Пол Ливайн
Кофти късмет (41)

40. Нескончаемостта

В понеделник сутринта в горещото влажно Маями Мелиса инжектира вълшебния еликсир в задника ми. Неодобрените експериментални антитела, предназначени само за мишки и целящи да спрат ХТЕ. Следобед ме прегледа и ми взе кръв. После разговаря по телефона с някакъв невролог, когото познаваше от конференции и конгреси. Той беше голяма клечка в медицинското училище на Университета в Маями и можеше да уреди серия скенери. Освен това работеше върху изследване, което искаше да обсъди с Мелиса. Тя изглеждаше развълнувана — мозъците и нервните системи й действаха по този начин, — но не искаше да казва повече, докато не се срещне с човека по-късно през седмицата.

Разбира се, по-късно през седмицата можеше да съм в окръжния затвор. Петък беше първият ден за издигане на кандидатура за изборите. Денят, в който Рей Пинчър винаги се кандидатираше. Денят, в който Стейси Стрикстайн възнамеряваше да го омърси, като арестува дребния стар подкупвач на съдебни заседатели — мен. Да, същият, който уж спомагал за незаконното финансиране на кампанията на Пинчър.

„А води до В, което води до С, което пък ме праща в затвора, а Пинчър на улицата, а може би и изправен пред съда“.

Планът беше толкова гадно хитър, че почти му се възхищавах. Аз самият все още нямах планове как да изкарам от релси Стрикстайн, а часовникът тиктакаше все по-бързо.

В малкия ми бункер в Поинсиана идваха посетители. Може би светски посещения. Или за да се простят с умиращ. Не казаха кое от двете.

Виктория Лорд и Стив Соломон се отбиха с лимонов пай с кора от непресято брашно и бита сметана. Виктория попита как се погаждаме с Мелиса. В гласа й имаше определена палавост, сякаш се интересуваше дали след медицинските работи има и маймунски. Уви, не. Бях поканил Мелиса да използва свободната стая, но тя учтиво отказа и беше отседнала в хотел в Корал Гейбълс.

Соломон каза, че му трябвал писмен доклад, който да свидетелства за мозъчното ми увреждане. Щял да му помогне да ме защити в делото за подкупване. Отговорих му, че не искам помощта му. Той настоя и продължи да дърдори, като твърдеше, че сме щели да напишем нова глава в историята на правото.

Сякаш това беше нещо добро.

— Помниш ли мафиота Винсънт Джайганте? — попита Соломон. — Наричаха го Лудия дон.

— Естествено. Бил боксьор, преди да стане гангстер. На старини скитал из Манхатън по хавлия и си говорел сам.

— Същият. Адвокатите му заявили, че имал деменция, хитър ход да избегнат обвинение в рекет. Затова реших на първото изслушване да се явиш в стар екип на „Долфинс“.

— Джайганте не умря ли в затвора? — попитах аз.

— Подробности. На теб ти дай само дребни подробности.

Соломон и Лорд отпрашиха за офиса си да се подготвят за изслушването за гледането на делото Каруана по бързата процедура, което щеше да бъде утре. Аз също още не се бях подготвил. Не е лесно да планираш как да паднеш елегантно върху меча си.

Док Чарли Ригс паркира калния си пикап в алеята, докрета вътре и разговаря близо час с Мелиса за медицина. После ме дръпна настрани.

— Тя е един път, Джейк — каза ми той. Последния път беше казал подобно нещо за един гигантски групер, който беше уловил във водите около Лоуър Матекумбе Кий.

— Един път — повторих аз. — Като лекар, или като жена?

— Да не си сляп? И двете!

— Няма прогрес в женската част, но имам вяра в нея като лекар.

Той ми смигна.

— Използвай прочутия си чар върху нея.

„Да бе“.

Мелиса Голд не беше мажоретка на „Маями Долфинс“, а аз не бях напереният мустакат тип от старата отборна снимка, която се надявах да върви с некролога ми. Времето отслабва както тялото, така и духа. Както и самонадеяната и в същото време глупава увереност, че една усмивка, едно здрасти и един коктейл ще отворят вратата към женското сърце и апартамента й. Бях изгубил значителна част от увереността си наред с мозъчните си клетки.

 

 

Привечер, докато док Ригс подремваше в хамака отзад, ние с Мелиса седяхме в кухнята, а баба се суетеше развълнувана, че има гостенка.

— Навремето докторът ни идваше от Исламорада — каза баба. — Или беше от Кий Ларго? Не помня. Може да имам вода в мозъка.

— Или домашно уиски в стомаха — обадих се аз.

— Млък, Джейкъб! Както и да е, доктор Голд, приятно ми е, че сте дошли чак от Калифорния, за да вечеряте с нас.

Произнесе го Калифойе.

— Радвам се, че съм тук, госпожо Ласитър — отвърна Мелиса.

— Наричай ме баба. Или Джейн, ако ще се чувстваш по-удобно.

— Джейн ли ти е името? — учудих се аз.

— Млък! — Баба се обърна към Мелиса. — Радвам се да видя Джейкъб да води у дома свястно момиче, а не някаква съмнителна никаквица или фатална жена, както им викате.

Произнесе го като фекална жена.

— Мелиса е мой лекар, бабо — уточних аз.

— По-добре от онова момиче, което застреляло мъжа си — продължи да упорства тя.

— Уж застреляла мъжа си.

— Няма никакво „уж“ в дупка от куршум между очите.

— Добре, бабо. Какво има за вечеря? — попитах в опит да сменя темата.

— Какво мислиш? — Тя посочи мивката, в която с корема нагоре лежеше еднометров труп на игуана с изплезен език.

— Господи, бабо!

— Докторе, защо според вас нито едно момиче не се заседява?

— Не съм сигурна какво имате предвид — отвърна Мелиса.

— Не се заседява около Джейкъб. Не е някой грозник. Работи на бюро с климатик, така че не усмърдява къщата. Носи храна на масата и има покрив над главата. Но все си пада като чувал картофи по строшените.

— Строшените? — попита Мелиса.

— Бабо, ще нарежа зеленчуците — предложих аз. Бях готов на всичко, за да насоча разговора настрани от мизерния ми личен живот, както го виждаше тя. — Тази тенджера завряла ли е вече?

— Птичките със строшени криле — продължи баба. — Все едно ще оправи всичките им проблеми, а те не му дават нищо в замяна. Просто го използват, някои направо гадно. Оправят ли се крилцата им — фррр! Отлитат. С изключение на онези, които влизат в затвора.

— Господи, бабо!

Но тя не беше приключила.

— Същински парад от повехнали кралици на красотата, златотърсачки и стриптийзьорки, нуждаещи се от протегната ръка, за да оправят живота си.

— Вярно ли е, Джейк? — попита Мелиса. — Наистина ли не си падаш по състоятелни жени? А само по такива в нужда?

— Стари истории. Грешки на младостта.

— Младостта на Джейкъб продължи, докато косата му не започна да побелява — добави баба.

— Но сега знам какво съм пропуснал — казах в своя защита. — Съвместното обвързване между равни. Споделянето. Нескончаемостта, ако има такава дума.

— Има, Джейк — каза Мелиса. — Много хубава дума.

— Доктор Голд, надявам се да сте дошли с апетита си. — Баба пусна трупа на игуаната заедно с кожата и всичко останало във врящата вода. Гущерът беше толкова дълъг, че се наложи да го навие с помощта на черпака, така че заприлича, сякаш е захапал опашката си.

Мелиса се ококори и ченето й увисна, но някак успя да не изпищи и дори да не ахне. Предположих, че се дължи на професионалния тренинг. Тя загледа как врящата вода завъртя мъртвата игуана в безкрайни кръгове в тенджерата.

— Спипах гадината да се пече на слънце на алеята — каза баба. — Цапнах я с тигана по главата. Докторе, обичате ли прясна игуана?

— Никога не съм опитвала. — Мелиса ме изгледа косо. — Какъв вкус има?

— Не е като пиле. — Продължих да режа картофи и моркови за яхнията. — По-скоро като сдъвкано парче сурова кожа.

Баба бръкна в тенджерата с щипци. Кожата на мъртвото влечуго се свлече като широки гащи.

— Всъщност не съм много гладна — каза Мелиса. — Сигурно е от часовата разлика.

— Аз също не съм — казах аз. — По-късно ще хапнем нещо.

За щастие, док Ригс помогна на баба с изяждането на яхнията. После двамата излязоха да се разходят по Ле Джун до Гейбълс Уотъруей. Реших, че възнамеряват да си играят на цуни-гуни (и Бог знае на какво още) в малкия парк край канала.

Спасен от яденето на убито на пътя влечуго, заведох Мелиса на раци в „Капитанската таверна“, стар рибен ресторант на Дикси, след което я откарах до хотела й в Гейбълс. Качихме се в асансьора до деветия етаж и я изпратих до стаята й.

Целунахме се, докато стояхме пред вратата. Дълга, бавна, дълбока целувка. После още една. И още една.

— Джейк, би ли…

Тя млъкна, така че завърших изречението.

— Влязъл вътре ли? Разбира се.

— Щях да кажа: „Би ли ми простил, че няма да те поканя?“

— А, изтълкувах неправилно ситуацията.

— Не си. Просто ми трябва малко време. Засега нека отношенията ни да си останат професионални. И ако има нещо друго, ще караме бавно. Става ли?

— Няма проблем. — Не беше съвсем вярно и тъй като исках да съм верен на новата си философия на откритост, побързах да добавя: — Добре де, малък проблем. Откривам, че мисля за теб по всяко време на деня и нощта. Особено на нощта.

— Бавно, Джейк. Става ли?

Обмислих възможностите си. Всъщност беше само една.

— Става.

Целунахме се отново и тя затвори вратата.

 

 

Докато карах на юг по Понсе де Леон, телефонът ми иззвъня. Разбира се, трябваше да е Мелиса. Сигурно щеше да ми каже да обърна и да подкарам право към стаята й.

— Здрасти, красавице — казах закачливо аз.

— Джейк? Ти ли си?

Мъжки глас.

— Да, кой се обажда?

— Марв Фишбейн. Джейк, съжалявам, приятел, но ще трябва да те продам.

— Дори да успееш да намериш уличен телефон, Марв, ще ти струва петдесет цента.

— Не е смешно, Джейк. Прокурорът ми предложи споразумение, което изисква да те изпортя.

— Марв, ела у дома. Ще те чакам на задната веранда с бутилка „Джак Даниълс“. Да го обсъдим.

— Ще приема любезната покана, Джейк. Но вече съм решил. Не мога да лежа в затвора. Нямам избор. Ще трябва да припиша всичко на теб.