Рут Уеър
Игра на лъжи (46)

Събуждам се и Фрея е до мен, но другата половина на леглото е празна и за момент не мога да се сетя защо се чувствам толкова нещастна и засрамена, но после си спомням.

По дяволите! Дали е спал долу, или е легнал късно и станал рано?

Ставам много внимателно и натрупвам завивката на пода, ако Фрея се събуди и претърколи от леглото, после обличам халата си и слизам на пръсти долу.

Оуен седи в кухнята, пие кафе и гледа през прозореца, но ме поглежда, когато влизам.

— Съжалявам — казвам веднага и на лицето му се изписва нещо средно между облекчение и щастие.

— И аз съжалявам — казва той. — Държах се като задник. Това, което казах…

— Виж, имаш право да се чувстваш по този начин. И си прав — не за кърменето, това беше тъпо, но ще опитам да те включвам повече. Така или иначе ще се случи. Фрея расте и няма да се нуждае от мен толкова много, освен това скоро ще се върна на работа.

Той се изправя и ме прегръща. Усещам как подпира брадичката си на главата ми, усещам топлите мускули на гърдите му до бузата ми, поемам си дълбоко дъх и после издишам.

— Приятно е — успявам да кажа накрая и той кима.

Стоим така дълго време, не знам колко точно, но чуваме шум от спалнята и аз се изправям.

— Гадост! Оставих Фрея в леглото. Може да падне.

Каня се да хукна нагоре, но Оуен ме потупва по рамото.

— Хей, новото решение, забрави ли? Аз ще отида.

Усмихвам се и кимам, а той тича по стълбите. Докато слагам чайника, за да направя сутрешната си чаша чай, го чувам как говори гальовно на Фрея, докато я взема на ръце, и тя се смее с глас, защото той играе с нея на „куку“.

Докато пия чая си, слушам как Оуен ходи на горния етаж, вади мокрите кърпички и памперсите, за да преобуе Фрея, а после отваря други чекмеджета, за да й облече чисти дрешки.

Бавят се доста повече, отколкото би ми отнело на мен да сменя памперса й, но когато се появяват заедно на прага на кухнята, сърцето ми се разтапя. Фрея е комично разрошена, почти колкото Оуен, и двамата ми се усмихват, доволни от себе си. Тя протяга ръчички към мен, иска да я взема, но аз помня думите на Оуен, затова просто се усмихвам и оставам на мястото си.

— Здрасти, мамо — казва Оуен сериозно и гледа ту към Фрея, ту към мен. — Двамата с Фрея си поговорихме и решихме, че трябва да си вземеш почивен ден днес.

— Почивен ден? — усещам лека тревога. — Какъв почивен ден?

— Ден, в който да се поглезиш истински. От доста време изглеждаш скапана от умора, заслужаваш един ден, в който да не се тревожиш за нас.

Не за Фрея се тревожа. Всъщност в много отношения в момента тя е единственото нещо, което ми помага да не полудея. Но не мога да му кажа това.

— Не искам да чувам никакви възражения — обявява Оуен. — Вече ти записах дневен пакет процедури в спа център и предплатих. Така че ако не искаш да загубя парите, трябва да си там в 11 предобед. Двамата с Фрея ще се оправим сами от… — Той поглежда часовника в кухнята. — … от 10 сутринта до 4 следобед и не искаме да те виждаме в това време.

— Ами храненията?

— Ще й дам мляко. И може би… — Той я целува по гушката. — Може би ще бъдем много дръзки и ще хапнем малко пюре от броколи, нали? Какво ще кажеш?

Не искам да ходя. Идеята да прекарам цял ден в спа центъра с всичко, което ми се върти в главата — изглежда ми някак неприлично. Трябва да се движа, да правя нещо, за да прогоня всички страхове и „ами ако“.

Отварям уста… но не се сещам какво да кажа. Освен…

— Добре.

 

 

Докато им махам за довиждане, започва да ми се гади от мисълта, че няма да имам нищо за правене, освен да мисля за Солтън и случилото се там. Обаче не се получава така. Докато пътувам в метрото, съм напрегната, скърцам със зъби, усещам главоболието, което се трупа в основата на черепа ми и в слепоочията. Но когато пристигам в спа центъра, се оставям в опитните ръце на масажистката и някак маниакалните ми мисли се изпаряват. През следващите два часа не мисля за нищо, освен за болката в мускулите, за стегнатите места на врата и на гърба между плешките, които тя натиска.

— Много сте напрегната — измърморва тихо. — Има много възли по гръбнака. Подложена ли сте на много стрес на работа?

Клатя глава замаяно, но не говоря. Устата ми е отворена. Усещам хладната влага на слюнката си по кърпата, но съм толкова уморена, че изобщо не ми пука.

Част от мен иска никога да не си тръгна оттук. Но трябва да се върна. При Кейт, Фатима и Теа. При Оуен. При Фрея.

Излизам от спа центъра, мигаща и замаяна, четири или пет часа по-късно. Косата ми е подстригана и ми е леко на главата, мускулите ми са отпуснати и затоплени, чувствам се леко опиянена — от усещането, че отново притежавам собственото си тяло. Че съм аз. Нищо не ми тежи. Дори чантата ми се струва лека, защото съм оставила вкъщи голямата чанта, която използвам, откакто родих Фрея — в която има достатъчно място за памперси, кърпички и дрешки за преобличане — и съм излязла с портмоне и ключове в една чанта, която носех преди раждането. Направо е миниатюрна, не много по-голяма от пощенски плик, и е покрита с непрактични декоративни ципове, които биха били като магнит за едно любопитно бебе. Тя подхожда на старото ми аз, макар че едва побира портмонето, телефона, ключовете и един балсам за устни.

Докато вървя към къщи от метрото, се чувствам изпълнена с любов към Оуен и Фрея. Струва ми се, че съм била някъде далече поне сто години.

Всичко ще бъде наред. Изведнъж съм уверена в това. Това, което направихме, беше глупаво и безотговорно, но не беше убийство, нито дори близо до него, и полицията ще разбере това, ако се стигне дотам.

Докато се качвам по стълбите към апартамента, се ослушвам дали се чува Фрея да плаче… Тихо е. Дали са излезли?

Пъхам ключовете във вратата, безшумно, в случай че Фрея спи — и викам имената им, но тихо. Никой не отговаря. Кухнята е празна, обляна от лятното слънце. Слагам да се прави кафе, което да занеса горе.

Само че… не успявам.

Замръзвам пред вратата на дневната, сякаш нещо ме е ударило, не мога да си поема дъх.

Оуен седи на канапето, отпуснал глава в дланите си, а пред него на масичката за кафе има два предмета, подредени като веществени доказателства в съдебен процес. Първият е пакетът с цигари от чантата ми, голямата чанта, която оставих вкъщи.

А вторият е пликът с клеймото от Солтън.

Стоя там, а сърцето ми ще изскочи, онемяла съм, а той вдига рисунката в ръката си — рисунката, на която съм аз.

— Ще ми обясниш ли това?

Преглъщам. Устата ми е пресъхнала и сякаш отново имам буца в гърлото, някаква болезнена маса, която не мога да преглътна.

— Аз мога да кажа същото — успявам да отвърна. — Защо си ме шпионирал? Ровил си в чантата ми?

— Как смееш? — казва той тихо, за да не събуди Фрея, но гласът му потреперва от гняв. — Как смееш? Оставила си шибаната чанта тук и Фрея я беше докопала и ровеше из нея. Дъвчеше една от тези… — Той хвърля пакета с цигари в краката ми и те се изсипват. — … когато я намерих. Как можа да ме излъжеш?

— Аз… — започвам и млъквам. Какво мога да кажа?

— А това… — Той ми подава рисунката и ръцете му треперят. — Дори не мога… Айза, имаш любовник ли?

— Какво? Не! — отвръщам мигновено, преди дори да помисля. — Разбира се, че не! Тази рисунка не е… не съм аз!

Веднага щом го изричам, осъзнавам, че звучи глупаво. Амброуз беше прекалено добър художник, за да отричам, че съм нарисувана аз. Но не съм аз сега, това исках да кажа. Не е тялото ми, мекото, още отпуснато след бременността тяло. Това съм аз, каквато бях някога.

Но изражението на Оуен ми показва, че не ми вярва.

— Тоест… — Търся думи. — Аз съм, била съм аз, но не е…

— Не ме лъжи — прекъсва ме той с измъчен глас и после се извръща от мен, сякаш не може да понесе да ме гледа, отива до прозореца. — Обадих се на Джо, Айза. Тя каза, че не е имало никаква среща вчера. Онзи мъж е, нали? Братът на Кейт, онзи, който ти изпрати розите?

— Люк? Как ти хрумна?

— Тогава кой? Някой от Солтън е, видях клеймото. Това ли правеше, като гостуваше на Кейт, срещала си се с него?

— Той не е рисувал тези рисунки! — викам в отговор.

— Тогава кой? — избухва Оуен и се обръща към мен. Лицето му е изкривено от гняв и мъка, кожата му е на петна, устата — напрегната, като на дете, което се старае да не се разплаче. — Кой ги е нарисувал?

Колебая се — достатъчно дълго, за да го накарам да изсумти отвратено. После къса рисунката на две демонстративно, разкъсва я точно през лицето ми, през тялото, през гърдите, краката и хвърля двете половини в краката ми. След това се обръща, сякаш иска да се махне.

— Оуен, недей — успявам да промълвя. — Не беше Люк. Беше…

Но тук спирам. Не мога да му кажа истината. Не мога да му кажа, че е бил Амброуз, без да му разкрия останалото. Какво мога да му кажа? Има само един вариант.

— Беше… беше Кейт. Кейт ги нарисува. Преди много години.

Той идва до мен, много близо, повдига брадичката ми и се взира в очите ми, сякаш се опитва да погледне вътре в мен, в душата ми. Старая се да не трепна, да го гледам спокойно, да издържа на погледа му безстрашно — но не мога. Очите ми се движат и трепкат, не издържам да се взирам в тази сурова болка и гняв.

Лицето му се изкривява и той отпуска ръката си.

— Лъжкиня — казва и се обръща към вратата.

— Оуен, недей… — Опитвам да му препреча пътя.

— Махни се от мен. — Бута ме грубо настрани и се отправя към стълбите.

— Къде отиваш?

— Не ти влиза в работата. В кръчмата. У Майкъл. Не знам. Просто… — Но той не може да говори повече, лицето му е изкривено от усилието да не даде воля на отчаянието си.

— Оуен! — викам след него, когато стига до входната врата, и за момент той спира, с ръка на дръжката, изчаквайки ме да заговоря, но в този момент се чува шум от горния етаж, засилващ се плач. Събудили сме Фрея.

— Аз… — започвам, но не мога да се концентрирам. Плачът на Фрея, висок и настойчив, се забива в мозъка ми, измествайки всяка друга мисъл. — Оуен, моля те, аз…

— Иди при нея — казва той почти нежно, а после оставя вратата да се затръшне и вече го няма. А аз мога само да рухна на стъпалата, докато Фрея пищи горе, и да опитам да приглуша риданията си.

 

 

Той не се връща изобщо тази нощ. Първата нощ, в която се случва това — остава навън, без да ми каже къде отива и кога ще се върне.

Вечерям самотна в компанията на Фрея, после я слагам да спи и крача из апартамента в спускащия се мрак, опитвайки да измисля какво да правя.

Най-лошото е, че не мога да го виня. Той знае, че го лъжа, не беше само тъпата грешка, че споменах Джо, той го усеща още откакто заминах при Кейт. И е прав. Лъжа го. И не знам как да спра.

Изпращам му есемес, само един, не искам да се моля. Моля те, прибери се у дома. Или поне ми напиши, че си добре?

Той не отговаря. Не знам какво да си мисля.

По някое време към полунощ получавам есемес от Ела, приятелката на Майкъл. Нямам представа какво е станало, но Оуен е тук. Ще спи у нас. Моля те, не му казвай, че съм ти писала, не ми е работа да се меся, но не можех да те оставя да се тревожиш.

Облекчението ме залива като истинско физическо усещане, сякаш се пъхам под горещ душ.

Толкова ти благодаря!!! — отговарям на есемеса. И добавям. — Няма да му кажа, но благодаря.

Става два и половина през нощта, преди да се кача горе, и е още по-късно, когато заспивам, изтощена от плач.

 

 

На сутринта настроението ми се е променило. Вече не съм изпълнена с отчаяние. Сърдита съм. Сърдита съм на себе си, на миналото си, на собствената си глупост.

Но съм сърдита и на Оуен.

Опитвам се да си представя обратната ситуация — той да получи рози от стара приятелка и анонимно писмо с рисунки — и си представям как побеснявам. Дори си представям как му се нахвърлям с обвинения. Но не мога да си представя да си тръгна от партньора и детето си, без да им кажа къде отивам, дори без да опитам да повярвам на обясненията.

Понеделник е, така че не очаквам той да се върне, преди да е свършил работа. Има резервен костюм в офиса за спешни случаи, така че няма нужда да минава през къщи, освен може би да се избръсне, но отдавна са минали времената, когато от държавните служители се изискваше да бъдат винаги гладко избръснати, а и Майкъл би могъл да му услужи със самобръсначка, ако се наложи.

Отивам до парка с Фрея. Люлея я на люлките. Преструвам се, че всичко е наред, и отказвам да мисля за въпросите, започващи с „Ами ако“, които се роят в главата ми.

Става седем часът, минава. Вечерям.

Слагам Фрея да спи.

И после, точно когато лягам на канапето и се завивам с одеяло, въпреки лятната жега, го чувам — шумът от пъхане на ключ в ключалката — и сърцето ми се качва в гърлото.

Сядам, увивайки се с одеялото като с щит, който да ме предпази от предстоящото… и обръщам лице към вратата.

Оуен стои на прага, костюмът му е измачкан, има вид, сякаш е пил доста.

Никой от двамата не казва нищо. Не съм сигурна какво чакаме — някакъв знак може би. Другият да се извини.

— Има ризото на котлона — казвам накрая. Гърлото ми дере от усилието да говоря. — Ако си гладен.

— Не съм — отвръща кратко, но се обръща и отива в кухнята, където го чувам да трака с чинии и прибори. Пиян е, разбирам го от прекалено силното изтракване на чинията върху плота, от начина, по който изпуска ножа и вилицата, после ги вдига и пак ги изпуска.

По дяволите, трябва да отида там. Ако продължава така, може да се изгори или да си запали вратовръзката.

Когато отивам в кухнята, той седи на кухненската маса, отпуснал глава в дланите си и чинията с ризото е пред него, но не яде. Просто седи така и се взира в чинията, а в очите му се чете пиянско отчаяние.

— Дай на мен. — Вземам чинията и я слагам в микровълновата за няколко секунди.

Когато я връщам пред него, от ризотото се издига пара, но той започва да яде машинално, без да забелязва колко гореща е храната.

— Оуен… за снощи…

Той обръща лице към мен и в изражението му има толкова болка и искрена молба, че внезапно осъзнавам, че и той като мен не желае да води този разговор. Иска да ми повярва. Ако му дам някакво обяснение сега, той ще го приеме, защото ужасно иска това да приключи, иска обвиненията, които ми отправи снощи, да не са верни.

Поемам си дълбоко дъх. Само да мога да намеря подходящите думи…

Но точно когато се каня да заговоря, телефонът ми иззвънява… и стряска и двама ни.

Кейт е и почти ми иде да не й вдигна. Но нещо — навик, или тревога, не съм сигурна какво — ме кара да отговоря.

— Ало?

— Айза? — Гласът й е паникьосан и почти веднага разбирам, че нещо не е наред. — Айза, аз съм.

— Какво става? Случило ли се е нещо?

— Свързано е с татко. — Тя се опитва да не заплаче. — С трупа. Попитаха… казаха ми, че…

Тя млъква, дишането й е забързано, усещам, че едва удържа риданията си.

— Кейт, Кейт, говори по-бавно. Поеми си дъх. Какво ти казаха?

— Разглеждат смъртта му като подозрителна. Искат да отида в полицията. За разпит.

Побиват ме ледени тръпки. Краката ми се подкосяват и опипом стигам до кухненската маса и сядам срещу Оуен.

— О, боже!

— Можеш ли да дойдеш? Трябва да поговорим.

Знам какво ми казва. Внимава да не звучи подозрително, ако Оуен чува разговора, но трябва да говорим, спешно, преди от полицията да я разпитат, защото може да разпитат и нас. Трябва да уеднаквим историите си.

— Разбира се — успявам да изрека. — Ще дойда тази вечер. Последният влак за Солтън е в девет и половина. Ще успея за него, ако хвана такси до гарата.

— Сигурна ли си? — Вече чувам плача й. — Знам, че искам твърде много, но Фатима не може да дойде, на повикване е и не мога да открия Теа. Тя не си вдига телефона.

— Не говори глупости. Идвам.

— Благодаря ти, благодаря ти, Айза. Това значи много за мен. Сега ще се обадя на Рик да му кажа да те посрещне на гарата.

— Доскоро. Обичам те.

Чак когато затварям, виждам лицето на Оуен. Очите му са зачервени от умората и пиенето и си давам сметка как му изглежда случилото се. Сърцето ми се свива.

— Ще ходиш пак в Солтън? — сякаш изплюва думите той. — Отново?

— Кейт се нуждае от мен.

— Майната й на Кейт! — Той крещи така силно, че се свивам, после се изправя и взема купата с ризото, почти не е докоснал храната. Хвърля я в мивката и оризът се разхвърчава по плочките. После заговаря отново, по-тихо, малко по-меко: — Ами ние, Айза? Ами аз?

— Това не е свързано с теб. — Ръцете ми треперят, докато вадя купата от купчината ориз и пускам чешмата. — Свързано е с Кейт. Тя се нуждае от мен.

— Аз се нуждая от теб.

— Открили са трупа на баща й. Тя не е на себе си. Какво искаш да направя?

— Какво на баща й? Какво, по дяволите, значи това?

Подпирам главата си с длани. Не мога да понеса това. Нямам сили да му обяснявам, лавирайки между истините и лъжите. А и Оуен няма да ми повярва, не и в състоянието, в което е в момента. Готов е за кавга, търси начин да се почувства засегнат.

— Виж, сложно е — но тя се нуждае от мен, това е същественото. Трябва да отида.

— Това са глупости. Пълни глупости. Оправяла се е без теб седемнайсет години, Айза. Какво те прихвана? Не разбирам, не сте се виждали от години и изведнъж тя щраква с пръсти и ти хукваш?

Думите му са толкова близки до казаното от Люк, че за момент не знам как да отговоря, просто седя ахнала, сякаш ме е ударил. После свивам пръстите си в юмруци, опитвайки да се овладея, и се обръщам.

— Довиждане, Оуен.

— Довиждане? — Той пристъпва към мен през разпиляното ризото по пода. — Какво значи това, мамка му?

— Каквото искаш.

— Това, което искам — казва той с треперещ глас, — е нашата връзка да бъде на първо място за теб. Откакто се е родила Фрея, имам чувството, че съм на последно място в шибания списък. Ние дори вече не си говорим. А сега и това! — Не съм сигурна дали мисли за Солтън и Люк, или Фатима, Теа и Кейт… или дори за Фрея. — Писна ми, чу ли ме? Писна ми да съм на последно място!

И след тези думи изведнъж вече не съм тъжна или изплашена, а сърдита. Много, много сърдита.

— Това е в дъното на всичко, нали? Не е заради Люк или Кейт, или някакъв глупав пакет с цигари. Заради теб е. Защото не можеш да понесеш факта, че вече не си на първо място.

— Как смееш да го кажеш? — Вече звучи почти неразбираемо. — Ти ме излъга и сега опитваш да прехвърлиш вината на мен. Опитвам да говоря с теб, Айза. Не ти ли пука за нас?

Пука ми. Разбира се, че ми пука. Но точно в момента съм на предела на това, с което мога да се справя. И не мога да се занимавам с изясняване на отношенията ни. Ако Оуен продължи да настоява, се страхувам, че ще му кажа истината.

Минавам покрай него и се качвам горе, където Фрея спи. С разтреперани ръце започвам да пъхам неща в една чанта. Не съм сигурна какво опаковам. Памперси. Няколко потничета и гащички. Блузки. Бог знае дали ще имам какво да облека. В момента не ме интересува. Просто искам да се махна.

Вземам Фрея, усещам как се размърдва и промърморва недоволно до гърдите ми и я увивам с вълнена жилетка, за да не й е студено навън в лятната нощ. После мятам чантата на рамото си.

— Айза! — Оуен чака в коридора, лицето му е почервеняло от потиснат гняв и мъка. — Айза, не прави това!

— Оуен, аз… — Фрея се размърдва, подпряна на рамото ми. В този момент получавам съобщение. Теа? Фатима? Не мога да мисля. Не мога да мисля!

— Отиваш при него, нали? — избухва той. — При брата на Кейт. Така ли? Той ли ти праща съобщение?

Това е последната капка.

— Майната ти — изръмжавам. Минавам бързо покрай него и затръшвам вратата на апартамента, от което Фрея се стряска и започва да плаче. Във фоайето я пъхам в количката, въпреки че рита ядосано с крачета и пищи все по-оглушително, отварям входната врата и излизам бясна навън.

Едва съм излязла от двора, когато чувам входната врата да се отваря и Оуен излиза с измъчено лице.

— Айза! — вика той. Но аз продължавам напред. — Айза! Не можеш да си тръгнеш така.

Но мога. И го правя.

Въпреки че сълзите се стичат по лицето ми и сърцето ми се къса.

Продължавам напред.