Рут Уеър
Игра на лъжи (57)

Почти десет е, когато стигаме до Мелницата след пътуване, пълно със закъснения и чакане на влакове. Фатима завърши поста си на един перон, макар че би предпочела да е със семейството си.

В Солтън следва ново чакане, докато се обадим на Рик и го чакаме да довърши друг курс с клиент, но най-после се настаняваме в таксито му, а Фрея дъвче пръстите си в столчето. Теа нервничи до мен, хапе разранените си до кръв нокти. Фатима отпред се взира невиждащо в нощта.

Знам, че в главите им се лута същата повтаряща се отново и отново мисъл: „Не мога да повярвам“, която ме преследва цял ден. Ако това е вярно, какво сме направили? И какво означава за всички нас?

Да загубим работата си… това би било достатъчно лошо. Но съучастничество в убийство? Може да означава лишаване от свобода. И Фатима, и аз ще загубим децата си. Ако това е вярно, дали някой би повярвал, че не сме знаели какво правим?

Опитвам се да си представя как съм в зала за свиждания в затвор и измъченото лице на Оуен, който подава Фрея на майка, която тя почти не познава.

Но въображението ми не стига — единственото, което знам за затворите, е от гледане на „Оранжевото е новото черно“. Не мога да приема, че това се случва. Не и на мен. Не и на нас.

Рик стига по черния път до място, където започва да буксува, стоварва ни и внимателно дава назад до шосето, а ние продължаваме по пътя към Мелницата.

Сърцето ми блъска в гърдите. Изглежда, в Мелницата още няма ток, но забелязвам примигваща светлина през прозореца на Кейт. Не е стабилна светлина като от крушка, а мека и колеблива като от газена лампа, потрепваща, когато завесите се поклащат от бриза.

Когато приближаваме, осъзнавам, че съм притаила дъх, отчасти очаквайки повторение на залятия от вода мост, но приливът няма да достигне връхната си точка още няколко часа, така че дървената пътека все още е над надигащата се вода. Прекосяваме прогнилите дъски и отгатвам по лицата на Фатима и Теа какво си мислят — че ако водата се надигне, ще се окажем затворени тук за цялата нощ.

Най-после обаче сме стъпили на смаляващата се ивица кален пясък пред вратата на Мелницата.

— Готови ли сте? — пита Теа тихо и аз свивам рамене.

— Не съм сигурна.

— Хайде — казва Фатима. — Тя вдига юмрук и за пръв път, откакто се помня, чукаме на вратата на Мелницата и чакаме Кейт да дойде да ни отвори.

 

 

— Вие! Какво правите всички тук?

Лицето на Кейт, когато ни вижда събрани на прага, е изненадано, но тя се отдръпва назад, за да ни пусне да влезем, и ние пристъпваме в мрака на дневната.

Единствената светлина е от луната, която се отразява във вълните пред прозорците, гледащи към устието, и от маслената лампа в ръката на Кейт. Като минавам покрай нея, в съзнанието ми изниква образът на бялото й лице, надничащо от сенките, което наблюдава Люк и мен на канапето, и неволно потрепвам.

— Още няма ток — казва тя. Гласът й звучи странно и дистанцирано. — Сега ще намеря свещи.

Гледам я как рови из шкафа и забелязвам, че ръката ми върху дръжката на количката на Фрея трепери. Наистина ли ще го направим? Ще обвиним една от нас, че е убила баща си?

— Искаш ли да сложиш Фрея да спи в задната спалня? — пита Кейт през рамо и аз отварям уста да кажа не, но после кимам. Не мисля, че ще останем да пренощуваме — не и след като кажем това, което сме дошли да кажем — но така или иначе ще има сцена, а не искам Фрея да присъства.

Разкопчавам столчето за кола от количката и после казвам тихо на Фатима:

— Ще се върна след секунда. Изчакайте ме.

Фрея продължава да спи, докато я нося внимателно по стълбите до стаята на Люк, и не се разбужда, когато оставям столчето на земята и притварям вратата.

Сърцето ми ще изскочи от гърдите, докато вървя надолу.

Свещите са запалени, пръснати из стаята върху чинийки, и когато стигам до дивана, където Фатима и Теа седят, сплели пръсти пред коленете си, Кейт се изправя.

— Каква е целта на всичко това? — пита кротко тя.

Отварям уста — но не знам какво да кажа. Езикът ми е пресъхнал, залепва за небцето ми, а бузите ми пламват от срам, макар че не знам точно от какво се срамувам. От собственото си малодушие може би?

— Майната му, смятам да се напия — мърмори Теа. Взема бутилката, която е на бюфета, и пълни една чаша за уиски. Течността проблясва черна като масло на светлината от свещта. Теа я изпива на един дъх и изтрива устата си. — Айза? Кейт?

— Да, моля — казвам с леко треперещ глас. — Може би това ще ми помогне да успокоя нервите си, ще ми помогне да направя това ужасно, но необходимо нещо.

Теа налива една чаша и аз я изгълтвам, усещайки паренето в гърлото. Осъзнавам, че не знам кое е по-лошо — възможността да сме сбъркали и така да предадем приятелство от две десетилетия заради едно погрешно предчувствие. Или идеята, че сме прави.

Накрая Фатима се изправя. Тя хваща ръцете на Кейт и аз си спомням отново стоманената твърдост под нейната състрадателност.

— Кейт — казва тя и гласът й е съвсем тих. — Скъпа, дойдохме тук тази вечер, за да те питаме нещо. Може би вече си се досетила какво?

— Не знам. — Изведнъж Кейт ни гледа боязливо. Дръпва ръката си от Фатима и сяда на стол срещу дивана. Внезапно си я представям като обвиняем, а нас — като съдии, как я въртим на шиш, преди да определим присъдата й. — Защо не ми кажете?

— Кейт — насилвам се да говоря. Аз бях тази, която разкри подозренията си пред останалите — най-малкото, което мога да направя, е да й ги кажа в лицето. — Кейт, срещнах Мери Рен на път за гарата по-рано. Тя… тя ми каза нещо, което от полицията са открили. Нещо, което не знаех. — Преглъщам. — Тя… тя каза… — Отново преглъщам, после се насилвам да кажа всичко бързо, сякаш отлепям превръзка от рана. — Тя каза, че полицаите са открили хероин в бутилката вино, от която е пил Амброуз. Тя каза, че свръхдозата е била приета през устата. Каза, че не го разследват като самоубийство, а като… като…

Не мога да довърша.

Теа е тази, която го изрича накрая. Поглежда Кейт зад завесата на дългия си бретон. Светлината от лампата оставя лицето й в сенките, така че то прилича толкова много на череп, който блести в тъмното, че потрепервам.

— Кейт — заявява тя невъзмутимо. — Ти ли уби баща си?

— Защо мислиш така? — пита Кейт, а гласът й продължава да бъде странно спокоен. Лицето й, осветено от лампата, не изразява никакви емоции, почти сюрреалистично спокойно е в сравнение със суровата болка на лицата на Фатима и Теа. — Той умря от свръхдоза.

— Свръхдоза, приета през устата? — избухвам аз. — Кейт, знаеш, че това е абсурдно. Глупаво е да се самоубие по този начин. Защо да го прави, след като е имал всичко необходимо тук, в кутията, готово за инжектиране? И… — Тук сърцето ми не издържа, усещам пробождане от още по-силна вина заради това, което съм направила, но се насилвам да продължа. — И после това.

Вадя предсмъртното писмо от джоба си и го хвърлям на масата.

— Прочетохме го, Кейт. Прочетохме го преди седемнайсет години, но не го разбрахме до днес. Това не е писмо на самоубиец, нали? Това е писмо на човек, който е бил отровен от собственото си дете и който се опитва да я предпази от това да я изпратят в затвора. В това писмо ти казва какво да правиш — да продължиш, да не гледаш назад, за да са си стрували последните му действия. Как можа, Кейт? Вярно ли е, че си спяла с Люк? Затова ли го направи, защото Амброуз е искал да ви раздели?

Кейт въздиша. Затваря очи и вдига дългите си слаби ръце към лицето, притиска ги към челото си. После ни поглежда и лицето й е много тъжно.

— Да — казва накрая. — Да, вярно е. Всичко е вярно.

— Какво? — избухва Теа. Тя се изправя, събаряйки чашата си на пода и червеното вино се разлива върху дъските. — Какво? Стоиш тук и ни казваш, че си ни въвлякла в прикриване на убийство? Не ти вярвам!

— Какво не вярваш? — пита Кейт. Тя поглежда Теа, сините й очи са съвсем спокойни.

— Не вярвам нито на дума от това! Чукала си се с Люк? Амброуз е искал да те изпрати надалече? И ти си го убила заради това?

— Вярно е — казва Кейт. Извръща поглед към прозореца и виждам как мускулите на шията й се движат, защото преглъща конвулсивно. — Ние с Люк… знам, че татко ни възприемаше като брат и сестра, но аз едва го помнех. Когато се върна от Франция беше като… като влюбване. И изглеждаше толкова естествено, това не можеше да разбере татко. Той ме обичаше, нуждаеше се от мен. А татко… — Тя отново преглъща и затваря очи. — Човек би си помислил, че наистина сме брат и сестра от начина, по който реагира той. От начина, по който ме гледаше, когато ми каза… — Тя гледа към устието, към сушата отвъд, там където една палатка стои, оградена от полицейска лента. — Никога преди не се бях чувствала мръсна. А тогава се почувствах.

— Какво направи, Кейт? — гласът на Фатима е тих и треперещ, сякаш не може да повярва на това, което чува. — Искам да го чуя от теб, стъпка по стъпка.

Кейт вдига глава. Вирва брадичката си и говори, сякаш най-после е решила да се изправи пред неизбежното.

— Избягах от училище онзи петък и се прибрах вкъщи. Татко беше излязъл, Люк беше на училище. Изсипах всичкия му хероин в бутилката червено вино, която държеше под мивката. Знаех, че Люк няма да го изпие, защото нямаше да се прибира вечерта — щеше да ходи в Хамптънс Лий. А първото нещо, което татко правеше в петък вечер, когато се прибереше, беше да си налее чаша вино и да я изгълта — помните ли? — Тя се засмива насилено. — И после се върнах в училище и изчаках.

— Въвлече ни в това… — Гласът на Теа е дрезгав. — Въвлече ни да прикрием убийство и дори няма да кажеш, че съжаляваш?

— Разбира се, че съжалявам! — извиква Кейт и за пръв път странното й спокойствие се пропуква и зървам момичето, което познавам и което е също толкова измъчено, колкото и ние останалите. — Мислиш, че не съжалявам? Мислиш, че не съм прекарала седемнайсет години в агония заради това, което ви накарах да направите?

— Как можа, Кейт? — питам. Гърлото ми се раздира от болка и мисля, че мога да се разплача всеки момент. — Как можа? Не да въвлечеш нас, как можа да убиеш него? Не и защото е искал да те изпрати в друго училище? Не го вярвам!

— Тогава недей — отвръща Кейт с треперещ глас.

— Заслужаваме да знаем — изръмжава Фатима. — Заслужаваме да знаем истината, Кейт!

— Няма какво друго да ви кажа! — отвръща Кейт с нотка на отчаяние в гласа. Гърдите й се надигат и спускат и Шадоу отива при нея, без да разбира нещастието й, но притиска муцуна към крака й. — Не мога — промълвява тя, сякаш се дави. — Не… не мога.

И после скача и отива до вратата, която води към устието. Излиза навън, следвана от Шадоу по петите, и я затръшва след себе си.

Теа понечва да тръгне след нея, но Фатима хваща ръката й.

— Остави я — казва тя. — Стигнала е до точка на пречупване. Ако я притиснеш сега, със сигурност ще направи нещо глупаво.

— Какво? — сопва се Теа. — Ще изхвърли и мен в устието ли? Мамка му. Как може да сме били толкова глупави? Нищо чудно, че Люк я мрази — той е знаел през цялото време. Знаел е и не е казал нищо!

— Той я е обичал — изтъквам аз, мислейки за лицето му в нощта, когато видя Кейт да стои на ъгъла на стълбището — смесицата от триумф и агония в очите му. И двете се обръщат към мен, сякаш са забравили, че съм там. — Мисля, че още я обича, независимо от всичко. Но да живее с това — със знанието през всички тези години…

Спирам. Скривам лице с длани.

— Тя го е убила — казвам, опитвайки да го повярвам, да го разбера. — Тя е убила собствения си баща. Дори не опита да го отрече.

 

 

Кейт се връща след доста време. Краката й са мокри. Нивото на водата се е повишило, покрило е кея и вятърът се е засилил. Виждам пръски дъжд по косата й. Задава се буря.

Лицето й обаче се е завърнало към смущаващото спокойствие, когато затваря вратата зад себе си и подпира чувал с пясък на рамката.

— Най-добре да останете — казва тя, сякаш нищо не се е случило. — Пътеката е отсечена и се задава буря.

— Сигурна съм, че мога да прегазя половин метър вода — сопва се Теа, но Фатима поставя длан върху ръката й, за да я накара да замълчи.

— Ще останем — казва тя. — Но, Кейт, трябва да…

Не знам какво се кани да каже. Трябва да обсъдим това? Да си поговорим? Каквото и да е, Кейт я прекъсва.

— Не се тревожете. — Гласът й е уморен. — Взех решение. Ще се обадя на Марк Рен сутринта. Ще му разкажа всичко.

— Всичко? — успявам да промълвя. Устните на Кейт се извиват в тъжна, уморена усмивка.

— Не всичко. Ще им кажа, че съм действала сама. Няма да ви замесвам в това.

— Той никога няма да ти повярва — казва Фатима разколебано. — Как би могла да завлечеш Амброуз толкова далече сама?

— Ще го накарам да ми повярва — настоява Кейт спокойно, а аз си мисля за рисунките и как Кейт убеди училището в това, което искаше, въпреки всички доказателства. — Не е толкова далече. Мисля, че с платнище, човек би могъл… би могъл да завлече… — Но тук тя се задавя. Не може да произнесе думата. Трупа.

В гърлото ми се надига ридание.

— Кейт, не е нужно да го правиш!

— Напротив — казва тя. — Нужно е. — Прекосява стаята и поставя ръка върху бузата ми, взирайки се в очите ми. И на устните й примигва кратка тъжна усмивка. — Искам да знаете, че обичам ви много, всичките. И много, много съжалявам, повече, отколкото мога да изразя с думи, че ви въвлякох в това. Но е време всичко да свърши. Време е да поправя нещата.

— Кейт…

Теа изглежда потресена, лицето й е бяло като платно. Фатима стои права и разтърква лице с длани, сякаш не може да повярва, че се е стигнало дотук, че приятелството ни ще свърши по този начин.

— Това ли е краят? — пита тя несигурно.

И Кейт кима.

— Да. Това е. Това е краят. Няма нужда повече да се страхувате. Съжалявам — повтаря тя и мести поглед от Фатима към мен и накрая към Теа. — Искам да го знаете. Много, много съжалявам.

Мисля за думите в писмото на Амброуз. Толкова съжалявам, толкова много съжалявам, че те оставям така…

И когато Кейт вдига лампата и тръгва нагоре по стълбището в тъмнината, следвана от Шадоу по петите, усещам как сълзите ми рукват, стичат се по лицето ми като дъжда, който бие по прозорците, защото знам, че е права. Това е. Това е краят. И не мога да го понеса.