Рут Уеър
Игра на лъжи (17)

Би трябвало да съм достатъчно уморена, за да спя добре, но не се получава. Заспивам, мислейки за издраното лице, но после сънувам „Солтън Хаус“, дългите коридори и виещи се стълбища, безкрайното търсене на разни стаи, които не мога да намеря, места, които не съществуват. В съня си следвам останалите коридор след коридор и чувам гласа на Кейт някъде напред. Насам е… почти стигнахме! И жаловитото проплакване на Фатима след нея: Пак лъжеш…

В някакъв момент Шадоу се събужда и лае. Чувам глас, който го мъмри да не вдига шум, стъпки, затваряне на врата — Кейт отвежда някъде кучето.

После тишина. Или поне тишина, доколкото е възможна в тази стара, пълна с духове къща, която проскърцва неспокойно, опитвайки да устои на поривите на вятъра и вълните.

Когато се събуждам отново, е от звуците на гласове отвън, остър загрижен шепот. Сядам в леглото замаяна и объркана. Сутрин е, слънцето се процежда през завесите и Фрея се размърдва сънено в слънчевото петно до мен. Когато започва да проплаква, я вземам на ръце и й давам да суче, но гласовете отвън разсейват и двете ни. Тя постоянно вдига глава да се огледа, чудейки се на непознатата стая и странната светлина — толкова различна от прашните жълти лъчи, които обливат апартамента ни в Лондон в летните следобеди. Това е прозрачна и ярка светлина — болезнена за очите и пълна с движение от реката — танцуващи петна върху тавана и стените.

И през цялото време гласовете… тихи, разтревожени гласове и Шадоу, който вие нещастно някъде долу като музикален акомпанимент.

Най-после се отказвам, увивам Фрея в одеялцето й, обличам си халата и тръгвам надолу, в босите ми крака се забиват трески от износените дъски на стъпалата. Вратата на Мелницата, водеща към брега, е отворена и слънцето струи вътре, но още преди да завия зад ъгъла, усещам, че нещо не е наред. На каменния под има кръв.

Спирам до завоя на стълбището, притискайки Фрея към гърдите си, сякаш тя може да успокои болезнено бясното блъскане на сърцето ми. Не осъзнавам колко я стискам, докато тя не започва да писка недоволно и виждам, че съм забила пръсти в меките й пухкави крачета. Насилвам се да отпусна пръстите си и карам краката си да продължат по стълбите към покрития с каменни плочи приземен етаж, където са петната от кръв.

Когато приближавам, виждам, че това не са безразборни капки, както ми се е сторило от горната площадка, а следи от лапи. Следи от лапите на Шадоу. Те влизат през предната врата, обикалят, после отново се връщат навън, сякаш някой е прогонил кучето да излезе.

Гласовете се чуват откъм страната на сушата и аз пъхам крака в сандалите си и излизам, примижала от яркото слънце.

Навън Кейт и Фатима стоят с гръб към мен, Шадоу седи до Кейт и продължава да скимти нещастно. Той е вързан на каишка, за пръв път откакто съм пристигнала, много къса каишка, която Кейт държи здраво.

— Какво се е случило? — питам нервно и те се обръщат към мен. После Кейт се дръпва и чак сега виждам това, което телата им са скривали от погледа ми.

Поемам си рязко дъх и притискам свободната си длан към устата. Когато успявам да проговоря, гласът ми трепери леко.

— Мили боже! Мъртва… ли е?

Не е само гледката — виждала съм смърт и преди — а шокът, неочакваната картина, контрастът между кървавата маса пред нас и златистосиньото великолепие на лятната утрин. Вълната е мокра, приливът явно е облял тялото, а сега кръвта капе бавно през пукнатините на пътеката върху калните плитчини отдолу. Приливът се е оттеглил, останали са само локви вода и кръвта е достатъчно да ги оцвети в червено.

Фатима кима мрачно. Тя отново е сложила кърпата на главата си, за да излезе навън, и изглежда като трийсет и няколко годишната лекарка, каквато е, а не като ученичката от снощи.

— Съвсем мъртва.

— Дали… Шадоу ли… — замълчавам, но очите ми са вперени в Шадоу. По муцуната му има кръв и той отново започва да вие, когато една муха каца на носа му. Той се изтръсква, за да я прогони, после облизва лепкавото петно с дългия си розов език.

Кейт свива рамене. Лицето й е мрачно.

— Не знам. Не мога да повярвам — досега не е наранявал и муха, но все пак е… способен. Достатъчно силен е.

— Но как? — Още докато изричам въпроса си, погледът ми обхожда дървената пътека до заградената част от брега, където е портата за Мелницата. Отворена е. — По дяволите.

— Точно. Не бих го пуснала навън, ако знаех…

— О, боже, Кейт, съжалявам. Сигурно Теа е…

— Теа е какво? — прозвучава един сънен глас зад нас. Обръщам се и виждам Теа, примижала срещу ярката светлина, с разрошена коса и незапалена цигара между пръстите.

О, боже.

— Теа, не исках да кажа… — Млъквам и пристъпвам смутено. Но истината си остава, както и да са прозвучали думите ми, не се опитвах да стоваря вината на нея, просто да разгадая как се е случило. После тя вижда кървавата маса от разкъсана плът и вълна пред нас.

— Мамка му. Какво е станало? Какво общо имам аз?

— Някой е оставил портата отворена — обяснявам с неохота. — Но не исках да кажа, че…

— Няма значение кой е оставил портата отворена — намесва се рязко Кейт. — Аз съм виновна, че не я проверих, преди да пусна Шадоу навън.

— Твоето куче ли е направило това? — Лицето на Теа пребледнява и тя прави неволна крачка назад, по-далече от Шадоу и кървавата му муцуна. — Леле.

— Не сме сигурни — отвръща Кейт кратко. Но Фатима гледа разтревожено и знам, че тя си мисли същото като мен. — Ако не е бил Шадоу, тогава кой?

— Хайде — казва накрая Кейт и се обръща. Облак от мухи се надигат от мъртвата овца, чиито вътрешности са пръснати по дървената пътека, после отново кацат, за да продължат пира си. — Да влезем вътре, ще се обадя на околните фермери да разбера на кого му липсва овца. По дяволите. Само това ми трябваше.

Знам какво има предвид. Не е само овцата, отгоре на махмурлука и недоспиването, всичко накуп. Мирисът във въздуха. Водата, която се плиска в краката ни, вече не ни е приятел, а е изцапана с кръв. Усещането за смърт, надвиснало над Мелницата.

 

 

Кейт провежда четири или пет разговора по телефона, докато открие фермера, на когото е овцата. После чакаме и пием кафе, опитвайки да не забелязваме бръмченето на мухите през затворената врата към брега. Теа се е върнала в леглото, а двете с Фатима се разсейваме с Фрея, режем й препечен хляб, с който да си играе, макар че още не може да го яде, по-скоро си чеше венците.

Кейт крачи из стаята неспокойно като затворен в клетка тигър, отива ту до прозорците, които гледат към устието, ту до вътрешното стълбище, после обратно, отново и отново. Пуши, димът от ръчно свитата цигара се къдри и издава треперенето на пръстите й.

Изведнъж тя рязко вдига глава, точно като куче, наострило уши, и след минута чувам това, което тя вече е доловила — шум от гуми на кола по черния път. Кейт се обръща и излиза навън, затваряйки вратата на Мелницата зад себе си. През дървената врата чувам гласове, единият дълбок и недоволен, другият на Кейт — тих и извиняващ се.

— Съжалявам — чувам, а после: — … полицията?

— Дали да излезем? — пита разтревожено Фатима.

— Не знам. — Усуквам пръсти в подгъва на халата си. — Не ми звучи много разгневен… дали не трябва да оставим Кейт да се оправи сама?

Фатима държи Фрея, така че ставам и отивам до прозореца, който гледа към брега. Сега виждам, че Кейт и фермерът стоят близо един до друг, навели глави над мъртвата овца. Той изглежда по-скоро тъжен, отколкото сърдит, и Кейт премята ръка през раменете му за момент, по-скоро жест на съчувствие, отколкото прегръдка, нещо такова.

Фермерът казва нещо, което не чувам, и Кейт кима, после заедно се навеждат и вдигат овцата за предните и задните крака и носят бедното животно по паянтовото мостче, след което със замах го натоварват в багажника на пикапа, без повече да се церемонят.

— Чакай да си взема портмонето — чувам да казва Кейт, докато фермерът затваря багажника, и когато тя се обръща към къщата, виждам нещо малко и кърваво в пръстите й, нещо, което тя пъха в джоба на якето си, преди да стигне до къщата.

Дръпвам се бързо от прозореца, когато вратата се отваря и Кейт влиза в стаята, клатейки глава като човек, който се опитва да се отърси от неприятен спомен.

— Всичко наред ли е? — питам.

— Не знам. Май да. — Кейт измива кървавите си ръце на мивката, после отива до шкафа за портмонето си, но когато го разтваря и поглежда в отделението за банкноти, лицето й посърва. — По дяволите.

— Трябват ли ти пари в брой? — бързо пита Фатима. Тя става, подава ми Фрея и казва: — Портмонето ми е горе.

— И аз имам пари — обаждам се, нетърпелива най-после да направя нещо, с което да помогна. — Колко ти трябват?

— Двеста, мисля — проронва Кейт мрачно. — Овцата не струва толкова, но той е в правото си да повика полицията, а аз не желая да се стига дотам.

Кимам, после се обръщам и виждам, че Фатима вече слиза по стълбите с чантата си.

— Имам сто и петдесет — казва тя. — Сетих се, че в Солтън никога не е имало банкомати, така че изтеглих малко на бензиностанцията до Хамптънс Лий.

— Нека дам половината. — Ставам и намествам Фрея на рамото си, после бъркам в чантата, която съм оставила да виси на парапета на стълбището. Вътре е портмонето ми, пълно с банкноти. — Със сигурност имам достатъчно, чакай… — Отброявам пет двайсетачки, борейки се с Фрея, която опитва да сграбчи всяка една. Фатима добавя сто от своите. Кейт ни се усмихва тъжно.

— Благодаря ви, момичета. Ще ви ги върна веднага щом отидем в Солтън, вече има банкомат в пощата.

— Няма нужда — казва Фатима, но Кейт вече е затворила вратата на Мелницата зад себе си и чувам гласа й отвън, както и боботенето на фермера, докато тя му подава парите, после скърцането на гуми, когато той дава на заден по пътя с мъртвата овца в багажника.

Когато Кейт влиза вътре, на лицето й е изписано облекчение.

— Слава богу, мисля, че няма да се обади на полицията.

— Значи, не вярваш да е Шадоу? — пита Фатима, но Кейт не отговаря. Вместо това отива до чешмата и отново мие ръцете си.

— Имаш кръв на ръкава — казвам и тя свежда поглед към изцапаното.

— Уф, така е. Кой би повярвал, че старата овца ще има толкова много кръв? — Тя се усмихва криво, а аз се сещам какво си мисли — за госпожица Уинчелси и постановката на „Макбет“ в края на срока, която така и не видя бял свят. Кейт сваля якето си и го пуска на пода, после пълни една кофа на чешмата.

— Да ти помогна ли? — пита Фатима. Кейт клати глава.

— Не, няма нужда. Ще измия дървената пътека, после може да се изкъпя. Чувствам се мръсна.

Разбирам я. И аз се чувствам мръсна — омърсена от видяното, а дори не съм помагала на фермера да пренесе мъртвото животно до багажника на пикапа. Треперя, а тя затваря вратата зад себе си и после се чува плискане на вода и съскащите звуци от метлата. Ставам и поставям Фрея в количката.

— Мислиш ли, че е бил Шадоу? — пита тихо Фатима, докато закопчавам коланите на Фрея. Свивам рамене и двете поглеждаме към Шадоу, който лежи нещастно на чергата пред незапалената печка. Изглежда засрамен, очите му са тъжни и като усеща погледите ни, вдига глава недоумяващ и пак облизва муцуната си и вие тихо. Знае, че нещо не е наред.

— Не знам — казвам. Но вече знам, че не бих оставила Фрея и Шадоу сами двамата. Якето на Кейт е на купчина на пода до мивката, а аз съм обзета от нуждата да правя нещо, да помогна по някакъв начин, дори и незначителен. — Кейт има ли пералня?

— Надали. — Фатима се оглежда. — Винаги переше дрехите си в училище. Помниш ли, че Амброуз переше на ръка в мивката дрехите, с които рисуваше? Защо?

— Щях да сложа якето в пералнята, но явно ще трябва просто да го накисна.

— Все едно, кръвта се пере по-добре в студена вода.

Не виждам къде може да е пералнята, така че слагам запушалката на мивката и я пълня със студена вода, после вдигам якето на Кейт от пода. Преди да го пъхна във водата, опипвам джобовете, за да съм сигурна, че няма да намокря нещо ценно. Чак когато пръстите ми напипват нещо меко и неприятно лепкаво, си спомням как Кейт вдигна нещо от дъските на пътеката и го пъхна крадешком в джоба си.

Вадя го, но не разпознавам какво е — някаква мърлява буца от бяло и червено в пръстите ми — и издавам неволен звук на отвращение, докато мия пръстите си в студената вода. Нещото се разтваря като цвете и се понася бавно към дъното на мивката, а аз го вадя.

Не знам какво съм мислила, че ще се окаже, но не съм очаквала това, което виждам.

Бележка е, хартията е напоена с кръв и изтъняла по краищата, буквите, написани с химикал, са размазани, но все още се четат.

Защо не хвърлиш и това в устието? — пише.

Чувството, което ме залива, не прилича на нищо, което съм изпитвала преди. Чиста, неподправена паника.

За момент не помръдвам, не казвам нищо, дори не дишам. Просто стоя така, кървавата вода капе от пръстите ми, сърцето ми препуска неравно в гърдите, страните ми са пламнали в пристъп на вина и страх.

Знаят. Някой знае.

Вдигам поглед към Фатима, която не ме гледа, която няма представа какво се е случило току-що. Главата й е сведена над телефона, пише есемес на Али най-вероятно. За секунда отварям уста, после някакъв инстинкт надделява и я затварям, без да кажа нищо.

Усещам как пръстите ми стискат топката мокра хартия, мачкат я, сплескват я на каша, усещам как ноктите се забиват в дланта ми, докато разкъсвам и размазвам хартията на парченца от бяло и алено, докато изчезнат напълно, докато не остане нито една дума.

Със свободната си ръка дърпам запушалката на канала и кървавата вода се изтича, отнасяйки накъсаните миниатюрни парченца, които се носят в спирала надолу. После пускам водата и отмивам и последната следа от бележката, всяко късче, всяко петънце от обвинението, сякаш изобщо не е съществувало.