Пол Ливайн
Кофти късмет (26)

25. Стипълчейзър^[1]

Не успях да заспя отново.

„Папи Ван Уинкъл“ не помогна.

Резенът лимонов пай на баба също не помогна.

Исках да говоря с окръжния прокурор. Рей Пинчър не отговаряше на обажданията ми. Последния път, когато го видях, той ме нарече корумпиран и ме просна на ринга. Но гнилочът идваше от неговата служба. Точно това исках да му кажа. Стейси Стрикстайн, известна и като Стрихнина, ме беше взела на мушка, за да прикрие собствените си следи. Тя беше онази с мръсните ръце. Не аз!

Пинчър имаше стриктен график. Ставаше в 5:30 седем дни в седмицата. Днес щях да му се обадя в 5:31. Горе-долу след час.

Прехвърлих неколкостотинте канала, които ни осигурява сателитната телевизия. Не, не исках да купувам оригинални имитации на перли от една от хоум-шопинг мрежите. „Спортс Сентър“ предаваше бейзболни новини, които изглеждаха разделени поравно на епични хоумрънове и изгаряне на батери. Животът не е като най-важните новини. Животът е серия пасове, постепенно превземане на бази и понякога удар, който излиза от игрището. Поне моят живот.

Прегледах филмовите канали и попаднах на един любим филм. Пол Нюман в „Присъдата“. Закъсал адвокат, борещ се с бутилката и с непреодолими пречки. Дело за лекарска грешка, опетнено с фалшифицирани медицински протоколи, лъжливи доктори и корумпиран съдия. Поредният обичаен ден в правосъдната система.

Попаднах точно на момента, когато Пол Нюман завършва заключителното си изявление, което изглеждаше много по-бомбастично от което и да било от моите. „Днес вие сте законът — казваше той на съдебните заседатели. — Не някаква книга, не адвокатите, не мраморна статуя и не съдебната зала с нейните скамейки и маси. Това са само символи на желанието ни да бъдем справедливи. Те са молитва, трескава и уплашена молитва. В моята религия те казват: «Постъпвайте така, сякаш имате вяра… и ще ви бъде дадена вяра». Ако искаме да имаме вяра в правосъдието, достатъчно е само да вярваме в себе си. И постъпете справедливо. Защото вярвам, че има справедливост в сърцата ви“.

Все едно казано от Атикус Финч.

Исках да прилагам философията на филма в собствения си живот. Само че нямах вяра в правосъдието. Освен това не вярвах на себе си. И не бях сигурен, че има справедливост в сърцето ми. Тогава как можех да постъпвам справедливо? Животът ми не беше добре подреден като филмов сценарий.

Започнах персонална инвентаризация, като започнах с делото на Тъндър Търстън. Когато съдебните заседатели се оттеглиха в клаустрофобичната си стаичка, бях сигурен, че съм изгубил. Спомних си как повтарям наум заключителното си изявление.

Агресивна съпруга… окървавен нож… основателен страх. Самозащита.

„Глупости, глупости, глупости. И глупости“.

Бях изтърсил цяла купчина глупости, без да очаквам, че ще спечеля. Как бих могъл?

Стрихнина твърдеше, че съм подкупил съдебен заседател!

А тя беше онази, която ухажва клиента ми убиец и излиза от апартамента му със загадъчен сак.

„Какви ги говоря? Загадъчен, как ли пък не!“

Сак с пари. С какво друго? С мръсния екип на Търстън ли?

„С какви ли лайна тъпче журито, наричайки ги ръжен хляб?“

Инвентаризацията ми още не беше завършена. Да не забравяме „Каруана срещу Бискейн Лайф Иншурънс“. Докато делото за убийство на Търстън беше криминален случай, който исках да изгубя, това беше гражданско дело, в което представлявах компания. До това ли се свеждат нещата? „Толкова ли малко вяра имам, че искам само да изгубя?“

Как стигнах дотук? В миналото винаги се опитвах да спечеля с надеждата, че резултатът ще бъде съпоставим с идеята ми за честност или поне няма да ме накара да повърна на адвокатската скамейка. За да спечеля, прескачах всяко етично препятствие, както стипълчейзърът преодолява бариера. Ако успеех да я прескоча, се озовавах в ров, кален и мокър, но продължавах напред. Не знам кога точно открих, че водните опасности са безкрайни, че калта е подвижни пясъци и че краката ми са тежки като дънери. В някакъв момент явно съм разбрал, че ще падна по лице и другите състезатели ще ме прегазят и ще ме направят на пихтия, докато препускат към финалната линия.

В 5:31 се обадих на мобилния на Пинчър.

— Няма да говоря с теб, Джейк.

— Рей, трябва да знаеш какво се случва под носа ти.

— Няма да те слушам.

— Рей, Стрихнина е с мръсни ръце!

Щрак.

Бях непоколебим. В понеделник, сряда и петък Пинчър тренираше във фитнес залата, в която неотдавна ме беше проснал. Във вторник и четвъртък караше колело от дома си в Кътлър Бей до Матесън Хамок, окръжния парк на брега на Бискейн Бей. Там, докато слънцето изгряваше над Атлантическия океан, се отдаваше на тай чи или на някакво друго нелепо здравословно начинание. Днес беше четвъртък. Тази сутрин щеше да си има компания.

Обух университетски шорти, които се оказаха прекалено тесни и къси, и тениска с надпис „Адвокатите го правят по слипове“. Маратонките ми миришеха, сякаш ги бях оставил навън на дъжда, но все още ми ставаха.

Сварих кафе, добавих кубчета лед, напълних една термокана и я прибрах в раницата си.

Проверих Кип. Още спеше.

После и баба. Още хъркаше.

Излязох през предната врата. Луната надничаше от лилавеещото небе. Слънцето още спеше, но въздухът вече беше топъл. Трийсетгодишният ми кадилак кабриолет беше в алеята. Потупах калника му и го огледах за паунски курешки. Чисто. Персонализираният номер продължаваше да пита: „Справедливост?“.

Да, мисля, че въпросът е добър.

Оставих старата красавица сама и оклюмала и тръгнах в тръс на запад по Поинсиана към Ле Джун Роуд, с бавно темпо и тежки стъпки. На около четири преки на север приятелите ми Соломон и Лорд спяха в малкото си бунгало на Кумкуат. Червеният корвет на Соломон сигурно беше паркиран отпред, а на номера му пишеше „Възразявам!“

Да, познайте откъде взе идеята!

Завих наляво по Ле Джун и продължих към Гейбълс Уотъруей. Загрях, започнах да се потя. Утрото беше лепкаво влажно и вече горещо. Запитах се как ли ще реагира Пинчър, когато му кажа, че главният му заместник-прокурор по углавни престъпления е мръсен. Може би щеше да ми се извини за пребиването и заради това, че изобщо му е минало през ума, че мога да подкупя съдебен заседател.

Когато стигнах моста, вече се чувствах по-силен. В канала две хлапета с катер плаваха към залива за сутрешен риболов. Минах през колелото и продължих по Олд Кътлър Роуд под балдахина на бенгалски фикуси. Веднъж, докато тичах по същия път, една игуана падна от едно дърво право върху главата ми. Как реагирах ли? Горе-долу по същия начин, по който в деня, когато карах уиндсърф и един скат, стреснат от дъската ми, изскочи от водата и прелетя пред лицето ми.

Да, изкрещях като бик, който жигосват.

Минах покрай снобския затворен комплекс „Гейбълс Естейтс“, в който всяка къща беше на първа линия, и най-сетне завих по сенчестата пътека, която водеше през Матесън Хамок надолу до залива. Пътеката минава през черни мангрови дървета, чиито корени стърчаха от блатото като краката на скелети. Явно имаше прилив, защото пътеката беше потънала под една педя вода. Или може би глобалното затопляне вече беше на път да ни удави на този нисък полуостров.

Като вдишвах плътния солен въздух на блатото, прецапах през водата и излязох на ярката слънчева светлина. Само един велосипед беше заключен на стойката в края на паркинга. „Канондейл Куик 5“ на Рей Пинчър. Виждах окръжния прокурор на вълнолома на сто метра от мен, гол до кръста, да скача на въже.

Когато ме видя да приближавам, той като че ли ускори темпото, сякаш да се покаже. Тялото му блестеше от потта.

— А, Джейситър — поздрави ме той. — Прекалено рано сутринта е и същевременно твърде късно да пускаш мъглите на протакането.

— Това някаква гатанка ли е?

— Сигурен съм, че знаеш за какво говоря.

— Не знам.

Той спря да скача. Изгледа ме.

— Предполагам, че причината да ми се обаждаш, да дойдеш тук… е, че по някакъв начин си научил.

— Ще пледирам незнание, защото си нямам никаква представа.

Той наклони глава и отново ме погледна преценяващо. Явно разбра, че казвам истината, защото в очите му се мярна тъга.

— Джейк, приятелю. Боя се, че имам лоши новини за теб.

ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ НА ОКРЪГ МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА

ОБВИНЕНИЕ

ЩАТЪТ ФЛОРИДА СРЕЩУ ДЖЕЙКЪБ ЛАСИТЪР

В ИМЕТО И ПО ПРАВОТО НА ЩАТА ФЛОРИДА:

Съдебните заседатели на щата Флорида, надлежно призовани, назначени и положили клетва да разследват и да повдигат обвинение от името на окръг Маями-Дейд, заявяват, че на или около единайсети август 2016 г. в окръг Маями-Дейд, Флорида, ДЖЕЙКЪБ ЛАСИТЪР противозаконно е оказал натиск на редови съдебен заседател, а именно Мануел Гутиерес, като му е дал сума в размер двайсет и пет хиляди щатски долара с намерението да попречи на въздаването на правосъдие в нарушение на Раздел 918.22, нарушавайки по този начин мира и достойнството на щата Флорида.

Дж. Берковиц

Председател на журито