Рут Уеър
Игра на лъжи (31)

Понякога се будя нощем, след като съм сънувала лопата, която копае мокрия пясък и глината. Прекарала съм толкова време, бягайки от спомените, избутвайки ги настрани, давейки ги в алкохол и в рутината на ежедневието.

Как. Думата отеква в ушите ми. Как се докара до това положение? Как изобщо прие, че това е редно? Как можа да си помислиш, че постъпката ви е решението за ужасното положение на Кейт?

И най-вече, как си успяла да живееш, знаейки това, да живееш със спомена за онази паникьосана, пиянска проява на глупост?

Но тогава друга дума отекваше в главата ми през цялата онази нощ, докато пушехме и пиехме, и плачехме на дивана на Кейт, прегръщайки я, докато луната изгряваше, а приливът отмиваше следите от стореното от нас.

Защо?

Защо го беше направил Амброуз?

Научихме на следващата сутрин.

Бяхме планирали да останем в Мелницата до края на уикенда, за да се грижим за Кейт, да й правим компания в мъката, но когато часовникът, който висеше между дългите прозорци удари четири, тя изгаси цигарата си и избърса сълзите си.

— Трябва да се приберете.

— Какво? — Фатима вдигна поглед от чашата си. — Кейт, не.

— Не, трябва да си вървите. Не сте се регистрирали, че ще отсъствате, пък и е по-добре да не сте… да имате…

Тя млъкна. Но ние я разбрахме и знаехме, че е права. Когато навън започна да се зазорява, ние тръгнахме, олюлявахме се и ни се гадеше от виното и шока, мускулите още ни боляха, но сърцата ни боляха по-силно заради вида на Кейт, когато си тръгвахме — сгушена в ъгъла на дивана, пребледняла, но неспособна да заспи.

Беше събота и когато се мушнахме под завивките, дръпнали завесите да ни скрият от яркото утринно слънце, знаехме че няма нужда да си навиваме будилник. Нямаше проверка на закуската в събота, така че спокойно можехме да я пропуснем и да отидем направо на обяд или да си препечем филийки в общата стая на големите ученици. Тостерът беше една от привилегиите да си поне в десети клас.

Днес обаче не ни се удаде да поспим. На вратата ни се почука рано, след което резервния ключ на госпожица Уедърби изскърца в ключалката на стаята ни. Двете с Фатима още лежахме под одеяла, примигващи и замаяни, когато тя влезе в стаята и дръпна завесите.

Не каза нищо, но проницателният й поглед регистрира всичко — изцапаните с пясък дънки на стола, където ги бяхме оставили, сандалите, полепнали с кал от преминаването през тресавището, петната от червено вино по устните ни и непогрешимия мирис на алкохол, който лъхаше от кожата на двете препили тийнейджърки.

В леглото срещу моето Фатима се бореше да се изправи, като отмяташе косата си от лицето и мигаше срещу ярката светлина. Местех поглед от нея към госпожица Уедърби, чувствайки как сърцето ми опитва да изскочи от гърдите. Нещо не беше наред.

— Какво става? — попита Фатима. Гласът й потрепна леко на последната сричка и долових как тревогата й се засилва също като моята. Госпожица Уедърби поклати глава.

— В офиса ми, след десет минути — каза кратко тя. После се завъртя на пети и ни остави да се взираме една в друга, ужасени, но притихнали заради неизречените въпроси помежду ни.

Облякохме се за рекордно кратко време, макар че докато опитвах да закопчея блузата си, пръстите ми трепереха заради махмурлука, но и от страх. Нямаше време да си вземем душ, но и двете с Фатима наплискахме лицата си и измихме зъбите си. Надявах се да замаскирам поне малко мириса на цигари в дъха си, но едва не повърнах, когато четката за зъби се изплъзна от треперещите ми пръсти и ме задави.

Най-после, сякаш след невъзможно дълго време, бяхме готови и се измъкнахме от спалнята си. Сърцето ми биеше толкова силно в гърдите, че за момент дори не чух стъпките откъм горния етаж. Теа бързаше по стълбите с пребледняло лице и изгризала ноктите си до кръв.

— Уедърби? — попита тя и Фатима кимна. Очите й бяха тъмни бездънни ями от страх. — Какво ще… — започна Теа.

Но бяхме на площадката и тълпа от шестокласнички ни гледаше с любопитство, може би чудейки се как сме станали толкова рано и защо сме с бледи лица и треперещи ръце.

Фатима поклати глава с измъчено изражение и ние забързахме към кабинета на госпожица Уедърби. Часовникът в главното фоайе удари девет точно когато стигнахме пред вратата.

Трябва да си уточним версиите — мислех си отчаяно, но сега вече нямаше време. Макар че никоя от нас не беше почукала, беше точно десет минути след като бяхме повикани, и чувахме шумове зад вратата — госпожица Уедърби събираше химикалите си, буташе стола си назад…

Ръцете ми бяха студени и трепереха. До мен Фатима изглеждаше, сякаш всеки момент ще започне да повръща или да припадне.

Теа изглеждаше мрачно решителна, като човек, отиващ на битка.

— Не издавайте нищо — изсъска тя, когато дръжката на вратата се завъртя. — Ясно? Отговаряйте само с да и не. Не знаем нищо за Ам…

И в този момент вратата се отвори широко и бяхме подканени да влезем.