Рут Уеър
Игра на лъжи (38)

Не мога да загубя Фрея. Не мога да загубя Фрея.

Тези думи се въртят в главата ми като мантра, докато влакът бърза на север към Лондон.

Не мога да загубя Фрея.

Отекват в тракането на колелата по релсите.

Не мога да загубя Фрея.

Теа седи срещу мен със слънчеви очила, главата й е подпряна на прозореца, а очите — затворени. При един остър завой, главата й се отделя от стъклото и после се удря в него. Тя отваря очи и разтрива главата си.

— О. Заспала ли бях?

— Да. — Не се старая да прикрия раздразнението в гласа си. Не съм сигурна защо съм подразнена, освен че и аз съм много уморена, а някак не мога да заспя. Снощи си легнахме чак към два-три, а тази сутрин станах в шест и половина с Фрея. Не съм спала непробудно цяла нощ от месеци, а сега не мога да спя, защото Фрея е в слинга на гърдите ми и не мога да се отпусна от страх, че ще политна напред и ще я смачкам. Но не е само това — просто съм изнервена и избухлива. Видът на отпуснатото лице на Теа е като обида за собствената ми напрегната тревожност. Как може да спи така спокойно, когато всичко се крепи на острието на бръснача?

— Съжалявам — казва тя и пъха пръсти под очилата, за да разтърка очите си. — Снощи не спах. Изобщо не мигнах. Не можех да спра да мисля за… — Тя оглежда през рамо празния вагон. — Знаеш.

Веднага изпитвам угризения. Някак винаги съдя прибързано Теа. Тя е толкова по-трудна за разгадаване от Фатима и Кейт, прикрива се, прави се на силна, но под нахаканата външност е също толкова уплашена, колкото и всички останали. Може би дори повече. Защо все забравям това?

— О — казвам разкаяно. — Извинявай. И аз съм недоспала. Все си мисля…

Но не мога да го изрека. Не мога да изрека на глас страховете в главата си. Ами ако ме изправят пред съда? Ами ако загубя работата си? Ами ако ми отнемат Фрея?

Не смея да изрека думите. Изричането им ще направи възможността реална, а това е прекалено ужасяващо.

— Дори и да открият… — Теа млъква, поглежда през рамо, после се навежда към мен и казва почти шепнешком: — Дори да открият, че е той, пак няма да имаме проблем, нали? Може да е паднал в някой ров, докато е бил надрусан.

— Но толкова дълбоко? — шепна в отговор. — Как може да се е озовал толкова дълбоко?

— Онези ровове се менят постоянно. Знаеш това. Особено в близост до устието — там цялото място е ерозирало — дюните се движат и променят. Ние не сме… — Тя отново поглежда и променя това, което се кани да каже. — Почти сигурна съм, че онова, мястото, беше на десет, двайсет метра от брега, нали?

Опитвам да си спомня, да си представя. Да… помня, че тогава пътеката беше по-назад, имаше дървета и храсти между нас и брега. Права е.

— Но онази палатка беше точно на брега. Всичко се е разместило. Няма да успеят да открият много от точното местоположение. Сигурна съм.

Не отговарям. Гади ми се.

Защото макар да има нещо успокоително в категоричността й, макар да ми се иска да й повярвам, не съм толкова сигурна, че е права.

Минало е много време, откакто съм се занимавала с криминални случаи, и знам повече от гледане на сериали по телевизията, отколкото от ученето си в университета, но съм почти сигурна, че има криминолози, които могат да определят точно как се е движил даден обект, как се е измествал в пясъците през годините.

— Да не говорим за това тук — прошепвам и Теа кима, после се насилва да ми се усмихне. — Разкажи ми за работата си — казвам накрая. Тя свива рамене.

— Какво да разкажа. Става.

— Значи се върна в Лондон?

Тя кима.

— Доста се забавлявах миналата година на един от големите круизни кораби. В Монте Карло също е страхотно. Но исках… — Тя спира и поглежда през прозореца. — Не знам, Айза. Скитам се от толкова дълго, Солтън е мястото, където се задържах най-дълго в едно училище. Почувствах, че е време да пусна корени.

Клатя глава, мисля за собствения си път — училище, университет, адвокатските изпити, работата в държавната администрация, животът в Лондон с Оуен. Ние сме пълни противоположности — тя и аз. Аз съм като залепнала на едно място. Намерих си работа и не мърдам от нея. Намерих Оуен и не го смених. За мен „Солтън Хаус“ беше опияняваща кратка прелюдия. Но и двете сме еднакво белязани от случилото се там. Просто се справяме по различен начин. Теа неспокойно бяга от сянката на миналото. Аз се вкопчвам в нещата, които ме закотвят към безопасността.

Вглеждам се в слабото й тяло, в сенките под очите, после поглеждам себе си, Фрея, долепена до тялото ми като жив щит, и за пръв път се чудя наистина ли се справям с това по-добре от нея, или просто съм положила повече усилия да забравя?

Още се чудя, когато Фрея изплаква на гърдите ми и започва да се извива в слинга — сигурен знак, че се събужда.

— Шшшт… — Виковете й стават по-силни и недоволни, докато я вадя от гънките на плата. Бузките й се зачервяват и тя се готви за истински сърдит изблик. — Шшшт…

Разтварям блузата си и я слагам на гърдата. За минута настава тишина, прекрасна тишина. После, без предупреждение навлизаме в тунел и влакът потъва в мрак. Фрея накланя глава назад учудена и зърното ми остава на показ във вагона и аз бързо грабвам една кърпа да се прикрия.

— Съжалявам — казвам на Теа, когато излизаме отново на слънце и примижаваме срещу ярката светлина. Побутвам главата на Фрея към гърдата си. — Мисля, че половината Северен Лондон вече е виждал циците ми, но ти видя достатъчно тази седмица.

— Не ми пречи — свива рамене Теа. — Виждала съм всичко това и преди.

Не мога да не се засмея. Облягам се назад, а Фрея е топла и тежка в ръцете ми. Влакът влиза в друг тунел, после отново излиза на ослепителната светлина. Замислям се за първия път, когато се срещнахме, как Теа обуваше чорапите на дългите си слаби крака, как зърнах голите й бедра и се изчервих. Струва ми се, че е минала цяла вечност. И все пак, когато Теа протяга крака в празното място между седалките и ми намига мързеливо, преди да затвори очи, ми се струва, сякаш е било вчера.