Пол Ливайн
Кофти късмет (21)

20. Хенри VIII и аз

Когато вдигнах телефона, док Ригс ме попита как е минало при лекаря и му казах истината. Бях отменил прегледа, когато ми се обади Тъндър Търстън и ми каза да се явя в апартамента му.

Чарли ми набива канчето известно време: наричаше ме с най-различни синоними на „празноглавец“ и „мухльо“, каквито рядко могат да се чуят в наши дни. Понесох телефона с мен от солариума към кабинета, готов да се заровя в мръсната папка на Карла Каруана.

— По дяволите, Джейк! Стой далече от Търстън — нареди ми докторът.

— Няма да е трудно. Той ме уволни.

— Добре. — Той замълча за момент и почти можех да чуя мислите му. Тревожни мисли. — Не си предприел никакви стъпки в онази посока, нали?

— Да се опитам да го убия ли? Не, но си мислех за това.

— Умолявам те, Джейк. Зарежи го.

— Отвори ми се шанс. Едва не се възползвах. За малко да го бутна от собствената му тераса.

— Инфаркт ли се опитваш да ми докараш?

— Ако го исках, щях да те поканя на пилешката пържола на баба.

— Много нерационално се държиш. Нали си даваш сметка?

— Повярвай ми. Не го убих.

— Слава богу.

— Не бях готов. Но това може и да се промени.

— По дяволите! Забрави Търстън. Започни да мислиш за себе си. Кога ще си направиш неврологичните изследвания?

— Стига си се безпокоил. Мозъкът ми не е загробен.

— Много смешно. Знаеш ли, че Хенри Осми е имал ХТЕ?^[1]

— Ако го има в пиесата, трябва да е било във второто действие, защото го проспах.

— Говоря сериозно, Джейк. Истинският Хенри Осми е имал множество травми в главата от рицарски турнири, включително и един път, когато копието на противника му се счупило и влязло през забралото на шлема му.

— Ох! Напомня ми за един защитник на „Билс“, който пъхаше пръсти през маската ми и се опитваше да ми избоде очите. Съчувствам му на милия Хенри.

— Веднъж конят му паднал отгоре му и Хенри останал в безсъзнание цял час. След това започнал да се държи смахнато. Заповядал да обезглавят Ан Болейн, ако си спомняш.

— Все едно беше вчера. Но аз яздя само кончетата на въртележката. Така че нямай грижи, Чарли.

— Няма да те оставя на мира, Джейк. Важно е.

Кип дойде при мен в кабинета. По пътя беше отскочил в кухнята и сега пиеше нещо през сламка.

— Ще се опитам да ида на преглед, когато не съм зает да помогна на една безобразно богата застрахователна компания да открадне овесената каша на две сирачета — казах на Чарли.

— Не дрънкам врели-некипели! Отиди да се прегледаш!

Писваше ми вече от дъртия чешит. Нямаше смисъл да споря повече, така че казах:

— Ще ида при доктор Хелфман. Ще си направя изследванията. Обещавам. И ако новините са лоши, ще поискам ти да направиш аутопсията ми.

Затворих и Кип ме изгледа особено.

— Болен ли си, чичо Джейк?

„По дяволите. И мен, и голямата ми уста“.

— Не. Просто Чарли беше влязъл в ролята си на док Ригс. Знаеш ли, че не е имал нито един жив пациент?

— Защото е бил съдебен лекар.

— Това е само извинение. Чувствам се чудесно. От време на време ме наболява главата.

Той ме изгледа сериозно, нищо общо с обичайния Кипърс.

— Ще ми кажеш, ако си болен, нали?

— Кип, за какво се тревожиш?

— За нищо.

Лицето му обаче казваше друго. Помислих си за разговора ни. Бяхме говорили за майка му, която го беше изоставила. Колкото до биологичния му баща, никой нямаше представа кой точно е. Годините на баба не бяха малко. Така че оставах аз. Бях доста сигурен какво си мисли той.

— Хлапе, нали знаеш колко те обичам? — казах.

Той сви рамене.

— Никога не го казваш.

— Защото израснах във време, когато не беше прието мъже да дрънкат за чувствата си. Аз обаче имам чувства.

— Предполагам.

— Помниш ли как скачахме във венецианския басейн?

— Да, надпреварвахме се кой ще скочи най-далече. Оставяше ме да те бия.

— Точно по този начин казвах, че те обичам. И с четенето вечер, когато имитирах всички герои в приказките. Това е друг начин. А сега просто искам да го кажа направо. Обичам те, Кип, и винаги ще те обичам. Няма да те изоставя и няма да те разочаровам.

За мен това беше адски емоционално споделяне. В по-младите си години едва ли бих могъл да го направя. Но човек се променя, когато осъзнае собствената си смъртност. А това момче… с риск да наговоря сапунени клишета ще кажа, че то докосва душата ми. Понякога го поглеждам и очите ми се насълзяват, а в гърдите ми сякаш започват да пърхат гълъби. Или може би просто сърцето ми се разтуптява. Но аз го обичам. Това е сигурно.

След известен размисъл Кип каза:

— Аз също те обичам, чичо Джейк.

— Чудесно. И след като изяснихме сърдечните въпроси, да запретнем ръкави. Кажи ми всичко, което знаеш за полупрофесионалната борба.