Рут Уеър
Игра на лъжи (19)

Навън, докато бутам количката на Фрея по пясъчната пътека, която минава покрай устието, и се отдалечавам от Мелницата, започвам да усещам как тягостното настроение се разсейва.

Денят е спокоен и тих, чайките се реят мързеливо над вълните, блатните птици забиват клюнове в тинята напрегнато и съсредоточено, за да клъвнат неподозиращите заплахата червеи и бръмбари.

Слънцето припича на тила ми и аз намествам сенника на количката на Фрея, обирам непопилия крем, който съм намазала щедро върху пухкавите й крачета, и го мацвам отзад на врата си.

Още усещам мириса на кръв в ноздрите си и копнея за повея на бриза, за да се отърва от него. Дали е бил Шадоу? Не съм сигурна. Опитвам да си представя отново разпилените вътрешности и виещото куче, острите зъби ли бяха разкъсали корема на овцата или някой нож? Просто не знам.

Едно нещо е сигурно обаче — Шадоу не би могъл да напише онази бележка. Тогава кой? Треперя, въпреки яркото слънце. Злонамереността на написаното внезапно ме пронизва до костите. Изпитвам силно желание да грабна спящото си бебе и да я притисна към гърдите си. Да я прегърна, сякаш мога да я върна вътре в тялото си, за да я защитя от паяжината от тайни и лъжи, която се сключва около мен и ме повлича назад към една отдавнашна грешка, от която си мислех, че сме избягали. Започвам да осъзнавам, че не сме, никоя от нас не е успяла. Прекарали сме седемнайсет години в бягство и криене, всяка по свой начин, обаче това не е проработило. Вече го знам. Може би винаги съм го знаела.

В края на пътеката се стига до път, който води в едната посока до гарата, а в другата — през моста до самия Солтън. Спирам за малко на място, люлея леко Фрея напред-назад, оглеждайки познатия пейзаж. Местността е сравнително равна и от невисоката наблюдателна точка на моста се вижда много далече. Пред мен, на фона на блестящите води на естуара, е Мелницата, която сега изглежда толкова малка. Вляво, от другата страна на реката, виждам къщите и тесните улички на Солтън.

А вдясно, в далечината, почти незабележима, над върховете на дърветата блести бялата сграда на „Солтън Хаус“. Оттук ми е трудно да различа пътеката, по която минавахме през тресавището, когато тайно се измъквахме от района на училището. Може би растителността е избуяла, но сега се удивявам на нашата глупост. Спомням си първия път. Хладна октомврийска вечер, беше се стъмнило вече, когато се измъкнахме през прозореца и поехме по пожарната стълба, стиснали фенерчета със зъби и с ботушите си в ръце, за да не събудим учителите, докато се промъквахме по тракащата метална конструкция.

Като слязохме, пъхнахме крака в гумените ботуши („В никакъв случай обувки — си спомням, че ни каза Кейт. — Дори и след такова лято, пак ще бъде кално.“) и после тръгнахме, побягнахме през игрищата за хокей, сподавяйки смеха си, докато не се отдалечихме достатъчно, така че никой да не може да ни чуе.

Първата част винаги беше най-опасната, особено когато дните ставаха по-дълги и навън беше светло дълго след вечерния час. От Великден нататък всяка учителка, погледнала през прозореца си, би могла да ни види как тичаме през подрязаните тревни игрища, Теа с дългите си крака най-отпред, Кейт по средата, а ние с Фатима, пуфтящи, най-отзад.

Но онзи първи път вече беше тъмно и използвахме прикритието на мрака, за да стигнем до ивицата храсталаци и дървета по края на тресавището. Чак там дадохме воля на смеха си и включихме фенерчетата.

Кейт ни водеше, останалите я следвахме през тъмния лабиринт от канали и канавки, пълни с черна мътна вода, която проблясваше под светлината от фенерите ни.

Прехвърляхме се през огради и портички, прескачахме ровове, слушахме внимателно указанията, които Кейт ни даваше тихо през рамо.

— За бога, вървете по ръба, отляво си е чисто блато… Минете през въртящата вратичка, ако отворим голямата порта, после няма да можем да я затворим и овцете ще избягат… Стъпете на тази туфа трева, за да прескочите рова — виждате ли къде стъпвам? Това е най-твърдото място на брега.

Тя търчеше из тресавището от съвсем малка и макар че не знаеше името и на едно полско цвете и не разпознаваше и половината птици, които стряскахме с минаването си, помнеше точно къде се намира всяка туфа трева, всяка опасна част от блатото, всеки поток, всеки ров, всяко хълмче и дори в тъмното ни водеше безпогрешно през лабиринта от овчи пътеки, блатисти места и кални отводнителни ровове, докато най-после не се изкатерихме по една ограда и не го видяхме — устието на реката — водите му блестяха под лунната светлина, а в далечината, на пясъчния бряг беше Мелницата, чиито прозорци светеха.

— Баща ти вкъщи ли е? — попита Теа. Кейт поклати глава.

— Не, излязъл е, мисля, че имаше някаква работа в селото. Сигурно е Люк.

Люк? Тогава за пръв път чух за Люк. Някой чичо ли беше? Брат? Бях почти сигурна, че Кейт ни беше казала, че е едно дете.

Преди да успея да направя нещо повече от това да си разменя озадачени погледи с Фатима, Кейт отново тръгна — този път закрачи по пътеката, без да поглежда назад, за да се увери, че я следваме. Вече бяхме на твърда земя и аз изтичах да я настигна.

Тя спря за момент пред вратата на Мелницата и изчака Фатима, която вървеше последна, да дойде при нас и чак тогава отвори.

— Добре дошли у дома.

И аз за пръв път пристъпих в Мелницата.

Изумително е, че почти нищо не се е променило от първия път, когато видях това място — някои от картините на стените бяха други, цялото място беше една идея по-малко западнало, по-малко порутено, но виещото се дървено стълбище, килнатите прозорци, хвърлящи златиста светлина върху водите на естуара, всичко си беше същото. Октомврийската нощ беше студена и в печката на дърва гореше огън. Първото нещо, което ме порази, когато Кейт отвори вратата, беше гледката на пламъците и топлината им, димът от огъня, който се смесваше с мириса на терпентин, маслени бои и солена вода.

Вътре имаше някого, седеше на дървен люлеещ се стол пред огъня и четеше книга. Погледна ни изненадано, когато влязохме.

Беше момче, горе-долу на нашата възраст — или, както открих впоследствие, пет месеца по-млад от мен. Всъщност беше само една година по-голям от брат ми — но нямаше нищо общо с дребния Уил, с неговата бяла кожа и румени страни. Дългите му ръце и крака бяха със загар от слънцето, тъмната му коса беше подстригана неравно, сякаш сам я беше рязал, и стоеше леко прегърбен, като всички високи хора, които се привеждат, минавайки през вратата.

— Кейт, какво правиш тук? — Гласът му беше плътен и леко дрезгав, долових някакъв акцент, който не беше същият като на Кейт. — Татко го няма.

— Здрасти, Люк. — Кейт се надигна на пръсти и го целуна по бузата, груба сестринска целувка. — Извинявай, че не те предупредих. Трябваше да се махна от онова място и не можех да оставя другите да гният там. Познаваш Теа, разбира се. А това е Фатима Куреши.

— Здрасти — каза смутено Фатима и протегна ръка, а Люк се здрависа с нея малко непохватно.

— И това е Айза Уайлд.

— Здрасти — поздравих.

Той се обърна и ми се усмихна и видях, че очите му са почти златисти, като на котка.

— Момичета, това е Люк Рошфор, моят… — Тя замълча и двамата с Люк се спогледаха. Лека усмивка се появи на устните му. — Моят доведен брат, може да се каже. Както и да е. Пристигнахме. Люк, не стой така като дърво.

Люк отново се усмихна, после наведе някак непохватно глава и се върна в стаята.

— Да ви сипя ли нещо за пиене? — попита той, когато влязохме всички. Двете с Фатима си бяхме глътнали езиците от присъствието на това непознато момче, все пак от седмици бяхме затворени само с момичета.

— Какво има? — попитах.

— Вино — сви рамене той. — Кот-дю-Рон. — И изведнъж осъзнах какъв е акцентът му — трябваше да се досетя и по името му. Люк беше французин.

— Става — кимнах. — Благодаря. — Взех чашата, която ми подаде, и я обърнах решително.

Беше късно, бяхме пияни и отпуснати от алкохола, смеехме се и танцувахме на музиката от плочите, които Кейт пускаше на грамофона, когато чухме шум от отваряне на вратата. Всички обърнахме глави към нея и видяхме Амброуз, който влезе, стиснал шапката си в ръка.

Двете с Фатима замръзнахме, но Кейт прекоси стаята, залитайки, като се спъна в килима и се разсмя, когато баща й я хвана и я целуна по двете бузи.

— Татко, няма да ни издадеш, нали?

— Сипете ми пиене — каза той и хвърли шапката си на масата, после разроши косата на Люк, който лежеше на дивана. — Изобщо не съм ви видял.

Обаче ни беше видял, разбира се. Негова рисунка, малка скица с молив, закачена на стената на площадката пред старата стая на Кейт, илюстрира сцена от онази първа нощ. Диванът, аз с Люк и Теа, легнали един до друг като новородени кученца, преплели ръце и крака, така че е трудно да се определи къде свършва моята плът и къде започва тази на Теа или Люк. Фатима седи на облегалката на дивана и босите й крака служат като облегалка на Теа. А в краката ни е Кейт, подпряла гръб на продънената пейка, свила колене до брадичката си и вперила очи в огъня. В ръката й има чаша вино, а моите пръсти са заровени в косата й.

Това беше първата нощ, в която лежахме, пиехме и се смеехме, сгушени една в друга, а пламъците от печката топлеха лицата ни и ни сгряваха наред с виното. Но не беше последната такава нощ. Щяхме да се връщаме отново и отново, привлечени като мушици от пламъка, който грееше през мрака на тресавищата и ни призоваваше. А после се връщахме в просветляващите пролетни утрини, за да седнем в клас, насилвайки се да не заспим в час по френски.

Невинаги бягахме без позволение. След първите две седмици на всеки срок уикендите бяха „отворени“, което означаваше, че можем да се прибираме вкъщи или да гостуваме на приятелки, стига да имахме разрешение от родителите си. Връщането вкъщи не беше вариант нито за Фатима, нито за мен, тъй като татко беше постоянно в болницата при мама, а родителите на Фатима бяха в Пакистан. А Теа… никога не попитах Теа защо не се прибира вкъщи, беше очевидно, че нещо не е наред, нещо, заради което тя не можеше или не желаеше да се прибира при родителите си.

Но в правилата никъде не пишеше, че не можем да гостуваме на Кейт, и ние го правехме, най-често си приготвяхме чантите и тръгвахме през тресавищата с нея в петък вечер след часовете за самоподготовка и се връщахме в неделя за проверката.

Отначало тези уикенди бяха рядкост… но после зачестиха… а накрая бяха почти всеки уикенд. Ателието на Амброуз беше осеяно с рисунки на нас четирите. Мелницата ми стана толкова позната, колкото и малката ни стая с Фатима, дори по-позната, а краката ми научиха пътеките в тресавището наизуст, почти като Кейт.

— Господин Атагън е светец — казваше госпожица Уедърби, която ръководеше дома ни, и се подсмихваше леко, когато се записвах за поредното гостуване у Кейт в петък вечер. — Преподава ви по цяла седмица, а после ви осигурява безплатен пансион за целия уикенд. Сигурна ли си, че баща ти няма нищо против, Кейт?

— Разбира се — отвръщаше Кейт убедено. — Щастлив е, че съм с приятелки.

— А моят баща е дал позволение — добавях аз. И то с готовност — за баща ми беше такова облекчение, че се забавлявам в Солтън, вместо да увеличавам грижите му, като се връщам вкъщи, че би подписал и сделка с дявола. Така че една купчина с формуляри за излизане от училището беше нищо.

— Не че не искам да прекарваш време с Кейт — каза ми със загрижено изражение госпожица Уедърби по-късно, докато пиехме чай в офиса й. — Много се радвам, че си намери приятелки. Но не забравяй, че част от това да си завършена млада дама е да имаш най-различни приятелки. Защо не прекараш уикенда с някое от другите момичета? Или пък не останеш тук — училището не остава празно.

Аз отпих от чая си.

— Има ли нещо в правилника за броя уикенди, които мога да прекарвам извън училището?

— Няма нищо конкретно в правилника…

Кимнах и се усмихнах. Допих чая си, после се записах за излизане през следващия уикенд, за да го прекарам у Кейт, както винаги.

И училището не можеше да направи нищо.

Докато не намериха начин.