Рут Уеър
Игра на лъжи (60)

Навън Теа, Фатима и Шадоу са се оттеглили на брега, но аз не тръгвам по мостчето към тях. Вместо това се хвърлям във водата. Усещам горещината, която лъха в лицето ми откъм Мелницата и смразяващата хладина на устието, в което съм нагазила почти до кръста.

— Люк! — крещя, докато крача във водата, и заставам под прозореца. Течението опитва да завлече дрехите ми. — Люк, тук съм!

Виждам лицето му, осветено от пламъците зад стъклото. Бори се с малкия прозорец, изкривен от влагата, не може да се отвори. Сърцето ми е скочило в гърлото, докато го гледам как блъска с рамо рамката.

— Счупи го! — крещи Кейт. Тя се движи с мъка във водата към мен, но точно в този момент прозорецът се отваря с трясък и Люк изчезва в задимения мрак на стаята.

За минута решавам, че е променил намерението си, но после чувам накъсания плач и виждам силуета му. Държи Фрея, а тя пищи и се гъне в ръцете му, кашля, пищи и се дави.

— Сега! — викам. — Пусни я сега, Люк, по-бързо. — Раменете му не могат да се промъкнат през тясната рамка, но той подава едната си ръка и главата навън после някак промушва и другата си ръка в тясното пространство. Ето го, навежда се навън, доколкото може, и държи Фрея с протегнати напред ръце, а тя размахва ръце и крака.

— Пусни я! — крещя.

И Люк я пуска.

В момента на падането Фрея млъква напълно, вцепенена от шока.

Дрехите й е развяват, зървам за миг облото й лице — и после шумно плисване, когато тя докосва ръцете ми и двете се потапяме във водата.

Търся я под повърхността, пръстите ми напипват лицето й, косата, ръчичките, които опитват да се вкопчат в мен… краката ми се плъзгат по дъното и водата ме тегли надолу.

Кейт ме издърпва нагоре с Фрея в ръцете ми. И двете се давим и плюем, а острият гневен писък на Фрея пронизва нощта. Давещ се вик на възмущение от студа и солената вода, която пари очите и дробовете й — но гневът и болката й са нещо прекрасно: тя е жива, жива, жива — и това е единственото, което има значение.

Излизам с мъка на брега, защото краката ми затъват в хлъзгавата кал. Фатима грабва Фрея от ръцете ми, а Теа издърпва мен. Дрехите ми са кални и мокри, а аз се смея и плача едновременно.

— Фрея добре ли е? Фатима, тя добре ли е?

Фатима проверява, доколкото може Фрея, която пищи оглушително.

— Добре е — чувам. — Мисля, че е добре. Теа, вземи телефона ми и се обади на Бърза помощ, веднага.

Тя ми подава почти изпадналото в истерия бебе и после се обръща да помогне на Кейт да излезе на брега.

Но Кейт я няма. Тя още стои във водата под прозореца и крещи на Люк, вдигнала ръце нагоре.

— Скачай!

Люк гледа към нея и към водата. За момент сякаш се кани да скочи. Но после клати глава. Изражението му е спокойно, примирено.

— Съжалявам. За всичко.

После се дръпва назад, изчезва от прозореца и се губи в задимената стая.

— Люк — крещи Кейт. Гази трескаво покрай Мелницата и наднича през прозорците, отчаяно търсейки силуета на Люк между пламъците. Надява се, че той тича през горящия коридор. Но там няма никакво движение.

Представям си го как се свива на леглото си и затваря очи. Най-после у дома…

— Люк! — крещи Кейт.

И после, преди да осъзная какво става, преди някоя от нас да може да я спре, тя се хвърля във водата към вратата на Мелницата и се изтегля на тясната ивица суша.

— Да, старата мелница — чувам Теа да казва. — Моля, побързайте. Пожарна и линейка.

— Кейт? — вика Фатима. — Кейт, какво пра…

Но Кейт е стигнала до вратата на Мелницата. Увива мокрите ръкави около ръцете си, за да ги предпази от нагорещената дръжка. После затваря вратата след себе си и изчезва вътре.

Фатима се хвърля напред и за момент си мисля, че ще тръгне след нея. Сграбчвам китката й със свободната си ръка и тя спира на ръба на мостчето. Едва дишаме заради дима, Шадоу вие зад Теа.

Виждам сянка да преминава покрай един от високите прозорци — Кейт е на стълбите, приведена, за да се предпази от пламъците — и после нищо — докато Теа не ни посочва към прозореца на старата стая на Люк.

— Вижте! — казва тя изплашено и виждаме на фона на внезапно лумналите пламъци две тъмни фигури сред червено-златистия ад.

— Кейт — крещя с дрезгав от пушека глас. Но знам, че няма смисъл. Знам, че тя не може да ме чуе. — Кейт, моля те!

Последва невероятен грохот, който ни кара да затиснем уши, да покрием очите си, за да се предпазим от лавината от искри, счупени стъкла и горящо дърво, които хвърчат от всички прозорци на Мелницата.

Някаква носеща греда на покрива е поддала и цялата конструкция се срутва под собствената си тежест, остри парчета от стъкло и горящи дъски засипват брега, а ние се свиваме, за да се предпазим от експлозията. Усещам как горещи въгленчета парят по гърба ми, но мисля само как да предпазя Фрея.

Когато шумът стихва и най-после се изправяме, Мелницата е като куха черупка. Горящи греди стърчат като ребра в небето. Няма покрив, няма врати, няма стълбище. Само езиците на пламъците, които се стрелкат през рамките на счупените прозорци и поглъщат всичко.

Мелницата е унищожена, напълно унищожена.

А Кейт я няма.