Рут Уеър
Игра на лъжи (34)

Срещнахме се само още веднъж и четирите и това стана на погребението на майка ми, един сив пролетен ден в годината, когато навърших осемнайсет.

Не ги очаквах. Надявах се да дойдат — не мога да го отрека. Бях им изпратила имейл, за да им кажа какво се е случило и датата и часа на погребението, без никакви обяснения. Но когато пристигнах пред крематориума с баща ми и брат ми, те бяха там, до портата, свили се, за да се предпазят от дъжда. Вдигнаха глави, когато колата бавно зави по алеята пред крематориума, следвайки катафалката, и в очите им имаше толкова съчувствие, че усетих остра болка в сърцето. Изведнъж пръстите ми тромаво затърсиха дръжката на вратата, чух хрущенето на гумите по чакъла, защото шофьорът натисна рязко спирачката и аз изскочих от колата.

— Много съжалявам — чух да казва шофьорът. — Щях да спра… нямах представа, че…

— Не се тревожете — отговори му баща ми уморено. — Карайте. Тя ще дойде пеша.

Двигателят отново изрева и колата изчезна по алеята в дъжда.

Не помня какво ми казаха, помня само усещането за ръцете им около мен, за студения дъжд, който капеше по лицето ми и скриваше сълзите ми. И чувството, че бях с единствените хора, които можеха да запълнят зеещата яма вътре в мен, че бях у дома.

Това беше последният път, когато четирите бяхме заедно за следващите петнайсет години.