Рут Уеър
Игра на лъжи (48)

Будя се рано, лежа неподвижно, докато очите ми свикнат със светлината в стаята. Светло е въпреки ранния час, но светлината е студена, хладна и разсеяна и като поглеждам навън към устието, виждам, че утринната мъгла се е изместила нагоре по течението и е обгърнала Мелницата и околността с фин сивкав воал. Има паяжина в единия ъгъл на прозореца, украсена с миниатюрни капчици вода. Напомня ми за мрежите по къщите в Солтън.

Въздухът е студен и придърпвам одеялото, после се завъртам да проверя как е Фрея, която е необичайно тиха в креватчето до мен.

Това, което виждам, кара сърцето ми да спре в гърдите и после да затупти отново с бясна скорост.

Фрея не е там.

Фрея не е там.

Преди да помисля каквото и да било, се надигам от леглото, треперя като ударена от електричество. Търся я под завивките в леглото — което е глупаво, защото я сложих в дървената люлка снощи, а тя още не може да пълзи, камо ли да се изкатери в леглото.

Фрея. О, боже!

Не мога да повярвам, че я няма! Изхвърчам от стаята и се втурвам по коридора.

— Кейт! — искам да изкрещя, но от паниката думите ми не излизат нормално и ме давят. Получава се някакъв измъчен слаб вик на ужас. — Кейт!

— Тук съм! — отвръща ми тя и аз бързо слизам по дървените стъпала, пропускам последното и влетявам със залитане в кухнята. Кейт вдига глава от мястото си до мивката, изненадата й преминава в загриженост, когато ме вижда с див поглед и празни ръце.

— Кейт — успявам да промълвя. — Фрея… няма я!

Кейт оставя кафеварката, която мие, и виждам, още докато изричам думите, че изражението й става някак… виновно?

— Много съжалявам — казва тя и сочи към килима зад мен. Обръщам се бързо — и тя е там. Фрея е там. Седи на килима с парче хляб в юмручето и като ме поглежда, изпищява щастливо, хвърля размазаната препечена филийка на пода и вдига ръчички, за да я взема.

Грабвам я. Сърцето ми още бие лудешки, когато я притискам към гърдите си. Не мога да говоря. Не знам какво да кажа.

— Съжалявам — повтаря виновно Кейт. — Не ми хрумна… че ще се изплашиш. Сигурно съм я събудила, когато ходих до банята, защото я чух, когато излизах… ти още спеше, затова си помислих… — Чупи пръсти. — Винаги изглеждаш толкова уморена. Помислих си, че няма да ти дойде зле да поспиш повече.

Не казвам нищо, изчаквам пулсът ми да се нормализира, усещам как малките розови пръстчета на Фрея се заплитат в косата ми, вдишвам бебешкия мирис на главичката й, усещам тежестта на тялото й в ръцете ми… О, боже. Добре е. Всичко е наред.

Сядам премаляла от облекчение на канапето.

— Съжалявам — казва отново Кейт. Разтрива сънените си очи. — Трябваше да се сетя, че ще се чудиш къде е изчезнала.

— Няма проблем — успявам да отвърна накрая. Фрея потупва бузата ми, опитва да ме накара да я погледна. Усеща, че нещо не е наред, просто не разбира какво. Насилвам се да й се усмихна и се чудя какво става с мен, в какъв човек се превръщам, щом първата ми реакция, когато не я намерих в креватчето, беше, че някой я е отвлякъл. — Извинявай — казвам на Кейт. Гласът ми трепери леко и си поемам дълбоко дъх, опитвайки да успокоя дишането си. — Не знам защо се паникьосах толкова. Просто… в момента съм доста изнервена.

Очите й срещат моите и виждам тъжно разбиране.

— Аз също.

Обръща се към мивката.

— Искаш ли кафе?

— Разбира се.

Кейт слага кафеварката на котлона и двете просто седим, заслушани в тишината, преди кафеварката да започне да съска и изпуска пара. После Кейт казва:

— Благодаря.

Поглеждам я изненадана.

— За какво ми благодариш? Не трябва ли аз да го кажа?

— Че дойде веднага след като те повиках. Знам, че поисках много от теб.

— Не е проблем — казвам, макар че не е вярно. Това, че избрах Кейт, може да се окаже последната капка между Оуен и мен и това е плашещо. — Кажи ми… кажи ми за полицията — подканям я, опитвайки да не мисля за това, което може би съм направила.

Кейт не отговаря веднага, обръща се към съскащата кафеварка, сваля я от котлона и налива две малки чашки, после ми носи едната. Връщам Фрея на килима и вземам кафето, като внимавам да го държа далече от меките бебешки ръчички.

— Шибаният Марк Рен — казва Кейт накрая, като се свива на креслото отсреща. — Дойде да ме види. Уж изпълнен със съчувствие — сигурно ти е много тежко в този момент — обаче той знае. Не знам какво му е казала Мери, но той знае, че нещо не е наред.

— Значи тялото… е идентифицирано със сигурност? — питам, макар да знам, че е така. Видях го във вестниците. Но някак се нуждая да го чуя от нея, да видя реакцията й, когато ми го казва.

Обаче не забелязвам нищо в изражението й, тя просто кима уморено.

— Така мисля. Взеха ДНК проба от мен, но вече са почти сигурни. Казаха нещо за зъбни снимки и ми показаха пръстена му.

— Искаха ли да го идентифицираш?

— Да, казах, че е бил неговият. Изглеждаше… изглеждаше глупаво да отрека.

Кимам. Кейт е права, разбира се. Част от Играта на лъжи беше винаги да усещаш кога трябва да спреш, за да можеш да се измъкнеш. Правило номер пет — Знай кога да спреш да лъжеш. Хвърли картите си, преди да се е размирисало, както обичаше да казва Тий. Номерът беше да усетиш кога си стигнал до този момент. Но не съм сигурна, че този път сме успели. Струва ми се, че неприятностите се задават, каквото и да правим.

— Е, какво следва?

— Поискаха да отида да дам показания за нощта, когато той е изчезнал. Но там е работата, трябва да решим дали да им кажа, че и трите сте били тук? — Тя търка лицето си с длани, сенките под очите й са кафяви на фона на смуглата кожа. — Не знам какво е по-добре да кажа. Мога да им кажа, че съм ви се обадила, когато съм открила, че татко го няма, и съм ви помолила да дойдете. Можем да поддържаме тази история — просто да кажем, че всички сме били тук, но татко не се е появил и вие сте си тръгнали рано сутринта. Но после ще вземат показания и от вас. Всичко се свежда до това какво е известно на училището?

— Какво е известно на училището? — повтарям неразбиращо.

— За онази нощ. Някой видял ли ви е да се измъквате? Ако кажа, че не сте били тук, а после открият, че сте били, това може да доведе до усложнения.

Разбирам. Опитвам да осмисля случилото се. Бяхме в стаите си, когато госпожица Уедърби дойде да ни търси, но тя видя дрехите ни, видя калта по сандалите ми. И после в кабинета каза, че някой ни е видял да напускаме училището без разрешение…

— Мисля, че някой ни е видял — казвам с неохота. — Или поне госпожица Уедърби твърдеше така. Не каза кой е бил. Ние не признахме нищо — всъщност аз не признах, не знам за Фатима и Теа.

— По дяволите! Значи ще трябва да им кажа, че съм била тук в онази нощ, както и вие. А това означава, че ще викат и вас на разпити. — Лицето й е пребледняло и знам какво си мисли — не се тревожи само за неприятностите, които ще причини на нас, има и по-прагматичен, егоистичен елемент. Дали четирите истории ще издържат на разпитите. Дали някой няма да поддаде…

Мисля за Теа, за пиенето й, за белезите по ръцете, за тежкия начин, по който й се отразява всичко това. Мисля и за Фатима, за новооткритата й вяра. Искрено покаяние, така каза. Обаче Аллах със сигурност няма да прости на някого, който продължава да лъже и прикрива?

Мисля и за рисунките. Проклетите рисунки в пощата. За факта, че има някого, който знае нещо.

— Кейт — казвам и преглъщам, после спирам. Тя се обръща да ме погледне и аз се насилвам да продължа. — Има нещо, което трябва да ти кажа. Фатима, Теа и аз… ние… получихме едни рисунки. По пощата. Копия. На рисунки.

Лицето на Кейт се променя и аз отгатвам, че тя вече знае какво ще й кажа. Не съм сигурна дали това го прави по-лесно или по-трудно, но се насилвам да продължа, изричайки думите бързо, за да не изгубя кураж.

— Ти наистина ли унищожи рисунките на баща си, на които бяхме ние?

— Да — потвърждава Кейт с нещастно изражение. — Кълна се. Но не… — Тя млъква и изведнъж не искам да чуя какво ще ми каже, но е твърде късно. Тя стиска устните си в бяла, почти безцветна линия. — Но не веднага.

— Какво значи това?

— Не можах да ги изгоря веднага след смъртта му, исках, но просто — не знам, все не намирах подходящия момент. Но един ден се качих в ателието и открих, че някой е бил там.

— Какво? — Не опитвам да прикрия шока си. — Кога беше това?

— Преди години. Не много след като се случи всичко. Имаше липсващи картини и рисунки и разбрах, че някой е влизал там и е ровил. След това ги изгорих, кълна се, но после започнаха писмата.

Вледеняващо усещане се прокрадва в мен като отрова.

— Писмата?

— Отначало беше само едно. — Кейт говори тихо. — Продадох една картина на татко. В местната преса имаше репортаж за търга, пишеше цената, на която е била продадена, и след няколко седмици получих писмо, в което ми искаха пари. Нямаше заплахи, пишеше само да оставя сто лири в плик зад една разхлабена дъска в кръчмата. Не направих нищо. След няколко седмици писмото дойде отново, само че този път искаха двеста лири и беше приложена една рисунка.

— Рисунка на нас. — Говоря с равен тон. Гади ми се. Кейт кима.

— Платих. Писмата продължиха да идват от време на време, може би по веднъж на шест месеца, и аз плащах и плащах, но накрая написах писмо, че спирам, че не мога да плащам повече — че Мелницата потъва, а картините на баща ми са разпродадени и че могат да искат каквото си решат, но аз нямам повече пари. И писмата спряха.

— Кога беше това?

— Преди около две или три години. Не последва нищо след това и си помислих, че тази история е приключила, но преди няколко седмици започнаха да идват отново. Първо беше овцата, а после… После, след като вие си тръгнахте, получих писмо, в което пишеше: „Защо не поискаш пари от приятелките си?“. Но не ми е хрумвало, че…

— Мили боже, Кейт! — изправям се, прекалено нервна съм, за да седя на едно място, обаче няма къде да отида, така че пак сядам и подръпвам протритата тапицерия на канапето. Искам да попитам: защо не ни каза? Но знам защо. Защото Кейт е опитвала да ни предпази през всичките тези години. Искам да попитам: защо не отиде в полицията? Но знам и това. Искам да кажа, че това са само рисунки. Но знаем — и двете знаем — че това не е вярно. Рисунките нямат значение.

— Все се чудя… — започва тихо Кейт, после спира.

— Продължи — подканвам я. Тя чупи пръсти, а после става и отива до шкафа. В едно от чекмеджетата има купчина листи, стегнати с червена връзка, и по средата на купа има писмо в плик, много стар и намачкан. При вида на писмото, сърцето ми прескача.

— Това е…? — питам и Кейт кима.

— Запазих го. Не знаех какво друго да направя.

Тя ми го подава и за момент нямам желание да го взема, сещам се за отпечатъци от пръсти и криминолози, но е твърде късно. Ние пипахме прощалното писмо на Амброуз преди седемнайсет години. Всичките. Вземам го, много предпазливо, сякаш ако го докосвам само с върховете на пръстите си, ще бъде по-трудно да бъде свързано с мен, но не го отварям. Няма нужда. Сега, когато писмото е в ръцете ми, думите сами изникват в съзнанието ми — толкова съжалявам… не се вини, сладка моя… единственото нещо, което мога да направя, за да поправя положението…

— Трябва ли да го дам на Марк Рен? — пита Кейт дрезгаво. — Мислех си дали това няма да спре цялата история. То дава отговор на толкова много въпроси…

Но и повдига много други. Като например защо Кейт не е занесла предсмъртното писмо в полицията преди седемнайсет години.

— Какво би казала? — питам накрая. — Например къде си го намерила? Как ще го обясниш?

— Не знам. Мога да кажа, че съм го намерила в онази нощ, но не съм казала на никого — мога да кажа истината, по същество, че татко е изчезнал, че съм се страхувала, че ще загубя къщата. Но няма нужда да намесвам и вас — няма нужда да казвам за погребението и всичко останало. Или мога да кажа, че съм го намерила месеци по-късно.

— Боже, Кейт, не знам. — Разтривам очите си с юмруци, опитвайки да прогоня остатъците от замаяното изтощение, което явно ми пречи да мисля логично. Зад клепачите ми проблясват искри. — Всички тези истории сякаш задават нови въпроси, вместо да дават отговори, освен това…

Тук спирам.

— Освен това какво? — пита Кейт и в гласа й прозвучава нотка, която не мога да разгадая. Отбранителност? Страх?

По дяволите. Не исках да тръгвам в тази посока. Но не се сещам какво друго да кажа. Правило номер четири на Играта на лъжи — не се лъжем помежду си, нали?

— Освен това, ако им дадеш бележката, те ще трябва да проверят дали е истинска.

— Какво значи това?

— Кейт, налага се да те попитам това. — Преглъщам, чудейки се как да го формулирам така, че да не прозвучи, сякаш си мисля това, което си мисля. — Моля те, разбери, че каквото и да кажеш, каквото и да се е случило, аз няма да те съдя. Просто трябва да знам, дължиш ни го, нали?

— Айза, плашиш ме — казва с равен тон Кейт, но в очите й има нещо, което не ми харесва, някаква тревожност и уклончивост.

— Бележката, която беше оставил. Някак… не се връзва. Знаеш го. Амброуз се е самоубил заради рисунките, нали така сме си мислили винаги?

Кейт кима, но бавно, сякаш се тревожи накъде бия.

— Но времето не пасва — рисунките се появиха в училището чак след като той умря. — Преглъщам отново. Мисля за фалшификаторските уменията на Кейт, за картините, които от години представя за негови. Мисля за изнудвача, на когото е плащала повече от петнайсет години, вместо да отиде в полицията с бележката, за изнудването, което е крила и от нас, макар че сме имали право да научим. — Кейт, всъщност те питам дали… дали наистина Амброуз е написал онази бележка?

— Той я е написал — казва тя сериозно.

— Но нещо не се връзва. Той е приел свръхдоза, нали? Така сме си мислили винаги. Но тогава защо нещата бяха така грижливо прибрани в кутията? Не е ли по-нормално просто да си бие наркотика и после да падне в несвяст до стола си?

— Той е написал онази бележка — повтаря Кейт упорито. — Ако някой знае, това съм аз.

— Просто… — спирам. Но не мога да измисля как да кажа това, как да кажа какво си мисля. Кейт изпъва рамене и пристяга халата си.

— Какво ме питаш, Айза? Питаш ме дали съм убила собствения си баща?

Мълчание.

Думите са шокиращи, изречени на глас по този начин — моите смътни, безформени подозрения придобиват конкретна форма и достатъчно остри ръбове, които могат да раняват смъртоносно.

— Не знам — казвам накрая. Гласът ми е дрезгав. — Просто питам… Питам дали има нещо друго, което трябва да знаем, преди да отидем на разпит в полицията.

— Няма нищо друго, което трябва да знаете. — Гласът й е твърд като камък.

— Няма нищо друго, което трябва да знаем, или няма нищо друго, точка?

— Няма нищо друго, което трябва да знаете.

— Значи има нещо друго? Просто не ми казваш какво?

— За бога, спри да ме питаш, Айза. — Лицето й е измъчено и тя отива до прозореца. Шадоу усеща, че е нещастна, и пристъпва до нея. — Няма нищо друго, което да мога да ти кажа — моля те, моля те, повярвай ми.

— Теа каза — започвам, после усещам как куражът ми почти се изпарява, но трябва да задам този въпрос. Трябва да науча. — Кейт, Теа каза, че Амброуз е смятал да те изпрати в друго училище пансион. Вярно ли е? Защо? Защо би го направил?

За момент Кейт се взира в мен като вкаменена, с пребледняло лице.

После издава звук като ридание и се обръща, грабва якето си, навлича го върху пижамата и пъха крака в калните гумени ботуши до вратата. Грабва каишката на Шадоу, а кучето разтревожено я следва по петите, вдигнало глава към нея, опитвайки да разбере защо е разстроена. В следващия момент излиза и вратата се затръшва зад нея.

Звукът отеква като изстрел, разнася се по гредите, чашите в бюфета започват да тракат леко от възмущение. Фрея, която си играе щастливо на килима, се стряска от шума, бърчи лице и започва да плаче.

Искам да последвам Кейт, да я притисна да ми отговори. Но не мога, трябва да успокоя детето си.

Стоя неподвижно минута-две, колебая се, вслушвам се в плача на Фрея и в звука на стъпките на Кейт, която минава по мостчето, после въздъхвам отчаяно, вземам Фрея и бързам към прозореца.

Тя е зачервена и рита ядосано, докато опитвам да я успокоя. Гледам отдалечаващия се силует на Кейт, която изчезва покрай брега с Шадоу. И се чудя.

Чудя се на подбора на думите й.

Няма нищо друго, което да мога да ти кажа.

Кейт не е многословна — винаги е била лаконична. Така че трябва да има причина. Причина да не каже: Нямам какво друго да ти кажа.

И докато я гледам как изчезва в мъглата, се чудя каква е причината за това и дали не допуснах огромна грешка, като дойдох тук.