Рут Уеър
Игра на лъжи (52)

Тази нощ не спя. Лежа будна, а откъслечни реплики се лутат в главата ми. Рисунките, които Кейт каза, че е унищожила. Лъжите, които наговори. Лицето на Оуен, когато си тръгнах. Лицето на Люк, докато вървеше към мен в меката светлина от лампата.

Опитвам да навържа всичко — несъответствията и разривът — но не успявам да разбера. И през цялото време в съзнанието ми се вият образите на момичетата, които бяхме, лицата проблясват, докато кръжат, отново и отново, преплитайки истини и лъжи, подозрения и спомени.

Призори една фраза изплува в главата ми, кристално ясна, сякаш някой я е прошепнал в ухото ми.

Люк, който казва: Трябваше да избера теб.

И отново се чудя… какво имаше предвид с това?

Шест и трийсет е, когато Фрея се събужда, тя суче, а аз обмислям какво да правя. Част от мен знае, че трябва да се прибера у дома в Лондон, да опитам да се сдобря с Оуен. Колкото по-дълго ме няма, толкова по-трудно ще бъде да спася това, което е останало от връзката ни.

Но не мога да го направя и докато лежа така и гледам доволното лице на Фрея, присвила очи срещу ярката утринна светлина, опитвам да разбера защо. Не е заради случилото се с Люк или поне не е само заради това. Дори не е, защото съм сърдита на Оуен, защото вече не съм. Случилото се снощи някак укроти гнева ми, накара ме да видя по колко различни начини съм го предавала през всички тези години.

Защото всичко, което кажа сега, ще бъдат просто още лъжи. Не мога да му кажа истината, не и сега, и не само заради риска за кариерата му и това, че ще предам останалите. За да направя това, ще трябва да призная пред него това, което вече съм признала пред себе си — че връзката ни е изградена върху лъжите, които лично аз съм изричала в продължение на седемнайсет години.

Трябва ми време. Време, за да измисля какво да правя, какви са чувствата ми към него. Какви са чувствата ми към самата мен.

Но къде да отида, докато обмислям това? Имам предостатъчно приятели, но никого, при когото мога да се появя с бебе и без крайна дата за отпътуването си.

Фатима ще каже „да“, без да се замисли, сигурна съм. Но не мога да й причиня това в нейната тясна, хаотична къща. Може би за седмица. Не повече.

За едностайния апартамент на Теа не може да става и дума.

Другите ми приятели са женени със собствени бебета. Свободните им спални — ако имат такива — са необходими за баби и дядовци или детегледачки.

Брат ми Уил? Но той живее в Манчестър, има жена и близнаци и живее в двустаен апартамент.

Не. Има само едно място, където мога да отида, освен у дома.

Телефонът ми е на възглавницата до мен и го вземам, превъртам номерата, докато пръстът ми не се задържа над номера му. Татко.

Той има стая, това е сигурно. В къщата с шест спални край Авимор, където живее сам. Помня какво каза Уил предния път, когато се върна от гостуване при татко.

— Самотен е, Айза. Много би се радвал вие с Оуен да му отидете на гости.

Но някак никога няма време. Прекалено далече е за пътуване за уикенда — девет часа с влак. И преди да родя Фрея, все изскачаше нещо — работа, годишен отпуск, ремонти в апартамента. После започнахме да се приготвяме за бебето, после, след раждането на Фрея, логистиката на пътуването с новородено…

Разбира се, той дойде да види Фрея, когато тя се роди. Но сега осъзнавам с болка в сърцето, че не съм ходила да го навестя от почти… шест години? Възможно ли е? Изглежда ми невъзможно, но мисля, че е така. И тогава беше само защото една приятелка се омъжваше в Инвърнес и щеше да бъде грубо да не се отбия да го видя, щом съм толкова наблизо.

Не е заради него, надявам се да разбира това. Обичам го — винаги съм го обичала. Но мъката му, огромната яма, която зейна след смъртта на мама, е прекалено сходна с моята собствена. Като виждам мъката му, година след година, се засилва и моята собствена мъка. Майка ми беше лепилото, което ни държеше заедно. Сега, без нея, сме просто хора, които изпитват болка, но не могат да си помогнат един на друг.

Но той ще каже да. Той — за разлика от всички останали — би се радвал.

Станало е седем, когато най-после се обличам, взимам Фрея и слизам в кухнята. През високите прозорци, гледащи към устието, виждам, че е отлив — надали нивото ще спадне още много. Естуарът е просто една дълбока канавка в средата на канала, широките брегове са оголени, пясъкът пука, докато съхне, а всички малки същества — миди, стриди и червеи — се оттеглят и крият край брега до настъпването на прилива.

Кейт още не е станала — или поне не е слязла долу — олеква ми, когато осъзнавам, че с Фрея сме сами. Докосвам кафеварката, за да проверя дали не е топла, и се улавям, че поглеждам нагоре към стъпалата, където видях лицето й снощи, призрачно бяло в мрака. Не съм сигурна, че някога ще забравя изражението й. Гняв? Ужас? Нещо друго?

Прокарвам пръсти през косата си — опитвам да измисля как да оправдая действията й. Кейт нито харесва, нито има доверие на Люк — и е ясно, че тези чувства са взаимни. Но защо ще стои така в тъмното? Защо не извика, не ме спря да направя грешката, която е смятала, че допускам?

Едно нещо е ясно, не мога да остана тук — не и след снощи. Не само заради предупрежденията на Люк, но и защото доверието между Кейт и мен е загубено. Дали аз го унищожих с действията си снощи, или Кейт с лъжите си — няма значение.

Важното е, че част от основите, върху които градих живота си, са разрушени. Вече не знам в какво вярвам. Вече не знам какво да кажа, ако ме разпитват в полицията. Историята, която си мислех, че зная, се разкъса на парчета — и на нейно място остават само съмнения и недоверие.

Днес е сряда. Ще се върна в Лондон с първия влак, който успея да хвана, ще събера багажа си, докато Оуен е на работа, и ще замина за Шотландия. Мога да се обадя на Фатима и Теа оттам. Чак когато една сълза се спуска покрай носа ми и капва върху главата на Фрея, осъзнавам, че плача.

Рик не вдига телефона си, когато му звъня за такси, и накрая натоварвам чантите в количката на Фрея и потеглям с нея в прохладния слънчев ден. Прекарвам количката боса по мостчето и пъхам крака в сандалите, които си стоят на отсрещната страна. До тях има отпечатъци от две по-големи обувки — тези на Люк, и виждам стъпките му, които прекосяват брега и после изчезват в калната бъркотия на пътеката.

Минавам през портичката и поемам по дългия път към гарата, като говоря на Фрея, докато вървим — каквото и да е, за да се разсея от случилото се предната вечер и кашата, която ме очаква в Лондон.

Тъкмо завивам по шосето, когато чувам скърцане по чакъла и натискане на клаксон, което ме кара да подскоча. Обръщам се с разтуптяно сърце и виждам едно много старо черно рено, което спира край пътя.

Прозорецът на шофьора се отваря бавно и една посивяла глава се подава със строго изражение.

— Мери!

— Не исках да те плаша. — Силните й ръце се подпират на ръба на стъклото, косата й изглежда тъмна на фона на бледата кожа. Вечно мръсните й нокти потупват по боята. — Към гарата ли си тръгнала?

Кимам и тя ми съобщава, без да се интересува от мнението ми:

— Ще те закарам.

— Благодаря — кимам смутено, — но… — Каня се да използвам столчето за кола като извинение, но очите ми попадат на количката, където Фрея е настанена удобно точно в столчето си за кола. Мери повдига едната си вежда.

— Но?

— Но… не искам да те затруднявам — завършвам неубедително.

— Стига глупости — отвръща кратко тя и отваря задната врата. — Качвайте се.

Някак не можах да измисля друго извинение, така че закопчавам Фрея в столчето й на задната седалка и после сядам мълчаливо отпред. Мери включва на скорост с някакво кашлящо стържене и потегляме. Караме мълчаливо може би около четвърт миля, но когато завиваме към прелеза, виждам мигащи светлини и спускащата се бариера. Очаква се да мине влак.

— По дяволите — казва Мери и бавно спира колата пред бариерата. Гаси двигателя.

— О, не. Това да не значи, че ще изтърва влака си?

— Спуснали са бариерата за влака за Лондон. Ще трябва доста да се постарая, за да стигна навреме. Но може да имаш късмет. Понякога изчакват, ако са пристигнали по-рано от разписанието.

Прехапвам устната си. Нямам закъде да бързам, но мисълта да чакам на гарата половин час с Мери не ме радва.

Мълчанието в колата се проточва, смущавано само от приглушените звуци на Фрея на задната седалка. Но после Мери заговаря:

— Ужасна новина за тялото…

Размърдвам се на мястото си, подръпвайки колана от гърлото си, където се е качил и някак ме души.

— К-какво имаш предвид? Идентифицирането ли?

— Да, макар че не мисля, че някой е изненадан. Никой не вярва, че Амброуз би оставил децата си по този начин. Той беше всеотдаен баща, би минал през огън за тях. А да ги изостави заради някакъв дребен местен скандал? Не мисля, че дори би му пукало, камо ли да офейка и да остави децата да се оправят с последиците. — Тя потупва разядената гума на кормилото и после нервно прибира един кичур коса, който се е измъкнал от ластика й. — Но сега си мислех по-скоро за аутопсията.

— Какво имаш предвид?

— Не си ли чула? — Тя ми хвърля бърз поглед и после свива рамене. — Може би още не е излязло във вестниците. Понякога разбирам за някои неща по-рано покрай Марк, нали и той участва в разследването. Може би не трябва да ти казвам…

Замълчава, наслаждавайки се на надмощието си в този момент, а аз стискам зъби, защото знам, че очаква да я умолявам да ми издаде вътрешната информация. Не искам да се поддам. Но трябва да науча. Трябва да знам.

— Не може да ме оставиш така — казвам, като се старая да звуча нехайно. — Наистина, не искам да издаваш поверителна информация, но ако Марк не ти е казал, че трябва да го пазиш в тайна…

— Така е, той ми казва само неща, които така или иначе ще бъдат съобщени всеки момент… — проточва тя. Хапе нокътя си, изплюва едно парченце, после сякаш решава или й омръзва да си играе с мен. — Намерили са следи от хероин в едно шише в джоба му. Свръхдоза, приета през устата, тъй казват.

— Свръхдоза? — мръщя се. — Но… това изглежда абсурдно.

— Точно — съгласява се Мери Рен. През отворения прозорец чувам далечен тътен на влак, който се приближава. — Бивш наркоман като него? Ако е искал да се самоубие, е щял да си бие инжекция, няма съмнение. Но както казах, никога не съм вярвала, че Амброуз би изоставил онези деца по своя воля. Също толкова невероятно е да се самоубие, колкото да избяга. Не си падам по клюки… — Тя изрича тази лъжа, без дори да се изчерви. — … така че запазих мнението за себе си. Но дълбоко в себе си, винаги съм мислила, че е нещо друго.

— Нещо друго? — Изведнъж гласът ми е станал дрезгав и едва излиза от гърлото ми.

Мери ми се усмихва широко, показвайки пожълтелите си зъби, които са като надгробни камъни в устата й. Навежда се към мен — дъхът й мирише на цигари в лицето ми — и шепне:

— Винаги съм мислила, че е убийство.