Рут Уеър
Игра на лъжи (43)

Фатима вече седи на масата в заведението, когато пристигам. Веднага щом я виждам как барабани с пръсти по масата, напрегната и скована, разбирам.

— И ти ли получи? — питам, докато сядам. Тя кима, лицето й е бледо като платно.

— Ти знаеше ли?

— Какво да съм знаела?

— Знаеше ли, че ще пристигнат? — почти изсъсква тя.

— Какво? Не! Разбира се. Как можа да си го помислиш?

— Заради момента, срещата. Изглежда ми малко… планирано.

— Фатима, не. — О, боже, това е по-лошо, отколкото съм очаквала. Ако Фатима подозира, че съм замесена в това… — Не! Разбира се, че не знаех нищо — как може да си го помислиш? Това беше пълно съвпадение. И аз получих писмо.

Вадя ъгъла на моя плик от чантата и тя се взира в мен дълго време, после осъзнава какво всъщност намеква и покрива лицето си с длани.

— Айза, съжалявам, не знам какво си мислех. Просто…

Един сервитьор идва и тя млъква, вперила поглед в него, докато той пита:

— Да ви донеса ли нещо, дами? Кафе? Торта?

Фатима разтрива лицето си с длан, виждам, че се опитва да подреди мислите си и че е потресена не по-малко от мен.

— Имате ли ментов чай? — пита накрая и сервитьорът кима и се обръща към мен. Усещам лицето си замръзнало, фалшиво, маска с весело изражение над пропаст от страх. Но някак успявам да преглътна отново буцата в гърлото си.

— Аз… аз искам едно капучино, моля.

— Нещо за хапване?

— Не, благодаря — казва Фатима, а аз усещам как клатя глава в разпалено съгласие. Имам чувството, че ако хапна нещо, ще се задавя, няма да мога да преглътна.

Сервитьорът е изчезнал, за да донесе поръчката ни, когато входната врата се затръшва и двете с Фатима вдигаме поглед към Теа, която носи слънчеви очила и червено червило и се оглежда трескаво. Погледът й се спира на нас и тя се отправя бързо към масата ни.

— Откъде знаеше? — Пъха плика под носа ми, надвесена над мен. — Откъде, по дяволите, знаеше? — Почти крещи думите, пликът в ръцете й трепери.

— Тий… аз… — Но гласът ми отново ме предава и не мога да произнеса думите.

— Тий, успокой се. — Фатима се надига от мястото си, протегнала длани. — И аз попитах същото. Но това е просто съвпадение.

— Съвпадение? Адски голямо съвпадение, мамка му! — изругава Теа, после поглежда Фатима слисано. — Чакай, и ти ли си получила?

— Да, и Айза също. — Фатима сочи плика, който се подава от чантата ми. — И тя не е подозирала, че ще пристигнат.

— Значи… нямаме представа кой ги е изпратил?

Фатима бавно клати глава, после добавя.

— Но имаме доста добра представа откъде са дошли, нали?

— Какво имаш предвид? — не разбира Теа.

— Какво мислиш, че имам предвид? Кейт каза, че е унищожила всички… рисунки от този вид. Или ни е излъгала, или тези са дошли от училището.

— По дяволите — ругае Теа, така че сервитьорът, който се навърта наблизо в очакване на поръчката й, се отдалечава тихо, за да изчака по-добър момент. — Шибана история. — Тя хваща главата си с ръце и забелязвам, че ноктите й са изгризани до дъно, а кожичките — изчоплени до кръв. — Да я попитаме ли? — пита накрая. — Кейт?

— Мисля, че по-добре не, а вие? — отговаря Фатима мрачно. — Ако това изнудване идва от нея, тя си е направила труда да прикрие почерка си и да ги изпрати анонимно, така че надали ще си признае, като я попитаме.

— Не може да е Кейт — избухвам аз точно когато сервитьорът се връща с чашите ни и ние изчакваме притихнали и изчервени, докато той ги поставя на масата и записва поръчката на Теа за двойно еспресо. След като той се е изпарил, аз казвам по-тихо: — Не може. Просто не може — за какво й е да изпраща тези писма?

— На мен този вариант също не ми харесва — сопва се Фатима. — Гадост. Гадост, каква каша. Но ако Кейт не ги е изпратила, кой го е направил? Какъв мотив би могъл да има? Времената са различни, Айза. Съдиите вече не съдят ученичките, че „сами са си били виновни“. Това може да се превърне в скандал за сексуално посегателство, чисто и просто, а „Солтън Хаус“ ще се озове в центъра му. Начинът, по който подходиха към историята тогава, беше шокиращ, така че имат да губят не по-малко от нас.

— Не бяхме насилвани — изтъква Теа. Тя сваля очилата си и виждам дълбоките сенки под очите й. — Амброуз може да беше много неща, но не беше насилник.

— Не е там въпросът — отвръща Фатима. — Каквито и да са били мотивите му, той е злоупотребил с положението си, няма две мнения по въпроса, знаеш го не по-зле от мен. Прояви се като безотговорен глупак.

— Той беше творец — не се съгласява Теа. — И никога не е докоснал с пръст някоя от нас, освен ако не искаш да ни споделиш нещо?

— Обаче пресата няма да го възприеме по този начин! — съска Фатима. — Събуди се, Тий. Това е мотив, не разбираш ли?

— Мотив за… за самоубийството му ли? — Лицето на Теа е озадачено за момент, но после аз се намесвам да й разясня.

— Мотив ние да го… убием, нали това имаш предвид, Фатима? Това казваш?

Тя кима, лицето й е съвсем бледо на фона на тъмночервения хиджаб и гърлото ми отново се стяга. Образите изникват в съзнанието ми — деликатните линии в рисунките на Амброуз, извивка тук, права там, линия, коса… Тялото в образите се е променило, но лицето ми, лицето все още е ужасяващо, непогрешимо моето, дори и след всички тези години, гледа ме от хартията, толкова открито, толкова уязвимо…

— Какво? — Теа се засмива несигурно. — Не. Не. Това е абсурдно! Кой би го повярвал? Не виждам никаква логика!

— Слушай — казва Фатима уморено. — Преди седемнайсет години не мислехме за себе си, възприехме откриването на рисунките единствено от една гледна точка — тази на Амброуз. За него те бяха катастрофа, чисто и просто. Но погледни ги сега, погледни ги по-зряло. Какво би си помислила, ако ги видеше в пресата днес? Група момичета в училище с пансион, които попадат в хищните ръце на техен учител, баща на една от тях. Чу Кейт — хората от селото си шушукат, че той я е насилвал. И тези рисунки се появяват сега, след всички опити на Кейт да изтрие тази история? Те променят естеството на отношенията ни с Амброуз напълно. Ние се превръщаме от негови ученички в негови жертви. А понякога жертвите отвръщат на удара.

Тя шепне, думите й едва се чуват насред шумотевицата в кафенето, но изведнъж ми се иска да притисна длан към устата й, да й кажа да замълчи, да запази тишина, за бога. Но тя е права. Ние заровихме тялото. Ние нямаме алиби за нощта, когато той умря. Дори и да не се стигне до съд, хората ще се разприказват.

Кафето на Теа пристига и ние се умълчаваме. Пием, всяка потънала в своя собствен свят, в мислите за възможните последствия от този скандал за кариерите ни, връзките, децата…

— Тогава кой — пита Теа накрая. — Люк? Някой от селото?

— Не знам — простенва Фатима. — Каквото и да съм казала преди, не мисля, че Кейт ги е изпратила, просто не го вярвам. Но фактът си остава, че независимо дали ги е изпратила, или не, тя ни излъга, че ги е унищожила. Тези не са същите, които ни показаха в училището, нали?

— Колкото и да е невероятно — отвръща Теа почти хапливо — в онзи ден не ми хрумна да се възхитя на позата си. Айза? Ти помниш ли нещо?

— Не знам — казвам бавно. Опитвам да си спомня рисунките върху бюрото. Имаше пет-шест листа хартия, само на един бях аз, поне така си мисля… Боже, толкова е трудно да си спомня. Но съм сигурна в едно — в плика, който получих днес, имаше поне три-четири листа повече от пръснатите върху бюрото на госпожица Уедърби. — Според мен си права — казвам накрая. — Не мисля, че тези са същите като онези, които бяха в училището. Освен ако не са ни показали всичките. Но мисля, че и Фатима е права — със сигурност училището няма мотив да ни ги изпраща. Те могат да загубят не по-малко то нас.

— Кой тогава — Люк? — не отстъпва Теа. Свивам безпомощно рамене. — Мери Рен? И какво е това, предупреждение или някой се опитва да ни предпази? Възможно ли е Кейт да ни връща рисунките, за да не бъдем поставени на тясно заради тях за в бъдеще?

— Съмнявам се — казвам. Много би ми се искало да повярвам на тази версия — версията, която не налага да се оглеждаме през рамо за следващата надвиснала заплаха. — Но това са копия, не оригинали. Защо да ни пращат копия? — Макар че още докато го казвам, си представям как Кейт не може да се раздели с рисунките. В края на краищата тя продължава да е вкопчена във всяка дреболия, останала от баща й.

— Възможно ли е да ни предупреждава за съществуването им? — пита Теа, но не звучи убедена. Аз клатя глава.

— Щеше да ни каже, докато бяхме в Мелницата. Да ги изпрати по пощата сега… няма никакъв смисъл.

— Права си — въздъхна Фатима. — Времевата рамка не пасва.

Думите й предизвикват някакво смущаващо ехо в мен и изведнъж си спомням среднощните си страхове, които почти бях забравила покрай получаването на рисунките.

Изпивам капучиното си и оставям чашата. Тя изтраква леко върху чинийката, издавайки напрежението ми, заради това, което се каня да кажа. Така ми се иска Фатима и Теа да намерят обяснение и да прогонят съмненията ми — а не съм сигурна, че ще могат.

— Има и още нещо — започвам с неохота и Фатима и Теа ме поглеждат. Пак преглъщам, изведнъж гърлото ми е пресъхнало и в устата ми горчи от кофеина. — Има нещо, за което си мислих, за времето на рисунките — не на тези — добавям, като виждам озадачението им. — Онези, които намериха от училището.

— Какво имаш предвид „за времето“?

— Денят, преди Амброуз да умре, беше напълно нормален, нали? — И двете кимат. — Но не разбирам как е възможно. Ако училището е знаело за рисунките, ако бяха говорили с Амброуз за тях, тогава защо са изчакали двайсет и четири часа, преди да повдигнат въпроса пред нас? И защо говориха с нас, сякаш не знаеха със сигурност кой ги е рисувал?

— З-защото… — казва Теа и после млъква, опитвайки да подреди мислите си. — Ами всъщност винаги съм си мислила, че са говорили с нас, преди да говорят с Амброуз. Така би трябвало да е, нали? Иначе щяха да знаят със сигурност, че са негови — той не би го отрекъл, не мислите ли?

Но Фатима вече е разбрала противоречието. Лицето й е съвсем близо, тъмните й очи са вперени в моите и в тях има някакъв страх, който ме кара да се чувствам още поизплашена.

— Разбирам какво ни казваш. Ако не са говорили с Амброуз, той откъде е знаел, че скандалът ще излезе наяве?

Кимам мълчаливо. Толкова се надявах Фатима, хладнокръвната аналитична Фатима, с нейното логично мислене и здрав разум, да види пропуск в размишленията ми. Сега вече знам, че такъв няма.

— Предполагам — казвам бавно, — всъщност не предполагам, а съм почти сигурна, че в училището са намерили онези рисунки, след като Амброуз е бил вече мъртъв.

Ново мълчание. Дълго, изпълнено с ужас мълчание.

— Значи, казваш… — обажда се Теа след доста време и виждам вътрешната й борба изводът, до който стигаме, да е грешен, да се окаже нещо друго. — Значи, казваш, че…

Млъква.

Отново настава мълчание, шумът в кафенето ми се струва много далечен в сравнение с думите, които пищят в главата ми.

Не мога да повярвам, че се каня да го изрека на глас, но някой трябва да го направи. Поемам си дъх и се насилвам да заговоря:

— Казвам, че или някой го е изнудвал и Амброуз е знаел, че тези рисунки ще бъдат изпратени в училището, и е действал, преди да избухне скандалът… или…

Но после и аз спирам, защото не мога да изрека последното, прекалено ужасно е, то променя всичко — случилото се, това, което направихме ние, и най-вече — възможните последствия.

Фатима го формулира на глас. Фатима, която е свикнала да дава информация за живот и смърт — диагнози за нелечими болести, резултати от изследвания, които не вещаят добро развитие. Тя допива ментовия си чай и довършва изречението вместо мен, с равен глас:

— Или някой го е убил.