Рут Уеър
Игра на лъжи (29)

— Почти стигнахме — обявява Кейт, когато минаваме през поредната въртяща портичка. Тресавището изглежда толкова странно в тъмнината, маршрутът, който си мислех, че помня на дневна светлина, сега чезне в сенките. Виждам светлини в далечината, които би трябвало да са от селото, но виещите се овчи пътеки и паянтови мостчета ме объркват и ми е трудно да следя посоката. Осъзнавам, потрепервайки, че ако не беше Кейт, щяхме да се загубим. Човек може да се лута из тези места часове наред в мрака, обикаляйки в кръг.

Фатима още държи Теа за ръка, насочва стъпките й. Теа залита с концентрацията на пиян човек, от туфа трева към хребет и обратно, и тъкмо се кани да каже нещо, когато аз замръзвам и вдигам пръст до устните си да ги накарам да замълчат. Всички спираме.

— Какво? — пита Теа заваляно и прекалено шумно.

— Чухте ли това?

— Кое? — пита Кейт.

Отново се чува плач, някъде много далече, толкова е подобен на хлипането на Фрея, когато е на предела на силите си, че усещам как гърдите ми се втвърдяват и в сутиена ми потича топло мляко.

С една част от съзнанието си регистрирам раздразнението и факта, че съм забравила да сложа подложки в сутиена си, преди да изляза — но отвъд това една много, много по-голяма част от съзнанието ми трескаво се опитва да разгадае звука в тъмнината. Не може да е Фрея, нали така?

— Това ли? — казва Кейт, когато звукът отново се чува. — Това е чайка.

— Сигурна ли си? Прилича на…

Спирам. Не мога да изрека на какво ми прилича. Ще ме помислят за луда.

— Прилича на детски плач, нали? — потвърждава Кейт. — Много е странно.

Но после воят се чува отново, по-протяжен, по-силен, издига се почти до истерична височина и аз знам, че това не е чайка. Не може да е.

Пускам ръката на Теа и побягвам в мрака, пренебрегвайки виковете на Кейт:

— Айза, почакай!

Обаче аз не мога — не мога да чакам. Плачът на Фрея е като кука, която се забива в плътта ми и ме тегли неумолимо през тъмното тресавище. И сега не разсъждавам, краката ми си спомнят пътя машинално. Прескачам калното мочурище, преди дори да си спомня, че е там. Спринтирам по издигнатия бряг, от двете страни на който има пълни с кал ровове. И през цялото време чувам пронизителния бълбукащ плач на Фрея някъде пред мен — сякаш идва откъм някаква приказка, светлината, която подмамва децата в блатото, звънът на камбанки, който заблуждава наивния пътешественик.

Сега е наблизо — чувам всичко, силния като сирена вой, яростните височини, до които достигат риданията й и после давещото се накъсано поемане на дъх, преди да подхване следващия оглушителен рев.

— Фрея! — викам. — Фрея, идвам!

— Айза, чакай! — чувам зад себе си стъпките на Кейт, които отекват шумно.

Но вече съм почти стигнала. Минавам през последната портичка между тресавището и устието, чувам как нещо закача и раздира взетата назаем рокля, но не спирам, а после всичко сякаш се забавя до темпото на кошмар — пулсът ми гърми в ушите, блъска в гърлото. Защото там, пред мен не е Лиз, момичето от селото, а мъж. Той стои до ръба на водата, силуетът му се очертава на фона на огрените от лунния полумесец води — и държи бебето ми.

— Хей! — викам с помитаща, първична ярост. — Хей, ти!

Мъжът се обръща и луната улавя лицето му, а сърцето ми сякаш спира да бие в гърдите ми. Той. Люк Рошфор държи детето — моето дете — като щит пред себе си, а дълбоките води на естуара блестят зад него.

— Дай ми я — успявам да изрека и гласът, който излиза от устата ми е почти непознат — дрезгав рев, който кара Люк да направи неволна крачка назад, а пръстите му стисват Фрея още по-силно. Тя ме е видяла обаче и протяга малките си пухкави ръчички, почервенялото й лице блести от сълзи, толкова е гневна, че вече не може дори да проплаче, издава само дълга, неспирна поредица от хлипания, опитвайки да си поеме дъх за един последен, оглушителен писък.

— Дай ми я! — крещя и се хвърлям напред, грабвам я от ръцете на Люк, усещам как тя се вкопчва в мен като малко маймунче, пръстите й се забиват във врата ми, стискат косата ми. Мирише на цигарен дим и алкохол — бърбън може би, не съм сигурна. От него. Това е неговият мирис по кожата й. — Как смееш да докосваш детето ми!

— Айза — казва той. Вдига ръце умоляващо и усещам мириса на алкохол в дъха му. — Не беше така…

— Не беше как? — ръмжа. Малкото горещо телце на Фрея се гъне и извива до моето.

— Какво става? — чувам зад себе си и Кейт се появява, тичайки, задъхана и зачервена. После възкликва невярващо: — Люк?

— Беше взел Фрея — казвам. — Държеше я.

— Не съм я взел! — настоява Люк. Прави крачка напред и аз потискам желанието да се обърна и да побягна. Няма да покажа на този мъж, че се страхувам от него.

— Люк, какво, по дяволите, си мислеше? — пита Кейт.

— Не беше така! — повтаря той, по-силно, почти вика. После го изрича по-тихо, сякаш опитва да успокои и себе си, и нас. — Не беше така. Дойдох в Мелницата да говоря вас, да се извиня на Айза, че се държах… — Той спира, поема си дъх и се обръща към мен с почти умолително изражение. — В пощата. Не исках да си мислиш… но като дойдох, Фрея плачеше с пълно гърло, направо пищеше. — Той сочи Фрея, която още е зачервена и хлипа, но е много по-спокойна, след като усеща присъствието ми. Много е уморена, усещам как от време на време клюмва за миг между проплакванията. — Онази, как се казваше, Лиз, беше изпаднала в паника, каза, че опитала да ти се обади, но открила, че картата й не е заредена, затова предложих да изведа Фрея навън и да опитам да я успокоя малко.

— Взел си я! — успявам да изрека. Думите ми са почти неразбираеми заради яростта ми. — Откъде да знам, че не си се канел да я завлечеш някъде в тресавището?

— Защо да го правя? — Лицето му е сърдито и слисано. — Не съм я носил никъде, ей къде е Мелницата, просто опитвах да я успокоя. Мислех, че от звездите и нощта ще…

— Мили боже, Люк — скастря го Кейт. — Не е там въпросът. Айза е поверила детето си на Лиз. Не може да вземаш нещата в свои ръце просто така.

— Защо, какво ще стане? — пита той саркастично. — Ще се обадиш в полицията? Не мисля.

— Люк… — Гласът на Кейт е боязлив.

— Боже — изрича той. — Дойдох да се извиня. Опитвах да помогна. Само веднъж — само веднъж — приеми, че може да съм се поучил от грешките си. Но не — вие не сте се променили, нито една. Тя ви подсвирва и всички дотичвате като кученца.

— Какво става? — Фатима е зад нас, придържайки залитащата Теа за рамото. — Това Люк ли е?

— Да, аз съм. — Той понечва да се усмихне, но устата му се изкривява в нещо между присмех и физиономията, която човек прави, когато се опитва да не заплаче. — Помниш ли ме, Фатима?

— Разбира се, че те помня — казва тихо тя.

— Теа?

— Люк, пиян си — заявява Теа безцеремонно. Тя се хваща за портичката, за да не залитне.

— Казано от друг пиян — подмята Люк, забелязвайки изкаляните й дрехи и размазан грим.

Но Теа просто кима, без злоба.

— Да, може би е така. Била съм на ръба достатъчно пъти, за да знам, че си много близо до него в момента.

— Върви си вкъщи, Люк — казва Кейт. — Изтрезней и ако имаш нещо да казваш, кажи го сутринта.

— Ако имам нещо да казвам? — Люк се засмива почти истерично. Когато прокарва пръсти през заплетената си тъмна коса, ръцете му треперят. — Ако? Що за майтап? За какво би искала да си поговорим, Кейт? Може би да си поприказваме за татко?

— Люк, млъкни — казва Кейт настойчиво. Поглежда през рамо и осъзнавам ужасена, че не е невъзможно още някой да е навън по това време на нощта. Хора, които разхождат кучетата си, гости на вечерята, рибари, тръгнали на нощен риболов… — Моля те, говори по-тихо. Виж, ела в Мелницата и ще поговорим за това нормално.

— Какво е това, което не искаш светът да научава? — изрича присмехулно Люк. Поставя длани пред устата си като фуния и крещи думите в нощта. — Искате ли да узнаете кой е отговорен за трупа в устието? Опитайте тук!

— Той знае? — ахва Фатима. Лицето й е бледо като глина. Усещам как стомахът ми пропада и изведнъж ми се гади също като на Теа. Люк знае. Винаги е знаел. Изведнъж гневът му изглежда съвсем разбираем.

— Люк! — гласът на Кейт излиза като крещящ шепот. Оглежда се наоколо. — Ще млъкнеш ли, за бога! Помисли какво правиш! Ами ако някой те чуе?

— Не ми пука кой ще чуе — изръмжава Люк в отговор.

Кейт е свила ръцете си на юмруци и за момент си мисля, че ще му се нахвърли с удари. После тя изплюва думите, сякаш са отрова.

— Писна ми от твоите заплахи. Махай се от мен и приятелките ми. И не смей да се връщаш. Не искам никога повече да те видя тук.

Не виждам лицето на Люк в мрака, само това на Кейт, което е като вкаменено и изпълнено със страх и яд.

Той не казва нищо. Дълго време просто стои, обърнат към Кейт, и аз усещам безмълвното напрежение помежду им — силно като кръвна връзка, но сега трансформирано в омраза.

Накрая Люк се обръща и се отдалечава в мрака към тресавището, висока черна фигура, която се стопява в нощта.

— Няма защо, Айза — извиква през рамо, докато изчезва. — В случай че не го казах. Няма проблем, че се погрижих за бебето ти. С удоволствие ще я гледам пак.

После шумът от стъпките му заглъхва в нощта. И ние сме сами.