Пол Ливайн
Кофти късмет (47)

46. Да разбереш Калния град

На терасата излезе брюнетка, висока около метър и осемдесет, понесла на сребърен поднос каничка кубинско кафе, купичка захар и три чаши за еспресо с малки лъжички. Носеше усмивка и златисто горнище на бикини, без долнището. Беше си направила кола маска на цялото тяло.

Да, погледнах. Съдете ме. Мъж съм.

— Hasta luego — пропя тя и се вмъкна обратно вътре.

Секунди по-късно Търстън излезе на балкона, докато Джели Бийн Дрекслър пълнеше чашата си с две трети захар и една трета cafe Cubano.

— Имам една молба, Тъндър — казах аз. — Следващия път, когато те обвинят в убийство, което не си извършил, кажи на адвоката си истината.

Той хвърли поглед към Дрекслър, който набиваше — не пиеше — нещо, което можеше да се опише единствено като захар с кафе. Ако на света има някаква справедливост (а няма), щеше да хване диабет през следващите десет минути.

— Джел, какви си ги дрънкал, по дяволите?

— Ласитър ще мълчи, щото знае какво ще му се случи иначе.

Търстън му измърмори нещо от сорта на „Все аз трябва да ти чистя лайната“ и се обърна към мен.

— Ласитър, вярно е, че Джел застреля Ева, но вината беше моя.

— Спестих ти милиони от развод — каза Дрекслър с гордост в гласа и с усмивка, от която тлъстите му бузи се нагънаха. Идеше ми да му избия всичките зъби.

— Ева мразеше Джел и цялото му перчене — каза Тъндър. — Все твърдеше, че краде. Че ни посрамва. Че бил гангстер, който щял да ме завлече на дъното.

— Значи в общи линии е казвала истината — посочих аз.

— Ева е израснала във ферма, никога не й се е случвало да си ляга гладна. Така и не разбра Калния град. Не разбра мен и Джел, историята ни. Когато бяхме хлапета, ако единият имаше достатъчно пари за едно безалкохолно, си го деляхме.

— А ако джобовете ни бяха празни, го крадяхме — допълни Дрекслър.

— Бяхме толкова бедни, че дори емигрантите от Хаити ни гледаха отвисоко.

— Така си е — съгласи се Дрекслър.

— Можех да ги принудя да се помирят — каза Тъндър. — Но така и не го направих. Просто седях и се смеех, докато се ругаеха. Онази нощ отново се скараха. Джел се наливаше с „Хенеси“ като някаква скапана мутра.

— Бях тотално размазан — каза Дрекслър.

— Ева грабна онова кухненско ножче и му се разкрещя: „За последен път ме наричаш бяла курва, тлъсто черно копеле“.

— Обиди тялото ми и расовата ми гордост — изхили ми се Дрекслър. — Пистолетът на Т беше на кухненския плот. Взех го и стрелях по нея. Пет пъти.

— Значи изобщо не си се страхувал за живота си, така ли? — попитах аз.

— От онова ножче ли?

— Щом Ева е размахвала ножа към теб, как така е пострадал Тъндър?

— Как мислиш?

— Не е трудно да се сети човек. Щом е решил да те покрие, Тъндър е разбрал, че ще може да се защити по-добре, ако се пореже по корема.

Дрекслър сви рамене.

— Писна ми да говоря. Хайде да постреляме. — Взе глока си и започна да зарежда пълнителя с деветмилиметрови патрони. Тъндър с по-пъргавите си пръсти напълни своя „Мосберг 500“.

— Голям риск си поел, Тъндър — казах аз. — Да поемеш вината и да разчиташ на твърденията си, че си го направил при самозащита.

— Вестниците пишеха, че съм третият най-популярен спортист в историята на Маями след Дан Марино и Дуейн Уейд. Всички са гледали рекламите ми, а когато ме интервюират по телевизията, се държа прилично. Нямам татуировки. Излизам от съблекалнята с риза и вратовръзка. Нямам банда, ако не броим Джел. Не съм…

— Дебело тлъсто черно копеле — подметна със смях Дрекслър.

— Освен това двамата с Джел имахме уговорка. Ако ме осъдеха, щеше да си признае.

— Но не се получи по този начин — казах аз.

— Дрон! — Дрекслър се завъртя към парапета и стреля няколко пъти с глока, без да уцели нищо.

Тъндър ме изгледа; държеше пушката си като бебе.

— Приключихме с тази тема, Ласитър. И точка по въпроса.

Отново беше започнал да говори на жаргона от Калния град. Ако това целеше да ме сплаши, не му се получи. Изправянето пред може би фатална болест има тенденцията да те освобождава от страховете. Осъзнаването — и несигурността — на положението ми ме следваше непрекъснато. Бях болен. Имах „предвестник“ на ХТЕ според много умната д-р Мелиса Голд. Всеки следващ скенер можеше да замени думата „предвестник“ с „напреднал стадий“ и въображаемият ми некролог щеше да стане съвсем реален.

„Да ме застреляш ли искаш, Тъндър? Е, това е по-бързият начин да си ида“.

Притиснах кокалчета в челото си. Стрелбата беше събудила бученето в ушите. В главата ми гърмеше хеви метъл банда, сякаш „Моторхед“ свиреше с пълна сила „Бомбардировач“. Затворих очи и когато ги отворих отново, зрението ми беше размазано.

— Само още едно нещо, Тъндър. Как успя да купиш Стейси Стрикстайн?

— Нямам какво да кажа за това.

— Видели са я да идва тук веднага след процеса.

— И какво от това?

— Прокурорите не правят домашни посещения на оправдани обвиняеми. Мисля си, че си й платил да защити Джели Бийн и да натопи мен за подкупване на съдебен заседател.

— Защо ми е да правя подобна дивотия?

— Защото той ти е дружката. Твоята рода. Твоят брато.

— Зарежи тоя гангста рап, Ласитър. Не ти отива.

— Е, Тъндър? Колко плати на Стрикстайн?

— Нямам какво да кажа. И няма нищо, което ти или някой друг може да докаже.

— Дрон! — отново извика Джели Бийн. — Дебне ни тоя проклет комар.

Двамата вдигнаха оръжия — Тъндър пушката си, а Джели Бийн пистолета — над парапета и откриха огън по дрона — бяла машина с четири малки перки. Изглеждаше голям колкото комар, докато се скриваше зад ъгъла на сградата.

— Мамка му. От някой жълт сайт е — каза Тъндър. — Надничаше през прозореца на банята ми завчера тая гадина. Всеки иска да докопа нещо за Тъндър.

— Птици! — отново изкрещя Дрекслър и стреля по някакви чайки. Засега нито птичата общност, нито популацията на дронове не беше дала жертви.

Мобилният ми зазвъня с бойния химн на отбора на Пенсилванския университет и вдигнах.

— Махай се от терасата, Ласитър — каза мъжки глас. — Пречиш ми да стрелям.

— Какво? Кой се обажда?

— Търстън е на прицела ми — каза Клайд Гарнър. — Но ако сгреша с няколко сантиметра, ще ти пробия дупка в гърлото.