Пол Ливайн
Кофти късмет (30)

29. Ще се видим в Хавана

В 6:15 на следващата сутрин сънено се тътрех през Зала D на Международното летище на Маями. Бях изпил двойно кубинско кафе на сергията на „Ла Карета“, малката сестра на ресторанта „Кале Очо“. Кофеинът би трябвало да ме събуди, но не го направи, а само ускори пулса ми. Освен това ме дари с нов пристъп на главоболие. Само за секунди барабанният ритъм в главата ми се изравни с този на сърцето.

Така и не насрочих за друг път часа при д-р Хелфман и в случай, че бях забравил (а не бях), Чарли Ригс ми го бе напомнил предишната вечер. А също и баба, както и Кип. И тримата се нахвърлиха върху мен. Казах им, че нямам време.

— Намери време! — нареди Чарли. — Пясъкът изтича, приятелю.

Сега, докато влачех куфара си покрай ярко осветените витрини, се борех с желанието да си купя тениска с рисунка на претендента за птица на щата. Гигантски комар. Намирах се само на няколко метра от изхода за заминаващи, когато телефонът ми иззвъня. Скрит номер.

— Кой будува в този час? — попитах вместо „ало“.

— Господин Ласитър. Защо сте на летището?

Женски глас. С намек за подигравка в тона.

— Кой е?

— На изход D-37 има полет за Хавана. Натам ли пътувате? Искате да останете една крачка пред закона?

„Ох, мамка му!“

— Стрихнин. Ти ли си?

— Помощник окръжен прокурор Стрикстайн — поправи ме тя.

— Следиш ли ме? Пуснала си някой да ме следи заради дребно провинение трета степен?

— Случаят е по-голям, отколкото можете да си представите. Може би ще е по-добре да си поговорите с вашия приятел Реймънд Пинчър по въпроса.

— Съмнявам се, че Шугър Рей би искал да разговаря със закоравял престъпник като мен.

— Сериозно? Разполагам с отлични снимки с широк обектив от вчера. Как двамата с окръжния прокурор заговорничите на плажа.

— По-скоро как двамата се потяхме на плажа.

— Аз съм онази, с която би трябвало да говорите, не той.

— Нямах представа, че офертата „Да се споразумеем“ още е налице.

— Може да бъде. Стига да имате да предложите нещо.

От говорителя се разнесе писклив глас, обявяващ, че пътниците от първа класа и родителите с палави деца могат да се качват на Полет 1403 за Лос Анджелис.

— Трябва да тръгвам, Стрихнин.

— Помощник окръжен прокурор Стрикстайн — повтори тя.

— И си напъваш задника да махнеш „помощник“, нали?

Зърнах Стив Соломон и Виктория Лорд да бързат към изхода. Соломон ми махна да отида при тях. Посочих телефона и вдигнах пръст. Един момент.

— Имам свидетел, който ви уличава в даване на подкуп от ръка на ръка — каза Стрикстайн. — Това означава автоматично лишаване от права и пет години затвор. Какво имате за мен?

— Какво ще кажеш за мохито в „Насионал“ в Хавана? Ако още няма договор за екстрадиране, аз черпя.

— От вас искам само клетвено заявление, че Рей Пинчър ви е помолил да организирате събиране на средства за кампанията му.

— Няма проблем. Направи го и ще го кажа.

— И че е настоял даренията да са в брой.

— Няма начин. Не е имало такова нещо. Рей каза да направя всичко по правилата и аз го направих.

— Присъствахте ли, когато окръжният прокурор е обсъждал с Марвин Фишбейн издаването на облигации за новата сграда на съда?

— Не знаех, че изобщо са обсъждали подобно нещо, така че съм сигурен, че не съм присъствал.

— Когато паметта ви се подобри, обадете ми се. Можете да го смятате за състезание.

— С кого се състезавам?

— С Марвин Фишбейн, разбира се. Който пропее пръв, остава на свобода. Който не го направи, ще бъде обвинен във финансова измама при предизборна кампания и подкупване на обществен служител. Във вашия случай това ще бъде добавено към обвинението за натиск върху съдебни заседатели. Три присъди, Ласитър. Ще искаме присъда за многократно погазване на закона. Как ви звучи трийсет години затвор?

— Звучи ми, че си отчаяна. Adiós, Стрихнин. Ще се видим в Хавана.

Нов глас по високоговорителя обяви, че закъсняващите пътници трябва да ускорят крачка и да побързат към самолета. Наредих се на опашката и набрах номер.

— Фишбейн — отговори Марвин.

— Не казвай нищо, Марв. Приеми, че телефонът ти се подслушва за този и всеки друг разговор.

— Господи, Джейк. Получих призовка. Какво става, по дяволите?

Ясно долавях страха в гласа му.

— Спокойно, Марв. Обвинението няма нищо срещу нас, освен ако някой от двама ни не проговори.

— Сигурен ли си?

— Прокурорът на практика го призна. Така че искам да държиш фронта. Можеш да го направиш, нали?

— Не знам, Джейк.

— Никакви такива. Ще се видим след два дни. Дръж фронта заради мен, Марв.

— Заради теб ли? Пет пари не давам за теб. Ами аз? Доброто ми име? Семейството ми?

Дрънкаше несвързано. Почти виждах как главата му трепери.

— Добре, не за мен. За истината. За справедливостта. За изкуплението.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Сложно е. Ще обясня, когато разполагам с повече информация, но ще ти кажа, че Стрикстайн е изложена на опасност, не ние.

Ако телефонът на Фишбейн се подслушваше, още по-добре. Нека Стрихнина да се чуди с какво разполагам срещу нея. Разбира се, отговорът беше nada. Но мантрата на деня беше „объркай врага“.

— Джейк, не мога да вляза в затвора. Не съм като теб. Не съм достатъчно силен.

— В никакъв затвор няма да влизаш, Марв.

— Ректумът ми е свещен и неприкосновен, Джейк. Единственото нещо, което влиза в него, е тръбата за колоноскопия.

— Стегни се. Качвам се на самолет…

— Бягаш! Къде, Джейк? В Буенос Айрес ли?

— В Лос Анджелис. Ще се върна след два дни. Ще бием Стрикстайн. Всичко ще се уреди.

— Как? Имаш козове срещу нея ли?

— Няма да повярваш какво имам — със спокойна увереност казах аз. Подобно на големите играчи на покер, адвокатите са много добри в блъфирането. Дори да имах боклучава ръка, гласът ми звучеше така, сякаш държа каре аса. — Ако някой ще влиза в затвора, това ще е тя! А не ти, Марв. И не аз. Ние ще пием шампанско и ще ядем хайвер, докато мъкнат Стейси Стрикстайн към килията.