Пол Ливайн
Кофти късмет (12)

11. Домашни лекове

— Ох, бабо! Щипе!

— Ревльо. Открай време си ревльо.

Баба Ласитър обработваше порязаното на челото ми, точно над дясното око, със смес от счукан чесън, лют червен пипер и кокосово масло. Раната беше започнала като охлузване от серия удари на Шугър Рей Пинчър. После проклетото морско грозде беше изскочило пред мен и ми отвори истинска рана, която щипеше ужасно. Болката имаше една добра страна. Караше ме да забравя за главоболието.

Седяхме на задната веранда на малката ми къща в Коконът Гроув. Вечерта беше тиха, листата на една опърпана палма висяха безжизнено в неподвижния влажен въздух. Баба Ласитър, която всъщност не ми беше родна баба, беше жена на неопределена възраст и със сигурност нямаше никакво намерение да ме осветли за годините си. Беше ме отгледала от съвсем малък в своята къщичка с ламаринен покрив на западния бряг на Кий Ларго. Сега ми помагаше да гледам племенника си Кип. Тази вечер баба беше облечена в жълто-кафяви дочени панталони и тениска с надпис „Добрите момичета отиват в Рая. Лошите — във Флорида“.

— Защо не използваш антисептичен крем като всеки нормален човек? — попитах я.

— Защото от гадните химикали ще получиш възпаление — обясни баба.

— Господи, трябва ми лекар.

Сякаш по даден знак мрежестата врата се отвори и от къщата излезе док Чарли Ригс, понесъл голям буркан с кехлибарена течност, която подозрително приличаше на бърбън.

— Повика ме — каза Чарли.

— Имах предвид истински лекар.

Чарли изсумтя и ме огледа набързо.

— Като гледам, направо си за аутопсия, така че просто ми кажи кога да наточа скалпела.

Док Ригс беше истински лекар, естествено, макар и в пенсия. Беше окръжен съдебен лекар, докато не го уволниха заради това, че е честен — иначе казано, защото не фаворизираше обвинението при аутопсиите на жертви на убийства. Беше облечен в обичайните си широки къси панталони, джапанки и фланелка на „Маями Марлинс“. Не на отбора от Голямата бейзболна лига. А на „Марлинс“ от Международната лига от 50-те. Чарли твърдеше, че бил малък, когато видял как безсмъртният Сатчел Пейдж хвърля за „Марлинс“. Че кой съм аз, че да го нарека лъжец?

Чарли имаше рошава сива брада и поставени накриво очила и през годините ми беше помагал в множество наказателни дела и при още повече лични премеждия. Сега отпи от буркана и млясна с устни.

— Липсва ми твоето домашно, бабо, но „Папи Ван Уинкъл“ е приемлив заместител.

— Поне от него няма да ослепееш — отбелязах аз.

Чарли сбърчи нос и подуши.

— Каква е тази миризма на блатна яхния?

— От мен е — признах аз. — Но можеш да виниш баба.

Док Ригс огледа лицето ми и се намръщи.

— Тези разширени зеници не ми харесват.

— На мен пък не ми харесва положението в Близкия изток, така че сме квит.

Той вдигна показалец на петнайсетина сантиметра от носа ми и го задвижи насам-натам.

— Гледай пръста ми.

Усещах как очите ми се движат наляво и надясно, от което главоболието ми се усили. Чарли отново изсумтя.

— Когато ми се обади по телефона, ми каза, че си на магистралата и пътуваш към къщи — каза той.

— И какво?

— Трябваше да се прибереш за четирийсет и пет минути, най-много час. А ти отне два часа.

— Може да съм спрял някъде за „Папи Ван Уинкъл“.

— Не. Това от доста време е в бюфета ти.

— Добре, Чарли, пропуснах изхода от магистралата, а когато най-сетне се махнах от нея, завих на запад вместо на изток. Но след двайсет минути съобразителността ми ми каза, че Евърглейдс не е Саут Маями.

— Да бе — с невярващ и неодобрителен тон отвърна той.

— Бях се заплеснал. Мислех за всичко, което ми бяха казали Гарнър. Както и Пинчър. Много тежък ден беше.

— Хм. — Странно как подобен невинен звук можеше да прозвучи така осъдително.

— Стига, Чарли. Пинчър ми каза, че Стейси Стрикстайн ми е вдигнала мерника за натиск върху съдебни заседатели. Можеш ли да повярваш?

— Вярвам. Два пъти.

— Какво означава това?

— По телефона каза, че Стрикстайн ти била вдигнала мерника за натиск върху журито. Така че сега ми го казваш за втори път. Забрави ли първия разговор?

— Разбира се, че не съм.

— Хм.

— Стига с това хм! Добре, забравих. Денят беше напрегнат.

— Кажи ми какво стана във фермата.

Разказах на Чарли за срещата ми с клана Гарнър, докато той ми мереше пулса и проверяваше рефлексите ми. Дрънках няколко минути, докато Чарли ме ръчкаше и мушкаше.

— Какво мислиш, Чарли? За всички тези неясни неща, като се започне с липсващите съобщения между Търстън и Джели Бийн Дрекслър?

— Клайд Гарнър виждал ли е съобщенията с очите си?

Поклатих глава, от което в черепа ми сякаш се заблъскаха топки за боулинг.

— Ева ги видяла на телефона на Търстън и казала на баща си. Стрикстайн твърди, че доставчикът не можел да ги намери.

— Значи не можеш да докажеш, че са съществували. И много добре знаеш как близките на жертвите се заблуждават в мъката и гнева си. Споменът му за казаното от дъщеря му може да е неточен. Възможно е да преувеличава. Или да лъже. Възможно е и дъщеря му да си е измислила всичко.

— Че защо да го прави?

— За съчувствие. За подкрепа от семейството. За да оправдае решението си да напусне съпруга си. Кой знае?

Аз определено не знаех.

— Все си мисля за онова, което ми каза за порезната рана.

— Мнението ми нямаше никакво значение, Джейк. Не можех да заявя със сигурност, че сам се е наранил.

— Но аз знам, че си прав. Чувствам го.

— Чувствата не са доказателства.

— Занимавам се с тази работа от много време. Търстън ме изигра, а после изигра и журито. Адски добър е в това, Чарли.

Док Ригс ме гледаше някак загрижено, така че го попитах:

— Какво?

— Да зарежем Търстън и да поговорим за теб, Джейк. Да си се чувствал замаян днес?

— Може би малко. Трудно е да запомниш всичко, когато са те били два пъти.

— А да си виждал двойно?

Помислих дали да не се измъкна. Идва ми съвсем естествено. Но вместо това си признах.

— Да, малко размазано пред очите, малко двойно виждане. Но отмина.

— Повтори след мен „Петър плет плете през три кола преплита“.

— Фасулска работа. Петър плет плете, през три коли прелита.

— По дяволите, Джейк. Говоря сериозно. Колко пъти си имал комоцио, докато си играл футбол?

— Не знам и не ми пука. — Първата половина на изречението ми беше вярна. Но останалото… е, не съм тъп. Вярно, мога да съм инат понякога, но чета вестници. Поне спортните раздели, а напоследък именно в тях се срещаха плашещи новини. Като че ли всяка седмица се съобщаваше за бивши играчи от НФЛ с мозъчни увреждания.

— Комоцио — казах аз. — Броим ли онзи път в гимназията, когато нацелих с пълна скорост гредата?

— Получи ли сътресение?

— Бях в безсъзнание за няколко секунди или може би повече. Кой знае? Беше на тренировки и нямахме доктор на терена. Треньорът не използва думата „комоцио“. Всъщност не съм сигурен, че е знаел думата.

Чарли въздъхна.

— Но ти мислиш, че си получил комоцио.

— Възможно е. Първото от много.

— Какво друго си спомняш от инцидента? Прегледаха ли те, предписаха ли ти терапия?

— Доколкото помня, тренерът ме пусна да правя наказателни обиколки, задето огънах гредата. Освен това трябваше един месец да мета дърводелския магазин, за да изкарам пари за нова греда. Това брои ли се за терапия?