Рут Уеър
Игра на лъжи (39)

— Айза?

Когато отваря входната врата, Оуен се провиква предпазливо, но аз не му отговарям веднага. Тъкмо слагам Фрея в креватчето й в спалнята ни и не искам да я събудя. Намира се в онзи деликатен момент, когато тя може да заспи, а може и да остане кисела и будна още час. Тази вечер не заспа лесно, обезпокоена от поредната смяна на обстановката.

— Айза? — повтаря той, като се появява на вратата на стаята ни. Когато ме вижда, лицето му грейва в широка усмивка. Сваля обувките си и тръгва на пръсти през стаята, а аз трескаво допирам показалец до устните си, за да му направя знак да пази тишина.

Идва до мен, прегръща ме през кръста и заедно се любуваме на това същество, което сме създали.

— Здравей, сладурче — шепне той, но не на мен, а на Фрея. — Здрасти, скъпа. Липсвахте ми.

— И ти ни липсваше — шепна в отговор и той целува бузата ми и ме дърпа в коридора, като притваря вратата зад нас.

— Не очаквах да се върнете толкова скоро — казва, когато слизаме долу, където във фурната се пекат картофи. — Така, както ми го обясни, ми се стори, че ще отсъствате няколко дни. Едва сряда е — какво се случи? Да не се скарахте с Кейт?

— Всичко е наред. — Обръщам се, уж да извадя картофите от фурната, но всъщност, за да не гледам лицето му, докато го лъжа. — Всъщност беше чудесно. Фатима и Теа също дойдоха.

— Тогава защо се върнахте толкова скоро? Нямаше нужда да бързаш заради мен, знаеш го. Не ме разбирай погрешно, разбира се. Липсвахте ми. Но не успях да свърша и половината от нещата, които бях планирал. Детската стая е доникъде.

— Няма значение — казвам и се изправям. Страните ми са зачервени от жегата на фурната. Печените картофи са глупав избор в толкова горещ ден. Слагам ги върху една дъска и правя разрези отстрани, наблюдавайки как излиза парата. — Знаеш това.

— За мен има значение. — Той ме прегръща, наболата му брада драска леко бузата ми, устните му намират ухото ми, плъзват се по врата ми. — Искам да си те върна, само за мен.

Оставям го да ме целува, без да изричам какво си мисля — че ако това е желанието му, никога няма да бъде щастлив. Защото никога няма да бъда само негова. Винаги ще бъда девет десети на Фрея и малкото, което остава, ми е нужно на мен самата, както и на Фатима, Теа и Кейт.

— Липсваше ми — казвам вместо това. — И на Фрея й липсваше.

— И вие двете ми липсвахте. — Гласът му е приглушен, защото е допрял устни до ключицата ми. — Исках да ти се обадя, но реших, че сигурно си прекарвате добре и се забавлявате…

Усещам леко чувство на вина, когато казва това, тъй като почти не се бях сетила да му се обадя. Изпратих му един есемес, за да му кажа, че сме пристигнали благополучно. И толкова. Слава богу, че не ми се обади — опитвам да си представя телефонът ми да беше иззвънял — кога? По време на онази безкрайна, болезнена вечеря? По време на кавгата с Люк? Първата вечер, когато се събрахме притеснени какво ще чуем?

Невъзможно.

— Извинявай, че не ти се обадих — казвам накрая, като се освобождавам от ръцете му и изключвам фурната. — Исках да ти позвъня, но знаеш как е с Фрея. Вечер доста хленчи, особено на непознато място.

— Е… какъв беше случаят? — пита Оуен. Той започва да вади неща за салата от хладилника, души марулята и отделя увехналите листа. — Искам да кажа, че е странно да се събирате точно по това време — по средата на седмицата. Ясно, че за теб и Кейт няма значение, но Фатима не е ли на работа?

— Да. Имаше вечеря — официална, за бившите възпитанички на „Солтън Хаус“. Проведе се във вторник. Не знам защо. Сигурно защото училището е празно по това време.

— Не ми каза за това. — Той започва да реже домати, резен по резен, а бледият им сок изтича върху чинията като кръв. Потръпвам.

— Не знаех. Кейт купила билетите. Беше изненада.

— Е, трябва да кажа… че и аз съм изненадан — отбелязва Оуен накрая.

— Защо?

— Винаги си казвала, че никога няма да се върнеш там. В училището. Защо промени мнението си сега?

Съвсем основателен въпрос. И не мога да измисля отговор.

— Не знам — казвам накрая подразнено. Бутам чинията към него. — Разбираш ли? Не знам. Беше идея на Кейт и аз се съгласих. Можем ли да спрем дотук? Уморена съм и не спах добре снощи.

— Хей. — Оуен ме поглежда с широко отворени очи и вдига ръце. Опитва се да не го покаже, но е засегнат и ми се иска да прехапя езика си. — Разбира се, по дяволите, извинявай. Просто се опитвах да поддържам разговора.

Той взема чинията си и отива в дневната, без да каже и дума повече.

Усещам как нещо се надига вътре в мен, болка в корема, истинска, физическа болка. И за секунда ми се иска да изтичам при него и да му разкажа какво се беше случило, какво бяхме направили, бремето, което виси на врата ми и заплашва да ме повлече надолу.

Но не мога. Защото тайната не е само моя — тя е и тяхна. И нямам право да ги предам.

Преглъщам го, признанието, което се надига вътре в мен. Преглъщам го навътре и следвам Оуен в дневната, за да изядем вечерята си мълчаливо, седнали един до друг.

Това, което научавам през следващите дни е, че времето може да смели всичко до някаква нова нормалност. Това е урок, който би трябвало да си спомням от предния път, когато се мъчех да се примиря със случилото се, с извършеното от нас.

Тогава бях прекалено заета да се чувствам постоянно изплашена — и цялата история започна да ми се струва като някакъв смътен кошмар, нещо, което се е случило на някого другиго, в друго време. Мислите ми бяха заети от други неща — от усилието да се наложа в новото училище, от майка ми, която ставаше все по-зле. Нямах време да проверявам дали пише нещо във вестниците, а да търся информация за това в интернет изобщо не ми хрумна тогава.

Сега обаче имам свободно време. Когато Оуен тръгва за работа и вратата се затваря зад него, съм свободна да се отдам на паниката си. Не смея да търся в Гугъл това, което ме интересува — Трупът от устието на Солтън идентифициран. Дори и в таен прозорец на браузъра, търсенията ти не остават напълно скрити, знам това.

Вместо това търся заобиколно, фрази, които са измислени грижливо така, че да изглеждат обясними, но не уличаващи. Новини Солтън устие — Кейт Атагън Солтън. Заглавия, които се надявам да ми извадят това, което търся, но без да оставя дигитален вариант на окървавени отпечатъци от пръсти.

Дори и така, трия историята на браузъра. Веднъж се запитах дали да не отида до интернет кафенето в края на улицата, но не мога да си представя да го направя. Двете с Фрея ще се набиваме на очи там като черни врани сред сериозните млади мъже с дълги бели роби. Не. Каквото и да става, не трябва да привличам внимание към себе си.

Новината се появява около седмица след завръщането ми и то в момент, когато не я търсех. Виждам я на сайта на солтънския вестник веднага щом го отварям. Стига и до новинарските секции на „Гардиън“ и Би Би Си, макар и в малък абзац при „Новини по райони“.

Тялото на местния художник Амброуз Атагън, известен с крайбрежните си пейзажи и картини на дивата природа, беше открито повече от петнайсет години след необяснимото му изчезване край естуара при Солтън, красиво място на южния бряг, близо до дома му. Дъщеря му Кейт Атагън не отговори на обажданията, но семейната приятелка, живееща в селото, Мери Рен каза, че е добре да има завършек след толкова години търсене на отговори.

Това е шок — докато стоя там и чета абзаца отново и отново, усещам как кожата ми настръхва и се налага да се подпра на масата. Случило се е. Нещото, от което съм се страхувала толкова дълго. Най-после се е случило. Не пише нищо за разследване на подозрителни обстоятелства около смъртта, не се споменава за съдебен лекар или криминолози. Дните минават и телефонът ми не иззвънява, никой не идва да чука на вратата ми. Решавам, че мога да си отдъхна… поне за малко.

И все пак още съм напрегната и нервна, прекалено разсеяна, за да чета или гледам телевизия вечер с Оуен. Когато той ме пита нещо по време на вечерята, вдигам рязко глава, откъсната от мислите си и несигурна какво е казал. Извинявам се отново и отново.

Боже, как ми се пуши. Пръстите ми копнеят за една цигара.

Не издържам и изпушвам една, но после се мразя. Купувам си пакета в пристъп на срам, докато минаваме покрай магазинчето на ъгъла. Казвам си, че влизам за мляко и после — почти сякаш ми е хрумнало случайно — добавям и пакет „Марлборо Лайт“, когато отивам на касата да платя. Гласът ми е писклив и престорено нехаен. Пуша една в градината отзад и после хвърлям фаса в тоалетната и пускам водата. Вземам си душ и търкам кожата си, докато не става розова, без да реагирам на все по-сърдития плач на Фрея от бебешкия шезлонг, който съм сложила до вратата на банята.

Няма начин да кърмя бебето си, докато воня на цигари.

Когато Оуен се прибира, се чувствам пометена от вина, ужасно нервна съм и накрая, когато изпускам чаша вино и избухвам в сълзи, той пита:

— Айза, какво става? Държиш се странно още откакто се върна от Солтън. Нещо не е наред ли?

Отначало само клатя глава и хълцам, после си признавам.

— Съжалявам… много съжалявам. Аз… изпуших една цигара.

— Какво? — Не е очаквал точно това. Личи си по изражението му. — Брей… как, кога стана това?

— Съжалявам. — Сега съм по-спокойна, но още се давя. — Аз… аз си дръпнах няколко пъти, докато бях у Кейт и после днес, не знам, просто не устоях.

— Ясно. — Той ме прегръща и подпира брадичка върху главата ми. Усещам, че се чуди какво да каже. — Ами… не мога да кажа, че съм очарован. Знаеш мнението ми по въпроса.

— Повярвай, не можеш да ми се ядосаш повече, отколкото аз се ядосвам на себе си. Почувствах се отвратително — не можех да прегърна Фрея, докато не си взема душ.

— Какво направи с останалите цигари от пакета?

— Изхвърлих ги — казвам след кратка пауза. Но паузата е, защото това е лъжа. Не ги изхвърлих. Нямам представа защо. Исках — но някак ги напъхах на дъното на чантата си, преди да вляза под душа. Няма да пуша повече, така че няма значение, нали? Същото е. Ще ги изхвърля, а после това, което съм казала, ще бъде истина. Но сега, сега, докато стоя, вкаменена и засрамена в прегръдката на Оуен… сега това е лъжа.

— Обичам те — казва той над главата ми. — Знаеш, че затова не искам да пушиш, нали?

— Знам. — Гърлото ми се е стегнало от сълзи. Когато Фрея проплаква, се дръпвам от него и отивам да я взема.

Той обаче е озадачен. Нещо не е наред… просто не знае какво.

 

 

Постепенно дните придобиват някаква прилика с нормалност, макар че дребни неща ми напомнят, че не е така, или ако е, то това е нова нормалност, не старата. Например челюстта ме боли и когато го споменавам на Оуен, той ми казва, че ме е чул да скърцам със зъби насън предната нощ.

Също така кошмарите. Не включват само звука от лопата, копаеща мокрия пясък и влачене на платнище по пътеката край брега. Сега сънувам как някакви хора от някаква служба изтръгват Фрея от ръцете ми, а устата ми е замръзнала в беззвучен писък от ужас, докато я отнасят.

Отивам, както обикновено, да пия кафе с групата майки, които познавам от курса за родилки. Вървя пеша до библиотеката както обикновено. Но Фрея усеща напрежението и страха ми. Буди се нощем и плаче, така че аз се надигам почти спяща от леглото и отивам да я взема от креватчето й, преди да събуди Оуен. През деня е капризна и ме търси постоянно, вдига ръчички да я нося през цялото време, докато гърбът ме заболи от тежестта й.

— Може би й никнат зъби — казва Оуен, но знам, че не е това, или поне не само това. Заради мен е. Страхът и адреналинът, които бушуват в тялото ми, преминават през млякото, през кожата и достигат до нея.

Вечно съм на тръни, мускулите на врата ми са като стоманени въжета, постоянно в очакване на нещо, на някакъв гръм от ясно небе, който ще разруши крехкия баланс в живота ми. Но когато този гръм най-после ме удря, съвсем не е във формата, която очаквам.

 

 

Оуен е този, който отваря вратата. Събота е и още съм в леглото, Фрея е до мен, разперила ръце и крака настрани, влажната й алена уста е отворена, а фините виолетови клепачи са затворени, но потрепват в съня.

Когато се събуждам, до леглото ми има чаша чай и още нещо. Ваза с цветя. Рози.

Гледката рязко ме събужда и лежа, трескаво мислейки какво съм забравила. Не е годишнината ни — тя е през януари. Рожденият ми ден е чак през юли. Какво е?

Накрая се предавам. Ще трябва да призная невежеството си и да попитам.

— Оуен? — повиквам го тихо и той влиза, взема на ръце размърдващата се Фрея, подпира я на рамото си и я потупва по гърба, докато тя се протяга и прозява с котешка мекота.

— Здрасти, сънливке. Видя ли си чая?

— Видях, благодаря. Но по какъв случай са цветята? Празнуваме ли нещо?

— Щях да те попитам същото.

— Тоест не са от теб? — Отпивам от чая и се мръщя. Поизстинал е, но поне е течност.

— Не. Виж картичката.

Пъхната е под вазата, малка, стандартна картичка от цветарски магазин в незапечатан и ненадписан бял плик. Вадя я и я отварям.

Айза — пише вътре с почерк, който не разпознавам, сигурно е на цветарката. — Моля те, приеми извиненията ми за поведението ми. Винаги твой, Люк.

О, боже.

— Е… кой е Люк? — Оуен взема своята чаша с чай и отпива, гледайки ме над ръба. — Трябва ли да се тревожа?

Прави коментара си, сякаш е шега, но не е, или поне не съвсем. Той не е ревнив по принцип, но в погледа му има някакво любопитство, почуда. Ако той беше получил червени рози от непозната жена, сигурно и аз щях да правя догадки.

— Прочел си картичката? — питам. После, виждайки как изражението му помръква, осъзнавам на мига, че не е трябвало да казвам точно това. — Тоест не исках да кажа…

— Нямаше име на плика — казва с равен тон, засегнат е. — Прочетох я, за да разбера за кого е. Не съм те шпионирал, ако това имаш предвид.

— Не — казвам бързо, — изобщо нямах предвид това. Просто… — Спирам, поемам си дъх. Получава се пълна каша. Разговорът изобщо не трябваше да тръгва в тази посока. Опитвам се — прекалено късно — да дам назад. — Люк е братът на Кейт.

— Брат й? — Оуен повдига вежда. — Мислех, че тя е само дете.

— Доведен брат. — Въртя картичката между пръстите си. Откъде е намерил адреса ми? Оуен сигурно се чуди за какво се извинява Люк, но какво да му кажа? Не мога да му обясня какво всъщност направи Люк. — Той… получи се едно недоразумение, докато бях у Кейт. Голяма глупост, наистина.

— Брей — подмята Оуен нехайно. — Ако пращах рози за всяко недоразумение, щях да съм фалирал.

— Свързано е с Фрея — казвам неохотно. Трябва да му разкажа по някакъв начин историята, без да изкарам Люк психопат. Ако изтърся, че Люк е взел детето ми, нашето дете, от детегледачката, на която съм я поверила, и то без позволение, Оуен сигурно ще поиска да се обади в полицията, а точно това трябва да избегна на всяка цена. Трябва да кажа истината, но не цялата истина. — Аз… уф, сложно е, но когато отидохме на вечерята, наех детегледачка. Беше едно младо момиче и не могла да се оправи, когато Фрея се събудила и започнала да плаче. Беше глупаво, изобщо не трябваше да оставям Фрея с непозната, но Кейт ми каза, че момичето имало опит… както и да е, Люк се оказал там и предложил да разходи Фрея навън, за да се успокои. А аз се ядосах, защото не ме беше попитал, преди да я изведе от къщата.

Сега Оуен повдига и двете си вежди.

— Човекът ти е помогнал, а ти си го наругала и сега той ти изпраща рози? Малко прекалено, не мислиш ли?

О, боже. Само влошавам положението.

— Виж, ситуацията беше малко по-сложна — опитвам да се оправдая. — Дълга история. Може ли да говорим за това, след като си взема душ?

— Разбира се. — Оуен вдига ръце. — Не ми обръщай внимание.

Но когато грабвам хавлиената кърпа от радиатора и обличам халата си, го забелязвам, че гледа вазата с рози на нощното шкафче и изражението му е на човек, който е събрал две и две… и не харесва отговора.

 

 

По-късно през деня, когато Оуен е отишъл с Фрея до супермаркета за хляб и мляко, вземам розите от вазата и ги натъпквам дълбоко във външната кофа за боклук, без да се тревожа, че тръните ще разранят кожата ми.

Върху тях стоварвам чувала с боклука от тази седмица и го натискам така, че натрупаните отпадъци да скрият напълно цветята, после затръшвам капака и се връщам вътре.

Ръцете ми треперят, докато ги изплаквам под крана и отмивам кръвта от бодлите. Иде ми да позвъня на Кейт или Фатима, или Теа и да им разкажа какво е направил Люк, да разнищим мотивите му. Наистина ли се е опитвал да се извини? Или е някакъв вид заплаха?

Почти набирам номера на Кейт, но се спирам. Тя си има достатъчно грижи на главата, останалите също, че и аз да увеличавам страховете им заради нещо, което може да е просто извинение.

Единственото, което ме тормози, е как е научил адреса ми. От Кейт? От училището? После осъзнавам, че ме има в телефонния указател. Айза Уайлд. Надали има много с това име в Северен Лондон. Не би било толкова трудно да ме открие човек.

Крача из апартамента и мисля. Не мога да мисля за друго. Трябва да се разсея, иначе ще полудея. Качвам се в спалнята и изпразвам чекмеджето с дрехите на Фрея, за да отделя умалелите гащеризончета и блузки. Задачата поглъща вниманието ми и докато купчините нарастват, усещам, че си тананикам нещо през зъби, глупава поп песен, която чух по радиото, докато бях у Кейт. Сърцето ми е успокоило ритъма си, ръцете ми вече не треперят.

Ще изгладя умалелите дрешки и ще ги прибера в пластмасови кутии на тавана, за да чакат момента, когато — ако — Фрея има братче или сестриче.

Но когато вдигам купчината, за да я занеса долу при дъската за гладене, забелязвам, че са изцапани с миниатюрни петънца кръв от убожданията от бодлите.

Мога да ги изпера, разбира се. Но не съм сигурна дали петната от кръв ще се изперат от фините снежнобели материи, пък и осъзнавам, докато гледам множеството алени пръски, които потъмняват до ръждиво, че не мога да се насиля да го направя. Тези съвършени, невинни, миниатюрни дрешки са съсипани.