Пол Ливайн
Кофти късмет (2)

1. Ходещ мъртвец

Трийсет секунди след като съдебните заседатели обявиха решението си реших да убия клиента си.

Или може би беше още по-рано. Може би беше моментално задействане на неврони и синапси или на онези неща, които дават искри в накиснатия ми в бърбън мозък.

Споменах ли убийственото ми главоболие? Блъскането на пневматичен чук, забиващ колове в черепа ми? Едва чувах съдията от тътена му.

— Съдебните заседатели стигнаха ли до решение?

— Да, ваша чест.

— Секретарят ще оповести решението.

— Ние, съдебните заседатели, намираме обвиняемия Маркъс Търстън за невинен по обвинението в убийство втора степен.

Да, точно той. Маркъс Търстън, по прякор Тъндър^[1], звездата на „Маями Долфинс“. Обвинен в това, че надупчил с пет куршума жена си. И сега е свободен да носи футболна топка… или деветмилиметров „Глок“, ако поиска. Щом чу решението, а може би и някакъв хор на мажоретки, Търстън ме тупна по рамото. Дружеско тупване, способно да сцепи дърво. Ако не тежах 110 килограма, щях да забия лице в масата на защитата.

— Браво, брато! — Тъндър ме тупна отново.

— Не ми викай „брато“ и не ме докосвай.

— К’во ти става, Джейк?

— Нямам нищо против да си изцапам ръцете. Просто ми трябва малко време да почистя мръсотията.

— Хей, я разпусни, пич.

Главоболието ми наближаваше червената линия. Определено не влизаше в десетобална система. Думкането на пневматичния чук заглъхна за миг, колкото в черепа ми да се забие пикел.

— Ти си нарцисист, Тъндър. С безкрайно его и тотална липса на съпричастие.

Буря забули очите му и за миг се появи страховитият поглед, който Ева Търстън сигурно беше видяла през последните секунди от живота си. После Тъндър рязко се изсмя и се ухили. С хилядаватовата усмивка, която пускаше по сигнал в рекламата си на „Найк“. Същата, с която танцува по футболното поле, избягва огромните защитници, след което разперва криле и се издига в небето.

Като бог.

Или демон.

Искаше ми се да откъсна тези криле, да го гледам как пада на земята.

Как се размазва.

Натрошени кости, органи на пихтия, пръснати артерии.

Убийството на клиента ми ще е акт на правосъдие, казах си. Правосъдие, основано на истина и справедливост. Не онова, което се купува и продава, което се разменя и с което се правят компромиси. Съдебната зала трябва да е свято място, наша светска църква. Място на почтеност и морал. Но това място е попиляно от хуните.

„Наричайте ме Атила“.

Репортерите вече се изсипваха от галерията, скупчваха се около подсъдимата скамейка и задаваха въпроси.

— Тъндър, НФЛ ще отмени ли забраната да играеш?

— Ако можеше да върнеш времето, пак ли щеше да застреляш жена си?

— Ласитър, подлъгахте ли съдебните заседатели с позоваването на законна самоотбрана?

Не бях очаквал да спечеля. И след като това се бе случило, победата имаше гаден привкус.

— Тръгвай направо към лимузината — наредих на Тъндър. — Никакви изявления пред пресата.

— Защо, брато? Спечелихме. Каквото и да кажа, няма начин да оплескам нещата.

Очите ми се присвиха през болката, която спъваше способността ми да си събера нещата, но не и да планирам убийството. Можех да убия Търстън още сега. Да сграбча писалката си — „Монблан Скелетън“, подарък от бивша любовница, чието име ми убягваше — и да я забия право в лявото му око и в мозъка. Разбира се, че можех да го убия с лекота. Само трябваше да измисля как да ми се размине… по начина, по който се размина на него.

Естествено, той имаше адски добър адвокат.

Мен.

Джейк Ласитър. Защитник на Закона за правата, или поне на някои от тях. Доставчик на справедливост, или на приемливо копие на справедливост. Последен бастион между свободата и четирийсет години в стоманена клетка. Иначе казано човекът, на когото се обаждаш, когато си адски виновен.

Никога не съм имал намерение да бъда герой… и успях в това. Но всичките ми номера, цялото ми шикалкавене сега си го връщаше. Търстън беше повратната точка. От колко високо бях пропаднал? Със сигурност не и от планински връх. По-скоро от бордюра в канавката.

Навремето в университета ни учеха да различаваме добро от лошо, черно от бяло. Не ни учеха обаче на нюансите на сивото. Двайсет години си изкарвах хляба в сивото. Сега се чувствах покрит от отровна мъгла, от саван, който защитава виновните и скрива от поглед злото и жестокостта.

Някакъв дълбок баритон ме стресна.

— Ще те убия, Търстън! Ще те убия мъчително и бавно.

Обърнах се и видях Клайд Гарнър да тика тлъст показалец под носа на клиента ми. Червендалест мъж на шейсет и няколко с телосложение на петролен варел. Притежаваше разсадник в Хоумстед. Дъщеря му Ева някога била Принцеса на Портокаловата купа, после Кралица на цитрусите, а в по-близкото минало и съпруга на Тъндър Търстън. Хиляда души присъствали на погребението й, но Тъндър не бил сред тях.

— Разкарай се, старче. — Търстън изгледа злостно Гарнър. — Просто направих онова, което трябваше.

— Ще те пусна в дробилката за дърва — каза Гарнър. — Първо единия крак, после другия.

Значи желаещите смъртта на Търстън бяхме най-малко двама. Ако не оставех визитката си на местопрестъплението, можеше и да ми се размине. Колко ли хора в Маями (като изключим купилите си билети за целия сезон за мачовете на „Долфинс“) смятаха, че Търстън трябва да бъде накълцан на малки парченца?

— Господин Гарнър — казах аз. — Моля ви, не правете нещата по-лоши.

Той се завъртя към мен. Вратът му преливаше над яката на бялата му риза.

— По-лоши ли, мошеник такъв? Какво знаеш ти за лошото?

— Когато ви поглеждам, виждам един добър човек, господин Гарнър.

— Не ми се умилквай, боклук нещастен.

— Моля ви, не правете нещо, което после ще ви измъчва.

— Нямаш представа какво ме измъчва, кръвопиецо. — Очите му се присвиха; бузите му се зачервиха още повече. Омразата му ме заля като отровна вълна. Той се наведе към мен и ме лъхна на алкохол. — И теб ще убия. Може би първо, не знам.

— Последното, което би искала Ева, е да…

— Не споменавай името й, кръвопиец такъв!

Изпепеляващият му гняв се беше обърнал към мен.

— Просто казвам, господин Гарнър, че…

— Вече си каза каквото имаше! Знаеш ли какво си ти, Ласитър?

Не знаех, макар че думите „мошеник“, „боклук“ и „кръвопиец“ все още висяха във въздуха.

— Ходещ мъртвец, адвокате. Това си ти. Ходещ мъртвец.