Рут Уеър
Игра на лъжи (27)

О, боже. Не е минал и час от вечерта, а не съм сигурна, че мога да издържа повече.

Седя на тоалетната, заровила лице в дланите си и опитвам да се овладея. Пих много от нерви, оставяйки минаващите сервитьори да доливат чашата ми, без да броя колко пъти. Чувствам се като в един от онези сънища, когато си отново в училище, но всичко е някак различно, с по-ярки цветове, на по-висока скорост. Стената от лица и гласове, които ни посрещнаха, ми изглежда почти като в кошмар. Смесица от напълно непознати и смътно познати лица, променени от възрастта, с по-остри черти, загубили младежката пухкавост, или пък по-широки, с недоловимо отпусната кожа като леко смъкваща се латексова маска.

И най-лошото е, че всички ни познават, дори и момичетата, които са постъпили в училището, след като сме напуснали. Не бях очаквала това. Начинът, по който си тръгнахме, между двата срока, без да се коментира изключването ни… скрито-покрито. Това беше едно от нещата, които директорката каза на баща ми тогава:

— Ако Айза напусне по свое желание, ще се погрижим да не се вдига никакъв шум.

Но бях забравила празнината, която бяхме оставили след себе си, пространство, което явно е било запълвано от слухове и догадки, отново и отново, докато не се е изградила цяла конструкция от лъжи и полуистини, подхранвана от оскъдните факти около изчезването на Амброуз.

И сега — достатъчно от старите момичета живеят в околността, за да са прочели местния вестник. Сигурно са видели заглавието. И не са глупави — събрали са две и две. Може би някои дори са си доизмислили нещо.

Най-лошото са очите им, които са втренчени в нас. Хората се държат приятно с нас, макар разговорите да са някак насилени, и ми се струва, но може и да си въобразявам, че зад усмивките им се крие някаква предпазливост. Но всеки път, когато се обърнем, чувам шепот зад гърба си. Вярно ли е? Не са ли били изключени? Чу ли, че…?

Спомените вече не са леки, приятни потупвания по рамото с въпроса „Помниш ли ме?“, усещам ги като болезнени плесници. Дори и когато се дръпвам настрани от тълпата, те не спират. Спомням си как седях в същата тази кабинка и плачех, защото едно момиче, безобидна шестокласничка, ни беше видяла двете с Фатима да се връщаме от дома на Кейт една нощ и аз бях реагирала прекалено бурно. Заплаших я, казах й, че ако каже на някого какво е видяла, ще се погрижа да бъде отритната от всички до края на ученето й в „Солтън Хаус“. Казах й, че мога да го уредя. Че мога да направя живота й ад.

Това беше лъжа, разбира се. И двете. Не бих могла да я изолирам от останалите, дори и да исках. По онова време ние самите бяхме прекалено изолирани от всички. Когато опитвахме да седнем някъде в столовата, местата винаги се оказваха мистериозно запазени. Ако някоя от нас предложеше някой филм за гледане в общата стая, гласуването винаги беше в полза на друг. И освен това — аз всъщност никога не бих го направила. Исках само да я изплаша, да я накарам да си мълчи.

Не знам какво беше направила или казала тя, но госпожица Уедърби ме извика в офиса си същата вечер и ми изнесе дълга реч за сплотеността и за моята отговорност пред по-малките момичета.

— Започвам да се чудя — каза тя с глас, изпълнен с разочарование — дали наистина притежаваш нужното, за да бъдеш момиче на „Солтън“, Айза. Знам, че положението в дома ти е много тежко, но това не те оправдава да се държиш враждебно с другите момичета, особено с по-малките от теб. Моля те, не ме карай да говоря с баща ти, сигурна съм, че той си има достатъчно грижи на главата в момента.

Гърлото ми се стегна от срам и ярост. Ярост към нея, госпожица Уедърби, да. Но най-вече към мен самата, заради това, което бях направила, заради това, в което си бях позволила да се превърна. Мислех си за Теа, за онази първа нощ, за разказа й как е започнала Играта на лъжи. Няма да се заяждам с новите момичета, тези, които не могат да се защитят. Ще си отмъщавам на тези, които командват — учителките, популярните момичета. Тези, които си мислят, че са над всичко.

В какво се бях превърнала аз, да заплашвам единайсетгодишно момиче?

Замислих се какво би казал баща ми, ако госпожица Уедърби му се обадеше между посещенията в болницата. Представих си как лицето му, и без това съсипано от тревоги, би се напрегнало още повече от разочарованието.

— Съжалявам — насилих се да изрека. Не защото не исках да го кажа, а заради буцата в гърлото ми. — Наистина съжалявам. Моля ви, беше грешка. Ще се извиня. И ще се старя повече, обещавам.

— Направи го — каза госпожица Уедърби. В очите й имаше загриженост. — И, Айза, говорила съм с теб и преди за това, но моля те, опитай да общуваш с повече момичета. Близките приятелства са много хубави, но те могат да ни лишат от други възможности. Могат да ни струват скъпо в крайна сметка.

 

 

— Айза? — Почукването на вратата на кабинката е тихо, но решително и веднага вдигам глава. — Айза, там ли си?

Ставам, пускам водата и излизам от убежището на тоалетната, за да измия ръцете си на редицата от мивки. Теа стои до сешоара, скръстила ръце.

— Разтревожихме се — казва тя спокойно. Правя гримаса. Колко дълго съм стояла тук? Десет минути? Двайсет?

— Съжалявам, просто е… прекалено, знаеш го.

Водата, която облива дланите и китките ми, е хладка и едва се удържам да не наплискам и лицето си.

— Виж, разбирам — казва Теа. Лицето й е измъчено, толкова е слаба, че изглежда чак мършава под силната светлина на лампите в училищната тоалетна. И тук е правен ремонт и сега има меки кърпи и ароматизиран течен сапун, но осветлението е същото като едно време — ярко и флуоресцентно. — И аз искам да се измъкна. Но не можеш да се криеш цяла вечер, канят се да сядат за вечерята и липсата ти ще се забележи. Да избутаме храненето и после можем да си ходим.

— Добре — съгласявам се, но не мога да помръдна. Държа се за мивката, забивайки нокти в порцелана. По дяволите. Сещам се за Фрея в дома на Кейт и се чудя дали е добре. Почти се поддавам на желанието да побягна към моето меко, топло, миришещо на дом бебе. — Защо, по дяволите, Кейт е решила, че това е добра идея?

— Виж… — Теа хвърля поглед към празните кабинки и понижава глас. — Говорихме за това. Ти беше тази, която гласува да дойдем.

Кимам мрачно. Права е. И работата е там, че разбирам паникьосаната реакция на Кейт, трескавото търсене на причина да обясни появата на всичките си приятелки след толкова много години точно в уикенда, когато в устието случайно е намерен човешки труп. Но ми се иска, много ми се иска да не беше го направила.

По дяволите — мисля си отново и усещам как ругатните бълбукат вътре в мен като отрова, която не мога да сдържам в себе си. Изведнъж си представям как седя на дълга маса с бяла покривка и ги изплювам: Млъкнете, шибанячки, тъпи клюкарки и кучки. Не знаете нищо. Нищо!

Дишам бавно и тихо в опит да се овладея.

— Добре ли си? — пита Теа още по-нежно. Кимам.

— Добре съм. Мога да се справя. — После се поправям. — Ние можем да се справим, нали? Всъщност бог знае дали, но щом Кейт може, аз също мога. Тя държи ли се?

— На косъм. — Теа отваря вратата на тоалетната и аз излизам в отекващия коридор, който сега е празен, с изключение на няколко учители, които вървят нанякъде, и един голям статив в дъното, на който е поставена схемата с разположението на местата за сядане.

— О, побързайте — казва една учителка, като ни вижда. Тя е млада, прекалено млада, за да е била тук по нашето време. — Вече сядат и скоро ще започнат речите. На коя маса сте?

— „Панкхърст“, според жената, която беше тук одеве — отвръща Теа и учителката поглежда списъка, прокарвайки пръст по имената. — Теа Уест — добавя Теа.

— Точно така, ето ви. А вие…? — Тя ме поглежда. — Извинете, както можете да се досетите, аз съм отскоро тук и всички бивши ученички са непознати за мен!

— Айза Уайлд — казвам тихо и за мое облекчение на лицето й не се изписва нито разпознаване, нито шок, докато проверява списъка, само концентрация, докато оглежда масите.

— О, да, също „Панкхърст“, заедно с още няколко от същия випуск, така като гледам. Това е маса номер десет в далечния край на фоайето до входа на столовата. Най-бързо ще стигнете дотам, ако минете през тази врата и заобиколите под галерията.

Знам — мисля си. Познавам това място като пръстите на ръката си. Но двете с Теа само кимаме и следваме указанията, минавайки през открехнатата врата точно когато зазвучават ръкопляскания. Речите вече са започнали, една жена на подиума се усмихва и изчаква любезно аплодисментите да стихнат.

Бях се подготвила да видя госпожица Армитидж, директорката от наше време, там горе, но не тя е на трибуната и не съм изненадана — тя сигурно е била на петдесет и няколко, когато аз постъпих в училището. Сигурно вече се е пенсионирала.

Но реалността се оказва посвоему по-шокираща.

Там е госпожица Уедърби, бившата ръководителка на дома ни.

— По дяволите — шепне Теа, докато си проправяме път между масите със заможни бивши възпитанички и техните съпрузи. По бледността й разбирам, че и за нея, както и за мен, това е силен шок.

Пристъпваме на пръсти край столове и чанти, стари плакети с изписани със златни букви имена на капитани на отборите по хокей и на момичета, загинали във войната, неугледни маслени потрети на бивши директорки, а приятно модулираните думи на госпожица Уедърби отекват в залата, но минават над главата ми, нечути. Чувам само гласа й в онзи последен ден: „Айза, така е най-добре за всички. Много съжалявам, че престоят ти тук, в «Солтън Хаус», не се стече по различен начин, но всички мислим — включително и баща ти — че е най-добре да започнеш начисто“.

Да започнеш начисто. Отново.

И изведнъж ставам една от тях, момиче като Теа, с поредица от училища зад гърба си, което е помолено да напусне, с надвиснала заплаха от изключване.

Спомням си каменното изражение на баща ми в колата. Той не зададе никакви въпроси, аз не изрекох никакви лъжи. Но укорът, който висеше във въздуха, докато караше бързо към Лондон с неговия мирис на болници и бибипкащи монитори, беше: Как можа? Как можа, след като трябва да се оправям с всичко това?

Родителите на Фатима още бяха в чужбина, но навъсените й леля и чичо дойдоха от Лондон с аудито си и я отведоха посред нощ, докато аз гледах от прозореца горе — дори не успях да се сбогувам.

Бащата на Теа беше най-лош — гръмогласен и груб, смееше се, сякаш с перчене можеше да потули скандала, подхвърляше груби шеги, когато метна куфара на Теа в багажника на колата, и лъхаше на алкохол, макар че беше едва обед.

Само Кейт нямаше кой да я отведе. Защото Амброуз… Амброуз вече го нямаше.

— Изчезна, преди да го уволнят — се шушнеше по коридорите.

Всичко това оживява в главата ми, докато се придвижваме, шепнейки извинения, към масата с табелка „Панкхърст“, където ни чакат Фатима и Кейт. На лицата им се изписва измъчено облекчение, когато заемаме местата си, и точно тогава избухват финалните аплодисменти. Речта на госпожица Уедърби е приключила, а аз не помня и дума от това, което е казала.

Вадя телефона си и прикривайки го под масата, изпращам съобщение на Лиз. Всичко наред ли е?

— Вегетарианско или месно меню, мадам? — пита един глас зад мен и рязко се извръщам към облечения в бяло сако сервитьор, застанал там.

— Моля?

— Какъв е изборът ви, мадам, кое сте отбелязали в потвърждението си, месно меню или вегетарианско?

— О… — Поглеждам Кейт, която е потънала в задълбочен разговор с Фатима и двете са свели глави над чиниите си. — Месно, мисля.

Сервитьорът се покланя и поставя чиния с нещо, плуващо в гъст кафяв сос, придружено от някакви шприцовани картофени форми, и зеленчук, който след известно чудене идентифицирам като печен артишок.

Кейт и Фатима са получили вегетарианския вариант, който изглежда много по-добре — някаква тарталета с козе сирене, поне така ми се струва.

— А — казва мъжки глас вдясно от мен, — това ястие трябва да е в чест на по-малко известния бронзов период на Пикасо.

Поглеждам нервно, за да проверя дали говори на мен, и за мой ужас се оказва точно така. Успявам да се усмихна.

— Доста е едноцветно, нали? — Побутвам артишока с ножа си. — Какво мислите, че е месото?

— Не съм проверил, но смело бих заложил на пиле — винаги го сервират на такива събития, забелязал съм. Никой не протестира срещу пиле.

Отрязвам си едно крайче от аморфната, покрита с кафяв сос маса и го поставям предпазливо в устата си. Да, наистина е пиле.

— Е, какво ви води тук? — питам, след като преглъщам. — Очевидно не сте бивша възпитаничка.

Шегата е доста плоска, но той е достатъчно любезен да се засмее, сякаш не съм казала нещо толкова предсказуемо.

— Определено не съм. Казвам се Марк, Марк Хопгуд. Женен съм за една от съученичките ви, Луси Етъридж, ей тук.

Името не ми говори нищо и за момент се колебая дали да се престоря, че я помня, но бързо осъзнавам, че това е безсмислено — един-два въпроса ще разкрият пълното ми невежество.

— Съжалявам — признавам си. — Не я помня. Не бях в „Солтън Хаус“ много дълго.

— Така ли?

Би трябвало да спра дотук, но не мога. Казала съм прекалено много и прекалено малко едновременно и не мога да се спра, трябва да запълня поне отчасти празнотите.

— Постъпих в началото на десети клас и напуснах преди единайсети.

Той е прекалено учтив, за да попита защо, но виждам неизречения въпрос в очите му, докато долива чашата ми като добре възпитан ученик от скъпо частно училище, какъвто почти сигурно е.

Телефонът ми издава звук и хвърлям бърз поглед надолу. Всичко е наред ☺☺☺ — от Лиз. В същото време един глас от другата страна на Марк казва:

— Айза?

Вдигам поглед, а Марк отмества стола си леко назад, за да позволи на жена си да се наведе през него, протегнала ръка.

— Айза Уайлд? Ти си, нали?

— Да — кимам, благодарна, че Марк вече е споменал името й. Бързо прибирам телефона в чантата си и се ръкувам. — Луси, нали?

— Да! — Бузите й са розови и бели като на бебе и тя изглежда весела и доволна да бъде тук в компанията на съпруга си. — Много е забавно, нали? Толкова спомени…

Кимам, но не казвам какво си мисля — че спомените, които имам от „Солтън Хаус“, не са само забавни.

— Е — казва Луси след малко, като отново взема ножа и вилицата си. — Кажи ми всичко за себе си, какво става с теб, откакто напусна?

— О… нали знаеш… какво ли не. Учих история в Оксфорд, после се заех с право и сега съм в държавната администрация.

— О, наистина ли? Като Марк. В кое министерство?

— На вътрешните работи, понастоящем. Но знаете как е. — Хвърлям коса усмивка към Марк. — Често правят размествания. Работила съм към няколко министерства.

— Не ме разбирай погрешно — казва Луси, докато реже пилето си, — но винаги съм си мислела, че ще се занимаваш с нещо творческо. С твоя произход.

За момент съм озадачена. Майка ми е била адвокат, преди да напусне работа, за да отглежда децата си, а баща ми винаги беше работил като финансов контрол. В нито една от тези професии няма нищо артистично. Дали не ме бърка с Кейт?

— Произход…? — питам замислено. После, преди Луси да отговори, си спомням и отварям уста, за да я изпреваря, но е твърде късно.

— Айза е от рода на Оскар Уайлд — обяснява Луси гордо на съпруга си. — Не беше ли прадядо ти, или нещо такова!

— Луси — успявам да изрека със стегнато от срам гърло и пламнало лице, но Марк вече ме гледа въпросително и се досещам какво си мисли. Всички деца на Оскар Уайлд са променили имената си след процеса. Не е имал правнучки, камо ли някоя с име Уайлд. И знам това много добре. Мога да направя само едно. Да си призная.

— Луси, много съжалявам. — Оставям вилицата си. — Аз… това беше шега. Не съм роднина на Оскар Уайлд.

Искам земята да ме погълне. Защо, защо сме били толкова гадни? Не сме ли разбирали какво правим, когато сме се перчели пред тези мили, доверчиви, възпитани момичета?

— Съжалявам — повтарям. Не смея да погледна Марк в очите, така че гледам към Луси, усещайки, че звуча умолително. — Беше… не знам защо разправяхме тези неща.

— О. — Лицето на Луси е станало още по-розово и не съм сигурна дали се сърди на собствената си доверчивост, или на мен, че съм я заблудила. — Разбира се. Трябвало е да се сетя. — Тя побутва храната в чинията си, но вече не яде. — Каква съм глупачка. Айза и приятелките й играеха тази… игра — обяснява на Марк. — Как я наричахте?

— Игра на лъжи — отвръщам. Стомахът ми се преобръща и виждам, че Кейт ми хвърля въпросителни погледи през масата. Клатя леко глава и тя отново се обръща към съседката си.

— Трябвало е да се сетя — повтаря Луси и клати глава с тъжно изражение. — Не можеше да се вярва и на една тяхна дума. Какво беше онова, че баща ти е беглец, Айза, и затова никога не те посещава? И на тази история се вързах като пълна наивница. Сигурно си ме мислила за голяма глупачка.

Опитвам да се усмихна и клатя глава, но усещам усмивката си по-скоро като гримаса на мумия. И не я виня, когато се извръща, съвсем демонстративно и започва да говори с госта от другата си страна.

 

 

Минал е час и половина и вечерята върви към приключване. Отсреща на масата Кейт се храни мрачно и решително, сякаш само ако унищожи яденето си, ще я пуснат да си тръгне. Фатима е усетила настроението й и неведнъж я виждам да клати подразнено глава на поредния сервитьор, който опитва да й налее вино.

Теа връща чиния след чиния, без да ги докосне, но компенсира с пиене.

Най-после, мисля си, време е за финалните речи и усещам облекчение, когато осъзнавам, че това е краят — последната дължина. Пием гадно кафе, докато слушаме някаква жена, която смътно помня като две или три години по-голяма от нас, наречена Мери Хардуик. Оказва се, че тя е написала роман и това я прави достойна да изнесе дълга отвлечена реч за наратива на човешкия живот, по време на която виждам Кейт да се надига от мястото си. Когато минава край мен, ми прошепва:

— Отивам до гардероба да взема чантите и обувките ни, преди да стане навалица.

Кимам и тя се плъзва между масите, избирайки маршрута, по който минахме двете с Теа в началото на вечерята. Почти е стигнала до вратата, когато прозвучават ръкопляскания и осъзнавам, че речта е свършила. Всички стават и събират притежанията си.

— Довиждане — казва Марк Хопгуд, докато облича сакото си и подава на жена си чантичката. — Приятно ми беше.

— И на мен — кимам. — Довиждане, Луси. — Но Луси Хопгуд вече е тръгнала, съзнателно избягвайки да поглежда към мен, сякаш е забелязала някаква важна личност в другия край на помещението.

Марк свива рамене и махва с ръка, после тръгва след нея. Когато се отдалечават, аз бъркам в джоба си за телефона, за да проверя за съобщения, макар че не съм го усетила да вибрира.

Все още се взирам в екрана, когато усещам потупване по рамото и виждам, че Джес Хамилтън стои зад мен с лице, зачервено от виното и горещината в залата.

— Тръгвате си толкова бързо? — пита тя и когато кимам, казва: — Елате за по едно питие в селото. Отседнали сме в пансиона до брега и мисля, че няколко съученички вече са се уговорили да се срещнат в кръчмата за по чашка преди лягане.

— Не, благодаря — казвам смутено. — Много мило, че предлагаш, но ще минем през тресавището до дома на Кейт. Кръчмата ни е много далече. Плюс това оставих Фрея с детегледачка, така че не искам да закъснявам.

Не казвам това, което си мисля в действителност — че по-скоро бих сдъвкала крака си, отколкото да прекарам и минута повече с тези въодушевени смеещи се жени, които имат толкова щастливи спомени от ученическите си години и ще искат да продължат да си повтарят случки от времена, които за нас с Кейт, Теа и Фатима далеч не бяха толкова радостни.

— Жалко — казва Джес нехайно. — Но не чакай още петнайсет години, преди да дойдеш пак на тези събирания, чу ли? Правят по едно почти всяка година, вярно, невинаги са толкова впечатляващи. Но мисля, че двайсетата годишнина ще бъде нещо специално.

— Разбира се — казвам разсеяно и понечвам да тръгна, но в този момент тя ме хваща за рамото. Когато се обръщам, очите й горят и тя се поклаща съвсем леко. Виждам, че е много, много пияна. Много по-пияна, отколкото съм подозирала.

— О, майната му — казва тя. — Не мога да те пусна, без да попитам. На нашата маса се чудихме цяла вечер и просто трябва да знам. Надявам се да не е… виж, не ме разбирай погрешно, но когато си тръгнахте и четирите, заради причината, за която всички говореха, ли беше?

Нещо пропада в стомаха ми и усещам празнина, сякаш всичката храна и пиене, които съм погълнала тази вечер, са били само лека мъгла.

— Не знам — опитвам да звуча спокойно и невъзмутимо. — Каква беше причината, според всички?

— О, трябва да сте чули слуховете — отвръща Джес. Понижава глас, поглежда зад себе си и осъзнавам, че търси Кейт, иска да се увери, че тя не може да я чуе. — Че… сещаш се… Амброуз…

Млъква многозначително и аз преглъщам твърдата болезнена буца, която внезапно е застанала на гърлото ми. Би трябвало да се обърна, да се престоря, че Фатима или някой друг ме вика, но не мога, не искам. Искам да я накарам да го произнесе, този гнусен слух, за който намеква, загатва, без да го изрече.

— Какво за него? — питам и дори успявам да се усмихна. — Нямам представа за какво говориш?

Това е лъжа.

— О, боже — изохква Джес и не знам дали внезапното й угризение е искрено или престорено. Вече не мога да преценявам, прекарала съм толкова дълго, потопена в заблудата. — Айза, не исках… Наистина ли не знаеш?

— Кажи го — настоявам и вече не се усмихвам. — Кажи го.

— Мамка му. — Сега Джес ме гледа нещастно, опиянението й намалява при вида на гневното ми отвращение. — Айза, много съжалявам. Не исках да разбърквам…

— Очевидно сте го коментирали цяла вечер. Поне имай куража да ми го кажеш в лицето. Какъв е слухът?

— Че Амброуз… — Джес се задавя, поглежда над рамото ми, търсейки как да се измъкне, но помещението се изпразва бързо и никоя от приятелките й не се вижда наблизо. — Че Амброуз… че той… ви е… рисувал всичките. Четирите.

— О, но не просто ни е рисувал, нали? — Гласът ми е съвсем студен. — Нали, Джес? Как по-точно ни е рисувал?

— Голи — изрича тя почти шепнешком.

— И?

— И от училището са разбрали… и затова Амброуз… той…

— Той какво?

Тя мълчи, а аз сграбчвам китката й и виждам как тя примигва от силния натиск на пръстите ми върху фините й кости.

— Той какво? — казвам, този път високо и гласът ми отеква в почти празната зала, така че няколкото останали момичета и хората от персонала се обръщат и ни поглеждат.

— Затова той се е самоубил — прошепва Джес. — Много съжалявам. Не трябваше да повдигам този въпрос. — Тя дръпва китката си от пръстите ми, мята чантата си на рамо и тръгва, леко залитайки, през празната зала, към изхода. Оставя ме задавена, сякаш се напрягам да посрещна въображаем удар, опитвайки да не заплача.