Рут Уеър
Игра на лъжи (1)

Тази сутрин устието е широко и притихнало, бледосиньото небе е осеяно с перести облаци, розови като коремчета на скумрии, а слабият бриз гони малки вълнички из плиткото море. Кучешкият лай разцепва тишината като изстрел и стряска чайките, които започват да крякат уплашено и литват във въздуха.

Дъждосвирци и рибарки хвръкват бързо, докато кучето подскача весело по брега на реката и търчи покрай рова, където острата трева отстъпва на израсналите в глината тръстики, а водата е ту солена, ту сладка.

В далечината Мелницата стои като страж, черна и обрулена на фона на хладното спокойствие на сутрешното небе, единствено творение на човешка ръка в пейзажа, което бавно се предава на морето.

— Боб! — Гласът на жената отеква над кънтящия кучешки лай. Задъхала се е от бързане след кучето. — Боб, негодник такъв! Пусни! Пусни, ти казвам. Какво си намерил?

Когато тя наближава, кучето отново задърпва със зъби предмета, който се подава от калта, и опитва да го измъкне.

— Боб! Целият си се изкалял. Пусни го. О, боже, само да не е пак някоя мъртва овца!

От последното усилие да измъкне находката си, кучето залита назад към брега, стиснало нещо между зъбите си. После триумфално се изкатерва обратно и поставя предмета в краката на собственичката си.

Тя стои и гледа слисана, а кучето диша тежко в краката й. Тишината се е завърнала в залива като прилив, чието време е дошло.