Пол Ливайн
Кофти късмет (53)

52. Аз не съм Аристотел

Седнахме на задната веранда. Лекият ветрец донесе до нас свирката на влака, която се състезаваше за вниманието ни с крясъците на пауните в жегата. Мелиса не сподели ентусиазма ми към уискито и забърка две „Московски мулета“ — смес от водка, джинджифилова бира и сок от лайм. Оказа се приятна освежителна комбинация, която гъделичкаше гърлото.

Белият лунен сърп надничаше през клоните на калистемона и сякаш подслушваше как разказвам всичко на Мелиса.

Да, всичко. От самото начало. Неща, които вече й бяха известни, и такива, които не знаеше.

Как бях искал да изгубя делото срещу Търстън, но бях спечелил. Как възнамерявах да го убия, но така и не го направих. Как бях натопен за подкупване на съдебен заседател и как едва не ме натопиха за финансови измами около предизборната кампания. И голямата история — как по-рано през деня засилих Дрекслър към смъртта му.

Последното определено привлече вниманието й. Тя примигна два пъти, но иначе не даде израз на емоциите си и ме изчака да довърша историята си. Казах й, че всички ние — Рей Пинчър, Стейси Стрикстайн, Марвин Фишбейн, Сайръс Фрик, Тъндър Търстън и моя милост — сме извършили престъпления, вариращи от лъжесвидетелстване до убийство, и ни се е разминало.

Много за разказване от моя страна и много за смилане от нейна.

— Беше ли обхванат от ярост, когато извърши този акт? — попита тя, след като приключих. — Момент. Не трябваше да замазвам. Когато извърши това убийство.

— Нямаше ярост. Нито неустоим импулс. Нито пък оправдания.

— Когато погледна през парапета и го видя да пада надолу, изпита ли чувството, че гледаш в бездната?

— Или че бездната гледа мен ли?

Тя кимна, може би доволна, че не съм пълен илитерат. Минал съм курса „101 неща за философията“ в Пенсилванския университет. Караха ни да четем Ницше, което беше супер, защото точно тогава бях в нихилистичния си период, нещо като инициация за един второкурсник.

— Какво намекваш? — попитах аз. — Че когато се боря с чудовище, ставам такова ли?

— Искам да обмислиш пораженията за самия теб. Изпитваш ли вина или срам?

Поклатих глава.

— Основният ми мотив беше да защитя Клайд Гарнър. След всичко, през което премина той, не бих понесъл мисълта да умре в затвора. Ако не друго, радвам се, че го направих.

Тя отпи дълга глътка от подправената си с джинджифил водка.

— Интересни са ми етичните ти схващания. Искал си да защитиш господин Гарнър и затова си извършил убийство. И се чувстваш добре. Как оправдаваш морално постъпката си?

— Мелиса, не знам по какъв друг начин да го кажа. Направих онова, което смятах за правилно в онзи момент.

Някъде в храстите изквака жаба. Зелен гущер колкото кутрето ми надникна през летвите на верандата. Главата му се стрелна наляво и надясно, видяното очевидно не му хареса и той изчезна.

— Определянето кое е правилно и кое не по начина, по който се чувстваш в момента, се нарича морален субективизъм, а това е изпълнена с недостатъци философия.

— Аз съм изпълнен с недостатъци човек.

— Всички си имаме недостатъци, така че това не променя нещата, Джейк.

Гласът й беше станал малко напрегнат. Политиката ми на пълна откровеност нямаше да остане без последици.

— Добре, а ти каква философия следваш? — попитах аз. Бях готов да питам каквото и да било, стига да не чепкаме темата за моите морални и философски провали.

— Опитвам се да постъпвам честно, храбро и справедливо. Някои го наричат добродетелна етика.

Премълчах, но честно казано, не се виждах всяка сутрин да ставам, да се поглеждам в огледалото и да казвам: „С нетърпение очаквам да постъпвам честно, храбро и справедливо днес“.

— Когато постъпваме добродетелно, ние живеем един пълноценен и изпълнен с удовлетворение живот — продължи тя. — Аристотел го нарича евдемония. Твоят живот може ли да се нарече пълноценен и изпълнен с удовлетворение, Джейк?

— По-скоро клоня към неудовлетворената и гневна страна на спектъра.

В двора изквака друга жаба и двете продължиха в унисон.

— Искаш ли да промениш това? — попита Мелиса.

Знаех, че е добронамерена. Това беше типично женското желание да направи живота на човек по-добър, подобно на думите на Виктория по време на полета до Лос Анджелис. Бог да благослови жените — те просто не могат да се сдържат. Знаех, че въпросът за промяната в мен идва от загрижеността й, но се чувствах така, сякаш някакъв адвентист от седмия ден се опитва да ми пробута памфлети на църквата си.

Новият честен аз би трябвало да каже: „Прекалено съм стар да се променям и ако имах възможност да върна часовника назад, сигурно щях да повторя всичките си грешки. Така че бих го направил отново. Всеки път бих бутал кучия син през парапета“.

Аз не съм Аристотел. И никога няма да бъда Аристотел.

Но старият схватлив аз разбираше, че тя ми хвърля въже, докато затъвам в подвижните пясъци. Привързаността ми към Мелиса се беше засилила. Исках да бъда с нея и знаех, че тя иска да бъде с мен. Може би не завинаги. Но поне за този момент.

Поради което трябваше да променя обещанието си. Ще бъда 99 процента честен. Ще бъда честен всеки път, освен когато дръзката гола истина хвърля ръчна граната във взаимоотношенията ни.

— Ще опитам онова добродетелно нещо — казах аз. — Ще подражавам на Аристотел. Ще опитам онази евдемония, макар да ми звучи като нещо, което се нуждае от пеницилин. С две думи, Мелиса, ще бъда повече като теб.