Пол Ливайн
Кофти късмет (49)

48. Хитри полицейски въпроси

Номерът на Джордж Бариос беше в списъка ми за бързо повикване. Главният детектив на отдел „Убийства“ в Маями Бийч вдигна на третото позвъняване.

— Тялото топло ли е още, адвокате?

„Ченгеджийски хумор. Или много добри инстинкти“.

Казах му, че съм видял с очите си фаталното падане, което беше полуистина. Той ми каза да не ходя никъде и да не пипам нищо. Това вече го знаех.

Полицейското управление на Маями Бийч на Уошингтън Авеню е на по-малко от два километра от Фишър Айланд… по права линия. Но детектив Бариос не беше птица, за да лети. Трябваше да кара на юг до задръстената Пета улица, после да си пробие път през натоварения „Макартър“ до ферибота. И да чака следващия курс.

Бях му казал да вземе полицейски катер от яхтклуба за приятно петминутно возене до острова, но на него му прилошава на малки лодки. Отговори ми, че ще дойде в най-добрия случай след трийсет минути.

След това се обадих на окръжния прокурор Рей Пинчър. Той беше в кабинета си в Съдебната палата. Което означаваше още по-дълго пътуване.

Няколко минути утешавах Търстън, като на няколко пъти му казах, че е бил най-добрият брат, на който може да се надява всяка мутра. Добре де, не го казах точно така, тъй като съм чувствителен и тъй нататък. Все пак го посъветвах да махне пръснатите из апартамента купчинки кокаин и това го държа зает за известно време.

Главоболието ми отслабна като по чудо, но може би просто не го усещах, защото лявото ми коляно пулсираше. Бях го изкълчил при последния напън, който изхвърли Дрекслър през парапета. Коленете ми не реагираха добре на натоварване. Щях да имам нужда от противовъзпалителен крем и може би болкоуспокояващи, преди денят да е свършил.

Когато Бариос и някаква цивилна жена детектив слязоха от асансьора, от който се влизаше във фоайето на апартамента, криминалистите вече бяха на място край басейна. Жената отведе Търстън в стаята му, за да го разпита. Ние с Бариос останахме в дневната. Стандартна процедура — разделяне на свидетелите.

Бариос беше на спринтьорска дистанция от пенсионирането си, но все още мускулест и с плосък корем. Носеше светлолилава риза с къс ръкав с бели шевове. Бръснатата му глава беше почерняла от слънцето и имаше цвета на кафе с мляко. Той погледна към пясъчния волейболен корт и каза:

— Някои хора имат повече пари, отколкото знаят как да пропилеят.

Изведох го на балкона, за да му покажа и разкажа.

„Показвай всичко. Казвай колкото се може по-малко“.

— Защо куцаш, Джейк? — попита той, докато излизахме на следобедното слънце и океанския бриз.

— Изкълчих си коляното, докато се качвах в колата сутринта.

Той ме изгледа със скептичния си детективски поглед.

— Трябва да внимаваш.

Извади малкия си полицейски бележник, преброи празните бутилки от шампанско по плочките и си записа нещо.

— Погрижи се да направят токсикологичен анализ — казах аз. — За алкохола в кръвта на Дрекслър.

— Сериозно? Никога нямаше да се сетя. — Погледна надолу към басейна, където криминалистите снимаха тялото и се суетяха около него. — Онзи Рашан Дрекслър. Би ли го нарекъл приятел?

— Бих го нарекъл гигантски чувал протоплазма без никакъв ум.

— Винаги ли си толкова съсипан от мъка, когато виждаш как някой загива от ужасна смърт?

— Това от хитрите полицейски въпроси ли е?

— Познаваш ме, Джейк. Просто те питам по любезния си начин дали ти си го хвърлил от терасата.

— За такова нещо щеше да ми трябва мотокар.

— Иначе казано, не.

— Не, сър.

— Да му имаше зъб?

— Нито зъб, нито чене.

— Въпреки че Търстън те е уволнил и е назначил него за свой агент?

— О-о, ти си бил наистина добър детектив. Тук ли трябва да се разплача и да си призная?

— Ако искаш.

— Подозирах, че Дрекслър ще прецака преговорите и Търстън ще се обърне отново към мен, така че не, нямах проблем с него.

— А клиентът ти, господин Професионалиста? И той ли не го е бутнал?

— Не. Обичаше го.

— Доста висока балюстрада — отбеляза Бариос, използвайки превзетата дума за парапет.

Не беше въпрос, така че избрах да не отговарям. Той извади рулетка, клекна, измери и подсвирна.

— Метър и двайсет, повече от изискванията за безопасност. Как човек може да падне през такова нещо?

— Дрекслър беше метър и осемдесет. Може да въведеш данните му в компютъра си.

— Би ли казал, че е имал висок център на тежестта? Като централен нападател от НБА?

Поклатих глава.

— Тежестта му беше в средата на тялото. Като при септичните варели.

— Ще трябва да извикам специалист, който да ми обясни как някой може да падне през такъв парапет — каза Бариос.

— Парите от данъците ми в действие.

— Някаква вероятност Дрекслър да е извършил самоубийство?

— Не мисля, че някога е планирал толкова далече напред.

— Балюстрадата — отново каза той. — Как някой може да падне през нея?

— Животът е пълен със загадки — казах аз.

— Има четири вида смърт — каза Бариос, сякаш не го знаех. — Естествена, самоубийство, убийство и при инцидент. И си сигурен, че става дума за инцидент?

— Дрекслър беше пиян и се беше навел над парапет на седемдесет метра над земята, като се опитваше да застреля птица. Бих казал, че можеш да си затвориш бележника, но това ти си го решаваш.

Той ме изгледа и не каза нищо. Сигурно се опитваше да види дали ще отместя поглед или може би ще започна да се треса и да си призная за какви ли не убийства, включително и за онова в Далас.

— Нещо друго, Джордж?

— Не. Просто се чудя защо не си пооправиш гардероба. Тези торбести панталони изобщо не работят в твоя полза.

Усетих движение зад нас. В следващия момент Рей Пинчър излезе на терасата, но не беше сам. До него беше Стейси Стрикстайн.