Рут Уеър
Игра на лъжи (59)

— Кейт? — пита Фатима. — Какво става?

— Излизайте! — Кейт минава край нея и се хвърля към входната врата, която отваря веднага. Ние не помръдваме и тя отново извиква: — Не ме ли чухте? Излизайте, веднага! Една лампа се счупи — навсякъде има парафин.

По дяволите! Фрея!

Хвърлям се към стълбите, но Кейт сграбчва китката ми и ме дърпа назад.

— Не ме ли чу? Излез навън, Айза, бързо! Не може да се качваш горе, капе през дъските.

— Пусни ме! — ръмжа и изтръгвам китката си от пръстите й. — Фрея е горе!

Кейт пребледнява и ме пуска.

До средата на стълбите съм и вече кашлям от дима. Горящи капки парафин падат през процепите между дъските на тавана. Покривам главата си с ръце, макар че едва мога да усетя болката в сравнение с паренето в очите и гърлото. Димът вече е гъст и отровен и причинява болка при вдишване — но не мога да мисля за това — мисля само как да стигна до Фрея.

Почти съм на площадката, когато една фигура се появява над мен и ми препречва пътя.

Люк. Ръцете му са изгорени и кървят, ризата му е разкъсана, там където е опитвал да потуши пламъците върху кожата си.

Изражението му се променя, когато ме вижда, шок и ужас изкривяват чертите му.

— Какво правиш тук? — крещи продрано и започва да кашля от дима.

Горе се чува шум от чупещо се стъкло и подушвам суровия, леплив мирис на терпентин. Стомахът ми се преобръща, сещайки се за редиците шишета на тавана, за варела с масло от ленено семе, за белия спирт. Всички капят през гредите в стаите на долния етаж.

— Махни се от пътя ми — казвам задъхано. — Трябва да стигна до Фрея.

Лицето му се променя веднага.

— В къщата ли е?

— В твоята стая! Махни се от пътя ми.

Коридор от пламъци ме дели от Фрея и се разплаквам, докато опитвам да се промъкна покрай него, но той е много по-силен от мен.

— Люк, моля те, какво правиш?

Той отново ме бута. Направо ме блъска и аз политам назад към стълбището. Коленете и лактите ми са ожулени.

— Върви — крещи ми. — Върви навън. Застани под прозореца.

После се обръща, покрива главата си с окървавената риза и побягва към стаята на Фрея.

Изправям се и понечвам да хукна след него, когато една греда се срутва с трясък и блокира коридора. Оглеждам се за нещо, каквото и да е, с което да увия ръцете си или с което да избутам горящото дърво от пътя си, когато чувам Фрея да плаче.

— Айза, върви под прозореца! — чувам над грохота от пламъците и най-после осъзнавам, че той не може да прекара Фрея през този ад. Ще я пусне във водата.

Тичам, надявайки се да съм разбрала правилно. Моля се да съм достатъчно бърза.