Рут Уеър
Игра на лъжи (56)

— Ще поръчате ли нещо?

И трите вдигаме глави към мъжа с мазна престилка, които стои с ръце на кръста в края на масата.

— Моля? — пита Теа с най-префърцунения си богаташки акцент.

— Питам… — Той произнася думите си с преувеличено старание, сякаш имаме проблеми със слуха. — Дали вие, дами, ще си поръчате още храна? Повече от час седите и заемате масата, а тя… — Той сочи с палец Фатима. — … не си е поръчала дори и чаша чай.

— Повече от час? — Фатима скача и поглежда часовника си ужасено, после раменете й се отпускат съкрушено. — О, не, не мога да повярвам. Девет без петнайсет е. Изтървала съм влака. Извинете. — Тя се измъква покрай мъжа с мазната престилка. — Съжалявам, трябва да се обадя на Али.

Тя крачи напред-назад пред витрината на закусвалнята, а откъслечни фрази от разговора й достигат до нас, когато други клиенти влизат или излизат. Толкова съжалявам — чувам. — Извънредна ситуация… наистина не мислех, че ще отнеме…

Двете с Теа събираме нещата си и аз закопчавам Фрея в количката. Теа взема чантата на Фатима заедно със своята, докато аз събирам картофките, с които си е играла Фрея, мачкайки ги на пихтия с венците си, преди да ги метне на пода.

Навън Фатима още говори.

— Знам. Толкова съжалявам, скъпи. Кажи на Ами, че съжалявам, и целуни децата от мен. Обичам те.

Тя затваря, а на лицето й е изписано разочарование.

— Пфу, каква съм идиотка.

— Обаче не можеш да се върнеш — казва Теа и Фатима въздиша.

— Така изглежда. Значи наистина ще го направим?

— Кое? — питам, макар че знам какво ще каже още преди да ми отговори.

— Трябва да попитаме Кейт, не мислите ли? Все пак, ако грешим…

— Много се надявам да грешим — вмята Теа мрачно.

— Ако грешим — повтаря Фатима, — тя има право да се защити. Може да има хиляди начини да се изтълкува това писмо.

Кимам, но в действителност не съм сигурна, че има хиляди начини. След наученото от Мери, което още е съвсем прясно в съзнанието ми, единственото тълкувание, което аз виждам, е, че бащата се опитва да опази детето си от затвора, знаейки, че собственият му живот приключва, и прави единственото възможно да я опази.

Чела съм бележката отново и отново, повече пъти, отколкото Фатима, повече пъти, отколкото мога да преброя, гледайки как думите постепенно се размазват и стават почти нечетивни, засилващият се ефект на наркотика личи в разкривените букви на Амброуз. Четох писмото във влака от Солтън, по време на дългото чакане в Хамптънс Лий. Четох го, докато собствената ми дъщеря заспиваше, сучейки. Усещах лекия й дъх върху кожата си и всеки път разбирах писмото по един-единствен начин.

Баща спасява дъщеря си, като й казва, че иска саможертвата му да си струва.