Рут Уеър
Игра на лъжи (40)

Лежа в леглото същата вечер и слушам как Фрея сумти в креватчето си, а Оуен хърка тихо до мен. Не мога да заспя.

Уморена съм. Напоследък все съм уморена. Не съм спала непробудно цяла нощ, откакто Фрея се е родила, но не е само това — сякаш вече не мога да изключа тревожните си мисли. Помня мантрата на всички, които ни посещаваха след раждането й — спи, докато спи бебето! Идеше ми да се разсмея. Идеше ми да им кажа: не разбирате ли? Вече не мога да спя, не и истински. Не и с онзи дълбок сън, който имах, преди тя да се роди — състоянието, в което Оуен изпада с такава лекота.

Защото сега я има нея. Фрея. Тя е моя и е моя отговорност. Всичко може да се случи — може да се задави насън, къщата може да се запали, някоя лисица може да се промъкне през отворения прозорец на банята и да я разкъса. Така че спя, но се ослушвам с едно ухо, готова да скоча с разтуптяно сърце при най-малкия знак, че нещо не е наред.

А сега нищо не е наред. Така че не мога да спя.

Все си мисля за Люк, за високия гневен мъж в пощата и момчето, което беше преди години. И опитвам да свържа двамата.

Той беше толкова красив. Люк, излегнат на кея под светлината на звездите, прокарващ пръсти в солената вода и със затворени очи. Спомням си как лежах до него, загледана в профила му, огрян от луната и как стомахът ми се присвиваше от болезнен копнеж.

Той беше първото ми… увлечение. Може да се каже, макар че тази дума не отдава дължимото на чувството, което ме беше връхлетяло. Бях срещала момчета и преди това, приятели на Уил, братя на приятелките ми от училище. Но никога не бях лежала в тъмното на една ръка разстояние от момче, достатъчно красиво да разбие сърцето ми.

Помня как лежах там и протягах ръка към рамото му — пръстите ми бяха толкова близо, че усещах топлината на голата му загоряла кожа, която изглеждаше сребриста на лунната светлина.

Сега лежа в леглото до бебето си и до бащата на детето си, но си представям как протягам ръка, а Люк се обръща тихо, огрян от луната, и отваря онези необикновени очи. Представям си го как докосва с ръка бузата ми, представям си как го целувам, както направих веднъж, преди толкова много години. Но този път той няма да се дръпне, а ще отвърне на целувката ми.

Затварям очи, гоня тази мисъл, усещайки пламналите си страни. Как мога да лежа до мъжа си и да си фантазирам за момче, което съм познавала преди близо двайсет години? Вече не съм момиче. Вече съм пораснала, зряла жена с дете.

И Люк… Люк вече не е онова момче. Той е мъж, и то гневен. А аз съм от хората, които са го разгневили.