Рут Уеър
Игра на лъжи (16)

Фрея се събужда, когато влизам на пръсти в стаята на Люк (не мога да си мисля за нея по друг начин), и макар че опитвам да я приспя отново, тя не се поддава и в крайна сметка я вземам при мен в леглото — леглото на Люк — и я кърмя легнала, подпирайки се с една ръка над малкото й телце, така че да не я затисна, когато заспя.

Лежа така и я гледам, чакам съня да ме победи и си мисля за Амброуз… и Люк… и Кейт, която сега е съвсем сама в тази рушаща се къща, този прекрасен воденичен камък, който виси на врата й. Тя й се изплъзва в движещите се пясъци на устието и ако Кейт не я пусне, Мелницата ще завлече и нея към дъното.

Къщата се поклаща и скърца от вятъра, а аз въздишам и обръщам възглавницата си от хладната страна.

Би трябвало да си мисля за Оуен вкъщи, но не го правя. Мисля си за миналите дни, за дългите мързеливи летни дни, които прекарвахме тук, когато пиехме и плувахме, и се смеехме, докато Амброуз рисуваше, а Люк ни наблюдаваше с кротките си бадемовидни очи.

Може би е заради стаята, но сега усещам присъствието на Люк по-осезаемо, отколкото в последните седемнайсет години, както лежа със затворени очи, с призраците на старите му вещи около себе си и опряла кожа в хладните му чаршафи. Имам изключително странното усещане, че той лежи до мен — топъл, слаб непознат с почернели от слънцето ръце и крака и разрошена коса.

Усещането е толкова истинско, че се насилвам да се обърна и да отворя очи, за да прогоня илюзията. Разбира се, в леглото сме само двете с Фрея и аз клатя глава.

Какво ме прихваща? Същата съм като Кейт, обсебена от призраците на миналото.

Но си спомням как лежах тук една нощ, много отдавна, и сега изпитвам същото — сякаш плоча прескача на едно място и повтаря отново и отново едни и същи гласове и мелодии.

Те са тук: Люк, Амброуз и не само те, а и ние самите, призраците от нашето минало, слабите засмени момичета, които бяхме преди лятото да завърши с катастрофален катаклизъм, оставяйки ни изплашени, всяка посвоему, опитващи да продължим напред, повтарящи лъжи, но не за забавление, а за да оцелеем.

Тук, в тази къща, призраците на предишното ни аз са истински — истински като жените, които спят в съседните стаи и на горния етаж. Усещам присъствието им и разбирам защо Кейт не може да си тръгне.

Почти съм заспала, очите ми са натежали. Вземам телефона за последен път, проверявам колко е часът, преди да се предам на съня. Точно когато го оставям, светлината от екрана се плъзва по дупките между неравните дъски на пода и погледът ми попада на нещо. Край на парче хартия, който стърчи между дъските, зървам, че има нещо написано на него. Дали е писмо? Нещо, написано от Люк и загубено или скрито тук?

Сърцето ми бие лудо, сякаш навлизам в личното му пространство, което в известен смисъл правя, но го дръпвам внимателно за ъгълчето и едно прашно и покрито с паяжини парче хартия се измъква.

Листът е покрит с линии, прилича на рисунка, но на слабата светлина от телефона не мога да различа нищо. Не искам да светвам лампата, за да не събудя Фрея, затова го отнасям до отворения прозорец, където завесите се развяват от морския бриз и го вдигам така, че лунната светлина да попадне върху страницата.

Акварелен скеч на момиче, Кейт. Мисля, че е тя и прилича на картина на Амброуз, макар че не мога да бъда сигурна. Причината да не мога да определя със сигурност е следната: картината е надраскана и зачеркната, отново и отново с плътни черни черти, заличаващи лицето на момичето с толкова дебели и злобни линии, че на места хартията е скъсана. Моливът е пробил дупки там, където би трябвало да са очите. Ликът е изтрит, изчегъртан и напълно унищожен.

За минута просто стоя така, листът хартия потрепва от морския бриз, а аз опитвам да проумея какво означава това, Люк ли го е оставил? Не мога да повярвам, че той би направил подобно нещо, той обожаваше Кейт. Самата Кейт ли е била? Колкото и невъзможно да ми се струва, в това мога да повярвам по-лесно.

Още стоя там, опитвайки да разгадая тайната на тази изпълнена с омраза дреболия, когато идва нов порив на вятъра, завесата се развява и парчето хартия пада от пръстите ми. Грабвам го, но вятърът го улавя и не мога да направя нищо, освен да го видя как полита към устието и потъва в млечната мътна вода.

Каквото и да е било, каквото и да е означавало, вече го няма. И докато се въртя в леглото, треперейки леко, въпреки топлата нощ, не мога да прогоня една мисъл от главата си: Може би така е най-добре.