Рут Уеър
Игра на лъжи (24)

— Какво ще правиш? — пита тихо Фатима, докато ми подава една нащърбена порцеланова чаша.

Обядът свърши, двете с Фатима мием чините — или по-скоро тя мие, а аз ги суша. Фрея си играе на чергата на пода.

Кейт и Теа са излезли да пушат и да разходят Шадоу, виждам ги през прозореца — ходят бавно по брега, свели глави в разговор, а димът от цигарите им се разсейва в летния въздух. Странно е, че те вървят в другата посока, а не в тази, която бих избрала аз — на север, към главния път за Солтън, а не на юг към плажа. Не е толкова приятен маршрут за разходка.

— Не знам — изтривам чашата и я оставям на масата. — А ти?

— Честно, и аз не знам. Всичките ми инстинкти крещят да си вървя у дома, не е като да можем да променим нещо, ако стоим тук, пък и в Лондон поне е по-малко вероятно да ни сполети почукване по вратата от полицията.

От думите й ме побиват тръпки и неволно поглеждам към вратата, представяйки си как Марк Рен прекосява тясното мостче и чука по почернялото дърво… опитвам да си представя какво бих казала. Помня разпалената заповед на Кейт снощи: Не знаем нищо. Не сме видели нищо. Това бяха репликите отпреди седемнайсет години. Ако всички се придържаме към този сценарий, не могат да докажат, че не е било така, нали?

— Искам да кажа, че имам желание да подкрепя Кейт — продължава Фатима. Оставя гъбата и бута шала си, оставяйки малко бяла пяна на бузата си. — Но среща на съученичките, когато никога досега не сме идвали? Дали е добра идея наистина?

— Знам. — Оставям още една чаша на масата. — И на мен не ми се ходи. Но ще изглежда по-зле, ако се откажем в последния момент.

— Знам. Знам всичко това. Правило номер две — придържай се към историята си. Разбирам го, наистина. За добро или зло тя ни е купила шибаните билети и е казала на всички, че идваме заради бала, така че най-добре да го издържим. Но онова нещо с овцата…

Тя клати глава и се залавя отново с миенето на чиниите от обяда. Хвърлям крадешком поглед към лицето й, докато търка с гъбата.

— Какво беше това? Ти огледа тялото по-добре от мен. Дали наистина е бил Шадоу?

Фатима пак клати глава.

— Не знам. Виждала съм нападения от кучета само няколко пъти и може би е различно, когато нападат хора, но не изглеждаше…

Стомахът ми се присвива и не съм сигурна дали трябва да кажа всичко. Ако полицията се намеси, може би е по-добре Фатима да не знае, да няма какво да крие, но ние се заклехме никога да не се лъжем една друга, нали така? А това е един вид лъжа — лъжа чрез премълчаване.

— Имаше бележка — казвам накрая. — Кейт я видя, но я скри в джоба си. Намерих я, когато отидох да изпера якето й.

— Какво? — Фатима вдига глава. Лицето й е разтревожено. Пуска кърпата и се обръща с лице към мен. — Защо не ни каза?

— Защото не исках да те тревожа. И не исках…

— Какво пишеше?

— Пишеше… — Преглъщам. Почти не мога да понеса да изрека думите, а трябва да се насиля, за да ги материализирам. — Пишеше: Защо не хвърлиш и това в устието?

Чува се трясък — Фатима изпуска чашата, която държи. Лицето й е мъртвешки пребледняло и застинало като страшна маска в рамката на тъмната кърпа на главата й.

— Какво каза? — Гласът й е измъчен и дрезгав.

Не мога да се насиля да го изрека отново и знам много добре, че ме е чула, просто е прекалено уплашена, за да признае това, което вече съм осъзнала — че някой знае и е твърдо решен да ни накаже за случилото се.

— Не — клати глава тя. — Не. Не е възможно.

Пускам кърпата, с която изсушавам чиниите, и отивам до дивана, където Фрея си играе. Сядам тежко и отпускам лице в дланите си.

— Това променя всичко — казва Фатима настойчиво. — Трябва да си тръгнем, Айза. Трябва да си тръгнем веднага.

Отвън се чува шум, тупкане на лапи, крачки по мостчето. Вдигам глава и виждам, че Кейт и Теа отварят вратата откъм брега и влизат, изтупвайки пясъка и калта от краката си. Кейт се смее, част от напрежението, което сковаваше лицето й през последните двайсет и четири часа, се е разсеяло, но изражението й се променя, когато мести поглед от Фатима към мен и обратно.

— Какво става? — пита тя. — Всичко наред ли е?

— Тръгвам си. — Фатима събира парчетата от счупената чаша от пода и ги пуска върху сушилката, после избърсва ръцете си с кърпата и идва до мен. — Трябва да се върна в Лондон. Айза също.

— Не. — Гласът на Кейт е твърд и настойчив. — Не можете.

— Ела с мен! — казва Фатима отчаяно. Тя махва с ръка към Мелницата. — Тук не си в безопасност и го знаеш. Айза — кажи им за бележката!

— Каква бележка? — лицето на Теа е разтревожено. — Някой ще ми обясни ли?

— Кейт е получила бележка — изплюва Фатима, — в която е пишело: Защо не хвърлиш и това в устието? Някой знае, Кейт! Люк ли е? Ти ли му каза? Заради това ли е всичко? — Кейт не отговаря. Тя клати глава, мълчаливо и нещастно, но не съм сигурна за кое казва не — за идеята, че би могла да каже на Люк, или за идеята, че е бил той, и дали изобщо отговаря на Фатима.

— Някой знае — повтаря Фатима, повишавайки глас. — Трябва да се махнеш оттук!

Кейт отново клати глава и затваря очи, притискайки ги с пръсти, сякаш не знае какво да каже, но когато Фатима продължава:

— Кейт, слушаш ли ме? — Тя вдига глава.

— Не мога да си тръгна, Фати. Знаеш защо.

— Защо не? Защо не можеш да си събереш багажа и да си тръгнеш?

— Защото нищо не се е променило — който и да е написал бележката, не е отишъл в полицията, което означава, че или само предполага, или може да загуби повече, отколкото ние. Все още сме в безопасност. Но ако побягна, хората ще разберат, че има нещо, което крия.

— Тогава остани, щом искаш. — Фатима се обръща и посяга към чантата си и слънчевите си очила на масата. — Но аз няма. Няма причина да остана тук.

— Има. — Сега Кейт звучи категорично. — Поне още една вечер. Прояви здрав разум, Фатима. Остани за вечерята в училището — ако не отидеш, ще стане много съмнително защо изобщо си дошла. Ако не е заради вечерята, защо изведнъж всички сте дошли тук след толкова много време?

Тя не казва каква е причината. Не е нужно. Не и след онова заглавие, което крещи от всяко копие на местния вестник.

— По дяволите — изругава Фатима изведнъж, силно и гневно. Пуска чантата си на пода и отива до прозореца, където леко удря глава в стъклото. — По дяволите.

Когато се обръща, гледа обвинително.

— Защо, по дяволите, ни повика тук, Кейт? За да си сигурна, че всички ще бъдем еднакво замесени в кашата?

— Какво? — Кейт има вид, сякаш Фатима й е ударила шамар, и прави стъпка назад. — Не! За бога, Фатима, разбира се, че не. Как може изобщо да го кажеш?

— Тогава защо? — вика Фатима.

— Защото не измислих как по друг начин да ви го кажа! — крещи Кейт в отговор. Смуглите й страни са зачервени, но не мога да определя дали от срам, или от гняв. Когато отново заговаря, се обръща към Шадоу, сякаш не може да понесе да ни погледне. — Какъв друг вариант имах? Да ви изпратя имейл? Защото не знам за теб, но това не е нещо, което искам да го има в архива на компютъра ми. Да ти се обадя по телефона и да ти стоваря всичко, докато съпругът ти слуша някъде наблизо? Помолих ви да дойдете, защото мислех, че заслужавате да го чуете лично, лице в лице, и защото ми се стори най-безопасният вариант и да, ако трябва да бъда честна, защото съм егоистична кучка и наистина се нуждаех от вас.

Гърдите й се надигат и спускат и за момент си мисля, че ще избухне в сълзи, но тя не го прави. Вместо това Фатима прекосява несигурно стаята и дръпва Кейт в прегръдка.

— Съжалявам — смотолевя. — Изобщо не трябваше… много съжалявам.

— И аз съжалявам — казва Кейт, заровила лице в шала на Фатима. — Аз съм виновна за всичко.

— Стига — прекъсва я Теа. Отива при тях двете и ги прегръща едновременно. — Кейт, това засяга всички ни, не само теб. Ако не беше онова, което направихме…

Тя не довършва, но не е и нужно. Всички знаем какво направихме, как се развиха нещата в онова мързеливо слънчево лято, което се изсипа между пръстите ни и отведе Амброуз със себе си.

— Ще остана тази вечер — казва Фатима накрая, — но все пак не искам да ходя на онази вечеря. След всичко случило се — как може да ти хрумне да се върнеш там, Кейт? След всичко, което направиха там?

— Имаме покани… — допълва Теа бавно. — Това не е ли достатъчно? Не може ли да кажем, че в последния момент сме решили да не ходим, че колата на Фати не е запалила или нещо подобно? Айза? Какво мислиш?

Обръщат се към мен, и трите — три лица, толкова различни физически, но с толкова еднакви изражения: тревога, страх, очакване.

— Трябва да отидем — казвам накрая. Не искам, искам да си остана тук, на тишина и спокойствие в Мелницата. „Солтън Хаус“ е последното място, където бих пожелала да се върна. Но Кейт вече е купила билетите на наше име и не можем да променим това. Ако не отидем, местата ни ще останат празни, както и четирите табелки с имената ни на масата за регистрация. Хората знаят, че сме дошли — на такова малко място не остават тайни. Ако не отидем, ще се запитат защо. Защо сме променили намеренията си. И най-лошото, защо изобщо сме дошли, щом не е заради вечерята. А ние не можем да си позволим такива въпроси.

— Ами Фрея? — пита Фатима и аз осъзнавам, че е права. Дори не съм се замислила за Фрея. Очите ни се насочват към нея — играе си доволно върху килима, дъвчейки някаква ярка пластмасова играчка. Усеща погледите ни и вдига глава, засмива се с гърления весел смях, от който ми се иска да я прегърна силно.

— Мога ли да я взема? — питам разколебана. Лицето на Кейт е безизразно.

— По дяволите, изобщо не се сетих за Фрея. Чакай. — Тя вади телефона си, а аз надничам през рамото й, докато тя отваря сайта на училището и избира връзката „Бивши възпитаници“. — Вечеря… вечеря… ето тук. Често задавани въпроси… билети за гости… о, по дяволите.

Чета на глас през рамото й.

— Партньори и по-големи деца са добре дошли, но за съжаление, това официално събитие не е подходящо за бебета и деца под десет години. При интерес можем да предложим местни детегледачки или пансиони, предлагащи услугата гледане на деца.

— Супер.

— Съжалявам, Айза. Но има поне пет-шест момичета от селото, които биха дошли да я гледат.

Въздържам се да кажа, че не е толкова просто. Фрея никога не е приемала да пие от шише, а и да не беше така, не нося нито шишета, нито помпа за кърма.

Бих използвала това за извинение, но това би било лъжа, защото по-голямата истината е, че просто не искам да я оставям на някого.

— Ще трябва да я приспя, преди да дойдат — казвам с неохота. — Няма начин да заспи, ако е с непознат, дори Оуен не може да я приспива, камо ли някой, когото никога не е виждала. В колко часа започва вечерята?

— Осем — отвръща Кейт.

Гадост. Ще бъде съвсем на косъм. Фрея понякога заспива към седем, но понякога е будна и гука до девет. Но нямам друг избор.

— Дай ми номера — казвам на Кейт. — Аз ще се обадя. Най-добре да говоря директно, да се уверя, че има опит с бебета.

Кейт кима.

— Съжалявам, Айза.

— Всичко ще бъде наред — обажда се Фатима съчувствено. Поставя длан върху рамото ми и го стиска леко. — Първият път винаги е най-трудно.

Усещам вълна на раздразнение. Тя всъщност не ми се прави на „опитната майка“, но не мога да сдържа реакцията си, а най-лошото е, че знам, че е права — има две деца и много повече опит от мен, минала е през всичко това и знае какво е. Но не познава Фрея, а дори и да си мисли, че помни безпокойството и нервността си, когато за пръв път е оставила бебето си с непознат, няма как наистина да знае какво изпитвам в момента.

Оставяла съм Фрея с Оуен няколко пъти. Но никога с човек, когото не познавам изобщо.

Ами ако нещо се случи?

— Дай ми телефоните — казвам отново на Кейт, без да отвръщам на Фатима. Просто освобождавам рамото си от ръката й, вземам Фрея и се качвам с нея горе, стиснала списъка с номера в юмрука си, опитвайки да не дам воля на сълзите си.