Рут Уеър
Игра на лъжи (12)

Теа е тази, която не съм виждала най-дълго време, затова образът й в съзнанието ми, докато слизам по стълбите, е на онова момиче преди седемнайсет години с красиво й лице и коса като буря, задаваща се по огряно от слънце небе.

Завивам по паянтовото стълбище и не виждам първо Теа, а акварела, нарисуван от Амброуз — закачен е в ъгъла на стената — Теа плува във водите на устието. Амброуз е уловил слънчевите отблясъци на кожата й и пречупващата се във водата светлина, главата й е отметната назад, а дългата коса — залепнала за главата, като пригладена с гел, й придава още по-пленителен вид.

С този образ в съзнанието правя последния завой по стълбите, чудейки се какво да очаквам, и се озовавам пред Теа, която стои там.

По-красива е от всякога — не бих повярвала, че това е възможно, но е така. Лицето й е по-слабо, чертите й — по-изразителни, тъмната й коса е късо подстригана. Сякаш красотата й се е свела до същината, без водопадите от копринено мека коса, боядисана в два тона, без грима и бижутата.

По-възрастна е, по-поразително красива, още по-слаба — прекалено слаба. И въпреки всичко си е съвсем същата.

Сещам се за тоста, който Кейт вдигна онази вечер толкова отдавна, когато още почти не се познавахме. Никога да не остареем…

— Тий — продумвам.

И в следващия момент я прегръщам, усещайки костите й. Фатима също я прегръща и се смее, а Тий казва:

— За бога, вие двете ще ме смажете. И внимавайте, че съм кална, проклетият таксиджия ме стовари на средата на пътя. Буквално се наложи да газя до колене, за да стигна дотук.

Тя мирише на цигари… и алкохол, сладостта му е като презрели плодове в дъха й, докато се смее, заровила лице в косата ми, преди да ни пусне и да отиде до масата край прозореца.

— Не мога да повярвам, че и двете сте майки. — Усмивката й си е каквато е била винаги, с извити устни, малко на една страна, потайна. Издърпва си стола, на който се настаняваше винаги, когато оставахме да пушим и пием до късно вечер, и сяда, после веднага пъха между устните си цигара „Собрание“ — черна със златен кант по края. — Как са позволили на такива изпаднали същества като вас да се размножават?

— Не е за вярване, нали? — Фатима издърпва своя стол и сяда отсреща с гръб към печката. — Казах почти същото на Али, когато ми дадоха Надя, за да я отнеса от болницата вкъщи. Какво да правя сега, по дяволите?

Кейт взема една чиния и я подава на Теа, повдигнала едната си вежда.

— Да? Не? Яла ли си? Остана много кускус.

Теа клати глава и пали цигарата си, преди да отговори, издухвайки нагоре струйка дим.

— Не съм гладна. Само искам да пийна нещо. И да разбера защо, по дяволите, сме се събрали тук?

— Имаме вино… и вино… — казва Кейт. Оглежда изкривения шкаф. — И… вино. Това е.

— Боже, много си деликатна с мен. Няма нищо твърдо? Давай, явно ще пия вино.

Кейт налива една огромна чаша, побираща поне една трета от бутилката, и я подава на Теа, която я вдига и поглежда пламъка на свещта в средата на масата през рубинените дълбини на виното.

— За нас — казва накрая. — Никога да не остаряваме.

Но аз вече не искам да пия за това. Аз искам да остарея. Искам да остарея, да видя Фрея пораснала, да усетя бръчките върху лицето си.

Не успявам да направя коментара си, защото Теа спира за момент, почти вдигнала чашата до устните си и сочеща с пръст чашата с лимонада на Фатима.

— Чакай, чакай, какви са тези глупости? Лимонада? Не се вдига тост с лимонада. Не си бременна пак, нали?

Фатима клати глава усмихната и сочи шала върху раменете си.

— Нещата са различни, Теа. Това не е просто моден аксесоар.

— О, скъпа, хайде, това, че носиш хиджаб, не означава, че трябва да се държиш като монахиня! В казиното постоянно идват мюсюлмани, една от тях ми каза съвсем сигурно, че ако пиеш джин с тоник, това не се брои за алкохол, а за лекарство, заради хинина.

— Първо, това е пълна глупост — отвръща невъзмутимо Фатима. Продължава да се усмихва, но в гласа й се долавя загатната твърдост. — И второ, би трябвало да се замислиш дали да вярваш на някого, който носи хиджаб в казино, предвид ученията на Корана за хазарта.

В стаята се възцарява мълчание. Аз си разменям погледи с Кейт и си поемам дъх, преди да заговоря, но не се сещам какво да кажа, освен да срежа Теа да си затваря устата.

— Едно време не беше такава праведница — подмята Теа накрая и отпива от виното си. Усещам как до мен Кейт се вкаменява от напрежение, но Теа се усмихва и ъгълчето на устата й се изкривява по характерния начин. — Всъщност може да греша, но определено си спомням една конкретна игра на покер със събличане… Или си спомням някоя друга госпожица Куреши?

— А ти едно време не беше такава гаднярка — отвръща Фатима, но в гласа й няма злоба и тя също се усмихва. Пресяга се през масата и удря леко Теа по ръката, а Теа се засмива и истинската й, искрена усмивка — широка, несдържана и пълна със самоирония — грейва въпреки всичко.

— Лъжкиня — казва тя, все така усмихната и напрежението се стопява във въздуха като статично електричество, което изтича в земята с безобидно припукване.

 

 

Не знам колко е часът, когато ставам от масата, за да отида до тоалетната. Трябва да е доста след полунощ. Надниквам да проверя Фрея на връщане — тя спи спокойно, разперила блажено ръчички и крачета.

Докато слизам по виещите се стъпала към стаята, където седят старите ми приятелки, ме връхлита внезапно усещане за дежавю. Фатима, Теа, Кейт седят на старите си места и за момент главите им са сведени над потрепващия пламък на свещта, все едно отново са на петнайсет. Сякаш грамофонна плоча е прескочила и се е върнала към ехото от предишните ни личности, усещам как духовете от миналото се струпват, Амброуз… Люк… Сърцето ми се стяга в гърдите, изпитвам почти физическа болка и за момент, за кратък, пронизващ момент — една картина минава пред очите ми, сцена, която толкова съм се старала да забравя.

Затварям очи, скривам лице в дланите си, опитвам се да изтрия образа и когато отново поглеждам, там са само Теа, Фатима и Кейт. Но споменът си остава — тяло, изпънато върху килима, четири пребледнели от шок лица, потънали в сълзи…

Усещам хладно докосване върху дланта си и се обръщам рязко, сърцето ми ще изскочи, докато оглеждам стълбите, които се вият в мрака.

Не съм сигурна кого съм очаквала — все пак там няма никого освен нас — но който и да е, не е там — само сенките в стаята и лицата ни от миналото, които ме гледат от стените.

После чувам тихия смях на Кейт и осъзнавам какво е станало. Не е призрак, а Шадоу — кучето на Кейт. Допрял е студения си нос до дланта ми, изглежда тъжен и объркан.

— Според него, е време за лягане — обяснява Кейт. — Надява се някой да го изведе на последна разходка.

— Разходка? — пита Теа. Вади нова цигара и пъха златния край между устните си. — Забрави. Аз казвам да поплуваме.

— Не си нося бански — казвам машинално, преди да разбера какво означава повдигнатата й вежда и хитрото предизвикателно изражение, така че се засмивам, леко неохотно. — Няма начин, освен това Фрея спи горе, не мога да я оставя.

— Тогава няма да плуваме надалече! — казва Теа. — Кейт. Хавлии!

Кейт се изправя, отпива от чашата с вино на масата и отива до шкафа близо до печката. Вътре има изтънели стари хавлии, избелели до нюанси на пастелно сивкаво. Хвърля една на Теа и една на мен. Фатима вдига ръце.

— Благодаря, но…

— Хайде… — провлачва Теа. — Всички сме жени, нали?

— Да, да и после се появява някой пияница, който се връща от кръчмата. Ще пропусна, благодаря.

— Както искаш — примирява се Теа. — Хайде, Айза, Кейт, вие поне не ме предавайте.

Тя става и започва да разкопчава ризата си. Вече се вижда, че отдолу не носи сутиен.

Не искам да се събличам. Знам, че Теа ще се присмее на смущението ми, но не мога да не си мисля за промененото ми след бременността тяло, за сините вени по пълните с мляко гърди и стриите по отпуснатия още корем. Щеше да бъде различно, ако и Фатима се беше съгласила, но тя отказа — ще бъдем само аз, Теа и Кейт, а те двете са слаби и стегнати като преди седемнайсет години. Но знам, че няма как да се измъкна, не и без подигравки от Теа. Освен това част от мен желае да го направи. Не само заради влажната коса на тила и залепналата за потния ми гръб рокля. Нещо повече е. Тук сме, всичките. Част от мен иска да изживее отново онова чувство, когато правим нещо заедно.

Вземам си хавлия и излизам в мрака. Когато бяхме тийнейджърки никога нямах куража да скоча във водата първа. Не знам защо — някакво странно суеверие, страх от това, което може да се спотайва вътре. Ако другите бяха там, щях да бъда в безопасност. Винаги Кейт или Теа бяха начело, обикновено побягваха по кея с писъци и скачаха със свити ръце и крака в средата, там където течението беше най-бързо. А сега съм прекалено страхлива и не мога да понеса да не се гмурна първа.

Роклята ми е от мек, разтеглив памук. Свалям я с едно движение и я пускам настрани, разкопчавам сутиена си и свалям гащите. После си поемам дъх и се потапям — бързо, преди другите да успеят да излязат и да видят мекото ми голо тяло.

— Леле, Айза вече е във водата! — чувам отвътре, когато подавам глава над повърхността, треперейки от студ. Нощта е топла, дори гореща, но приливът е студен, солената вода е нахлула чак от Ламанша.

Теа излиза на кея, докато аз крача по дъното и чакам кожата ми да свикне с температурата. Тя е гола, и сега забелязвам, че и нейното тяло се е променило, в известен смисъл също толкова драстично, колкото и моето. Винаги е била слаба, но сега е почти анорексична, стомахът й е хлътнал, гърдите — като плитки чинийки над изпъкналите ребра. Но едно нещо не се е променило — абсолютната липса на свян, докато върви към края на платформата, където лампата хвърля тънка сянка върху водата. Теа никога не се е стеснявала от голотата си.

— Пазете се, кучки — казва тя и скача: съвършено гмуркане, дълго и плитко. Също и самоубийствено глупаво. Естуарът не е дълбок и е пълен с подводни препятствия — остри клони, заклещени в речното дъно, остатъци от стари кейове, дървени колове, капани за раци, боклуци, донесени от течението, пясъци, които се местят и променят от теченията и отминаващите години. Би могла да си счупи врата и виждам как Кейт примигва ужасено на кея, притиснала длани към устата си — но после Теа се подава на повърхността и изтръсква водата от косата си като куче.

— Какво чакаш? — подвиква тя на Кейт, която издиша бавно с облекчение.

— Идиотка такава — казва тя, почти гневно. — Там в средата има пясъчен нанос, можеше да се претрепеш.

— Обаче не го направих — изтъква Теа. Диша накъсано заради студа, очите й блестят. Когато вдига ръка от водата, за да повика Кейт, кожата й е настръхнала. — Хайде, влизай в морето, жено.

Кейт се колебае… и за минута си мисля, че може би знам какво се върти в главата й. И в моята глава има един образ… плитка дупка, която се пълни с вода, пясъчните стени се свличат навътре… После изпъва гръбнак, неосъзнато непокорство до мозъка на костите.

— Добре. — Тя сваля потника си, дънките и се обръща да разкопчае сутиена си, после, точно преди да влезе във водата, вдига бутилката с вино, която е изнесла на кея, и отпива голяма глътка. Има нещо младежко и уязвимо в наклона на главата й и движението в гърлото, само за момент годините се изплъзват и тя е същата онази Кейт, която седи на пожарната стълба в „Солтън Хаус“, отметнала глава назад, за да допие остатъка от уискито в бутилката.

После пуска бутилката върху купчината с дрехи, навежда се, за да се гмурне, и усещам вълничките, когато тялото й разцепва водата само на метри от мен и после изчезва под повърхността, огряна от луната.

Чакам я да изплува някъде наблизо… но тя не го прави. Няма мехурчета и е невъзможно да се види къде е, лунната светлина се отразява във водата и така е още по-трудно да се различи нещо под повърхността.

— Кейт? — пристъпвам във водата. Тревогата ми се надига с всяка изминала секунда, в която още няма и следа от нея. И после викам: — Теа, къде, по дяволите, е Кейт?

И тогава усещам нещо да улавя глезена ми, нещо студено се стяга около него и ме тегли надолу, дълбоко във водите на устието. Поемам си дъх, преди да се гмурна, но се озовавам много дълбоко, преди да мога да изпищя, борейки се с това, което ме тегли надолу.

Също толкова внезапно, нещото ме пуска и аз изплувам, поемам си дъх и търкам солената вода от очите си, преди да открия ухиленото лице на Кейт до моето. Ръцете й ме придържат изправена.

— Кучка! — казвам, опитвайки да си поема дъх. Не съм сигурна дали искам да я прегърна, или удавя. — Можеше да ме предупредиш!

— Това щеше да развали ефекта — отвръща Кейт задъхана. Очите й блестят и се смеят.

Теа е далече от нас, в средата на естуара, където течението е най-силно и водата — най-дълбока. Носи се по гръб точно където вълните сменят посоката си, и плува, за да се задържи на едно място.

— Елате тук — вика ни тя. — Прекрасно е.

Фатима ни гледа от кея, а Кейт и аз плуваме до Теа и също се отпускаме по гръб. Усещам как ръцете им се сплитат с моите и се носим като съзвездие от тела, бледи на лунната светлина, с преплетени крайници, пръсти, които сграбчват, и докосват, и пускат и отново сграбчват.

— Хайде, Фати — вика Теа. — Тук е страхотно.

Истина е. След като шокът от студената вода е отшумял, е изненадващо топло, а луната над главите ни е почти пълна. Когато се гмуркам под повърхността, я виждам, блестяща, пречупена на хиляди късчета, които пронизват млечните мътни води на устието.

Когато подавам глава над водата, виждам, че Фатима се е приближила до кея и седи на ръба му, прокарвайки пръсти във водата, почти замечтано.

— Не е същото без теб — умолява я Кейт. — Хайде… знаеш, че го искаш…

Фатима клати глава и се изпратя, предполагам, за да влезе вътре. Но греша. Пред очите ми тя си поема дъх и скача — както е облечена, а шалът й се развява като крило на птица в нощта. Тялото й цопва шумно във водата.

— Няма начин! — възкликва Теа. — Направи го!

И ние се отправяме към нея, смеем се, треперим, обзети от нещо като истерия, а Фатима също се смее, изцежда шала си, прегръща ни, за да се задържи на повърхността, когато водата тегли дрехите й.

Отново сме заедно.

И в онзи кратък момент това е единственото, което има значение.