Пол Ливайн
Кофти късмет (58)

57. Последни думи

Прекарах деня у дома, като обмислях опциите си. Соломон и Лорд ми бяха предложили място — център-нападател — в екипа си. Предложението беше примамливо. Можех обаче и отново да работя сам. Това си имаше своите преимущества.

Мелиса се обади към един следобед и се разбрахме да вечеряме в един кубински ресторант в Корал Гейбълс. Баба надникна в кабинета ми да отбележи, че днес съм изглеждал „страхотно размекнат“, като ми намигна, докато го казваше. После се затътри по коридора да дремне — самата тя се чувстваше доста размекната след нощния лов на скариди с док Ригс. Кип беше на тренировка по футбол и се надявах, че е добре.

Някъде към три следобед, докато гледах през прозореца новата си кралска палма, телефонът иззвъня отново.

— Господин Ласитър, обажда се Руди Шулиън от „Маями Хералд“.

— Вече съм се абонирал, макар че някои дни се питам защо.

— Аз съм репортер, сър. По-точно стажант.

— Стажант! Навремето Една Бюканън ми се обаждаше за цитати.

— Всъщност аз съм от раздел „Некролози“.

— Не познавах достатъчно добре Рашан Дрекслър, за да коментирам.

— Не е за него, сър. А за вашия некролог.

— Това пък какво означава? Мисля, че съм все още жив.

— Да, сър. Но ние пишем предварително некролози на видни жители на Флорида.

— Не знаех, че членувам в този клуб.

— Редакторите сметнаха, че процесът срещу Тъндър Търстън е издигнал профила ви.

„И ще ме следва до гроба“.

— Някакъв шанс да пуснете снимка към некролога? — попитах аз.

— Не решавам аз, но виждам няколко снимки в папката. Има една стара, на която сте в екип на „Долфинс“. С голям гъст мустак.

— Знам я. На нея изглеждам млад и як.

— С цялото ми уважение, сър, приличате на порнозвезда от осемдесетте.

— Е, паметта прави номера понякога. Предполагам, че можете да я изтриете.

— Не мисля, че подобно нещо ми е позволено, сър.

— Колко ти плащат за стажа, Руди?

— Всъщност нищо. Правя го за натрупване на опит.

— Имаш ли университетски кредит?

— Не, сър. Вече завърших.

— Руди, когато приключиш, събери другите работещи безплатно стажанти и елате при мен. Знаеш ли какво е колективен иск?

— Да, сър, но не мисля, че мога да съдя работодателя си.

— Добре тогава, работи безплатно. От какво друго имаш нужда, хлапе?

— Вярно ли е, че сте получили прякора Ласитър Погрешната посока, защото сте отбелязали тъчдаун за противниковия отбор?

— Първо, това не ми е прякор. Аз съм Ласитър Последния шанс, защото поемам безнадеждни дела и понякога ги печели. И да го знаеш за в бъдеще, Руди, невъзможно е да отбележиш тъчдаун за противниковия отбор.

— Но вие сте го направили, господин Ласитър. Срещу „Джетс“.

— Сейфти!^[1] Не тъчдаун. Бях обърнат, изтичах до погрешната крайна зона и бях повален за сейфти.

— Разбирам — не особено уверено каза той. — Това означава две точки, нали така?

— Разбира се! В кой колеж си бил, по дяволите?

— „Сара Лорънс“.

— Това обяснява нещата. Какво още, хлапе?

— Трябва да потвърдя, че никога не сте се женили.

— Засега. Това може и да се промени, преди да умра. Надявам се не в деня преди смъртта ми.

— Разбира се. Искате ли да ви прочета съдържанието? Написах нещо като чернова.

— Както кажеш, Руди.

— Джейк Ласитър, защитник от „Маями Долфинс“ и по-късно адвокат, станал известен с театралното си поведение в съдебната зала, почина…

— Чакай! Размислих.

— Сър?

— Не искам да го чувам. Не искам да мисля за края на дните си. А за живота.

— Уважавам това, сър.

— Е, трябва ли ти цитат?

— Ами, не. Заданието ми е да проверявам факти, не да събирам цитати.

— Разшири заданието. Мисли мащабно.

— Но аз съм само стажант.

— Знам. От „Сара Лорънс“. Който работи безплатно. А сега слушай, Руди, защото може и да научиш нещо.

— За какво, сър?

— За живота! Искаш ли да разбереш каква е философията ми?

— Ами… да.

— Искам да живея безстрашно. Да обичам могъщо. И като си отида, да съм направил повече добрини, отколкото вреди.

Чух как от другата страна затрака клавиатура. Хлапето си водеше бележки.

— Това е много добро, господин Ласитър.

— Благодаря, хлапе. Тъкмо когато си мислех, че ме е сполетял кофти късмет, всичко се преобърна. Животът се подобрява и гледа нагоре. Така че вземи онзи некролог и го пусни в цифровите облаци високо до небето. Все още имам адски много за живеене.