сме отново в Лондон, в безопасност, и да забравя за всичко това.

Ръцете й са окървавени.

Вместо това обръщам количката и се отправям назад. Към Мелницата.