Пол Ливайн
Кофти късмет (20)

19. Пробег на всички времена

Щом чух гласа на Кип, станах и дясното ми коляно изщрака, когато кост се отърка в кост. Мръсната папка — и моето по-нататъшно спускане в предградията на Хадес — трябваше да почака.

— По-бързо, чичо Джейк!

Започнах да отглеждам Кип откакто майка му, сестра ми Джанет, отпраши неизвестно накъде, най-вероятно към някой затвор или наркомански бардак.

Кип беше единайсети клас в частното училище „Бискейн-Тътъл“, комфортно разположено на брега на залива Бискейн. Таксата беше доста солена и бе още една причина да работя за „Харман и Фокс“. Исках племенникът ми да общува с умни деца, да получи добро образование и да има преимуществата, от които бях лишен аз, докато растях в бедност в Горен Кийс. Кип беше трета резерва нападател в училищния отбор по футбол. За разлика от изсечения му като от гранит чичо, той нямаше необходимото за този спорт телосложение и аз много се надявах, че ще се откаже и ще се запише в клуба по шах.

Заварих рошавото хлапе да седи по турски пред телевизора в солариума. На масата за коктейли лежеше отворен алманахът на училищния отбор по футбол. Прииска ми се да беше учебник по алгебра.

В момента Кип гледаше футбол. Трябваше ми само секунда да позная отборите — „Ню Йорк Джетс“ и „Маями Долфинс“.

„Ох, само това не“.

— Чичо Джейк, ти си направил пробега на всички времена в НФЛ. Яко!

— Господи, къде показват тази гадост?

— И Ес Пи Ен Класик. Направо си като безсмъртен!

— Историята на моя живот. Пробег.

На екрана старият запис изглеждаше като заснет в черно и бяло благодарение на снега и мъглата в онзи мрачен декемврийски ден в Мидоулендс. Аз бях в самоубийствения отряд — специалния екип — и направих страхотна атака към трийсет и петия ярд на „Джетс“. Днес челните сблъсъци каска в каска се санкционират с петнайсет наказателни ярда, но в онези тъмни времена си бяха нещо напълно в реда на нещата.

Подаващият полетя в едната посока, а топката в другата, завъртя се на замръзналия терен и незнайно как се озова в ръцете ми. Подхлъзнах се и един от защитниците на „Джетс“ се докопа до мен, но успях да се отскубна.

— Кип, видя ли това? Коляното ми се удари в земята.

— И какво?

— От сблъсъка! Съдията трябваше да свири.

Ако го беше направил, онова, което последва, нямаше да се случи.

Гледах се на екрана — петдесет и осми номер, притиснал топката към корема си и препускащ с пълна скорост по игрището.

В погрешната посока. Към зоната на „Долфинс“!

Бях получил сътресение при удара, както ми обясни по-късно лекарят на отбора. Замайването и смазващото главоболие щяха да дойдат вечерта. Но през онези следващи няколко секунди се чувствах страхотно, тичах през полето и пресякох голлинията с високо вдигната топка. Играчите на „Ню Йорк Джетс“ наскачаха отгоре ми. И се смееха до припадък.

„Две точки за противника!“

Единствените ми точки в НФЛ, при това за погрешния отбор. И не само това, ами изгубихме мача с една точка.

— И така се появи прозвището Ласитър Погрешната посока — жизнерадостно обяви водещият.

— Кип, нали го видя? Падане при сблъсък.

— Май да.

— А съдията беше точно до нас. Защо не свири?

— Не знам, чичо Джейк.

— Това е историята на цивилизацията, Кип. Съдиите не надуват свирката.

Племенникът ми подъвка за момент долната си устна.

— Ти анархист ли си?

— Разбира се, че не. Защо говориш такива неща?

— Просто за това учим по обществознание.

— Радвам се, че научаваш нещо. Не бъди от онези американци, които могат да назоват по име повече домакини от Бевърли Хилс, отколкото съдии от Върховния съд.

— Мисля си дали да не стана юрист.

— Да не си посмял!

— Защо не?

— Защото така наречената правосъдна система е замърсена.

— И какво от това? Ще я почистя.

— Опитай, хлапе. Калпави съдии, мързеливи адвокати, заспали съдебни заседатели. Властите не надуват свирката и несправедливостта побеждава.

— Ти наистина си анархист, чичо Джейк.

За щастие, предаването продължи с нечие друго унижение. Този път беше опипване на задни части, когато куотърбекът на „Джетс“ Марк Санчес се натресе с лице в задника на нападател от собствения си отбор и изпусна топката, която беше върната за тъчдаун. Поне си имах компания.

— Ако наистина искаш да станеш юрист, ще ти направя предложение, на което няма да устоиш — казах аз.

— Така ли? Какво?

— Разбираш от ММА борба, нали?

— Мога да изброя всеки победител в шампионата от най-леката до най-тежката категория.

— Ами жените?

— Мога дори да ти кажа буква по буква името на Йоана Йедржеджик. Тя е шампион от категория сламка.

— Страхотно. Ще ти плащам по пет долара на час.

— Това е против закона за минималното почасово заплащане, чичо Джейк.

— Плюс храна и квартира.

Той ме изгледа с пренебрежителния поглед на единайсетокласник.

— Какво се иска от мен?

— Накара ме да гледам тъпото предаване. Сега пък аз имам нещо за теб. Чувал ли си за Карла Каруана?

— Оф. Лудата Карла беше втора в категория петел, докато Ронда Роузи я отстрани. После беше лишена от състезателни права за някаква гадост в друг мач и я арестуваха заради сбиване в бар. После знаеш ли какво стана?

— Самоубила се е — казах аз.

— Аха. Първо се смахна, после се спихна.

„Спихна“.

Тийнейджърите са напълно оперирани от съпричастие. Може би просто не могат да се сдържат. Всички онези бушуващи хормони, които няма къде да идат. Добре де, има — на едно място.

— Не проявявай неуважение, хлапе. Карла Каруана е била майка на две малки деца и ги е гледала сама.

— Да, а после си била камшика. Така че кого да съжалявам? Нея или тях?

— Казвам само…

— Тя е по-лоша от моята майка, която избяга от къщи. По-скоро от мен. Но поне мама не е мъртва. Не че бихме разбрали, ако е умряла. Или че ни пука.

„Ох“.

Понякога забравям колко дълбоко беше наранен Кип. Рядко виждам болката му, защото я крие под черупката, която е изградил, за да се защити.

— Пристрастяването на майка ти е болест, Кип.

Казах го в защита на безполезната ми сестра, фалшификатор на чекове, наркоманка и най-лошата майка в историята на Флорида, може би с изключение на още две-три. Отдавах се на такива безрадостни мисли, но не исках Кип да следва примера ми.

— Както и да е — каза той.

Понякога се опитвам да давам житейски уроци.

— Опитай се да не съдиш другите заради проблемите им.

— Знам, знам.

— Независимо дали става въпрос за майка ти, за Карла Каруана или за някое хлапе от училището. Бъди мил. Проявявай съпричастие.

— Добре.

— Помниш ли „Да убиеш присмехулник“?

— Как бих могъл да го забравя? Непрекъснато говориш за него.

— Помниш ли какво каза Атикус Финч на Скаут за съденето на другите?

— Накара ме да го науча наизуст, когато започнах да наричам Били Марански „Били Моронски“.

— Кажи го.

— Ох, господи. Не пак.

— Кажи го. Без чувства. Все едно наистина го мислиш.

Кип въздъхна и изрецитира:

— „Никога не можеш да разбереш един човек, докато не обмислиш нещата от неговата гледна точка, докато не влезеш в неговата кожа“^[1].

— За какво говори Атикус?

— За съпричастното, чичо Джейк.

— Именно. И тъй, в този дух нека поработим върху делото на Карла Каруана.

Той ме погледна объркано.

— Какво има, Кип?

— Баба каза, че работиш срещу децата на Карла.

— Вярно е.

— Тогава към кого е насочено твоето съпричастие? Към застрахователната компания ли?

Звънът на телефона ме спаси.

— Задръж тази мисъл, Кип. След малко ще се върнем на нея.

Вдигнах. Беше док Чарли Ригс. Обичам дъртака, но знаех, че ще почне да ми набива канчето.

ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ НА ОКРЪГ МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА

Относно: Разследване на Джейкъб Ласитър.

Съгласно раздел 918.12 на щата Флорида, а именно натиск върху съдебни заседатели.

Разследване 2016-MDC-GJ-149.

Частична стенограма от заседанието на журито.

 

[Помощник окръжен прокурор Стрикстайн]: Дами и господа съдебни заседатели, сега ще обобщя доказателствата, за да гласувате и да решите дали заподозреният г-н Ласитър да бъде подведен под отговорност, или не. И тъй…

[Председател на журито Дж. Берковиц]: Г-це Стрикстайн, не сме чули защитата.

[ПОП Стрикстайн]: При заседание на журито чувате само обвинението. Ако подведете под отговорност г-н Ласитър, защитата ще има предостатъчно възможности да се изказва в съда.

[Председател]: Попитахте ли г-н Ласитър дали желае да говори пред нас и да изложи своята позиция?

[ПОП Стрикстайн]: Подобно нещо се прави рядко, г-н Берковиц. Това би изисквало г-н Ласитър да се откаже от правата си и да се яви пред вас без защитник. Нито той, нито адвокатът му биха се съгласили на такова нещо.

[Председател]: Сигурна ли сте, г-це Стрикстайн?

[ПОП Стрикстайн]: Напълно. Всичко казано от г-н Ласитър би могло да се използва срещу него в съда. Ако ви разкаже една версия, ще трябва да я поддържа и по време на процеса. Всяко отклонение от нея ще съсипе достоверността на показанията му и той може да бъде подведен под отговорност за лъжесвидетелстване.

[Председател]: Но все пак не сте говорили с него да се яви?

[ПОП Стрикстайн]: И нямам намерение да го правя, г-н Берковиц. И тъй, преди да обобщя показанията, моля да обърнете внимание, че трябва само да решите дали има вероятност г-н Ласитър да е извършил престъпление. И за разлика от съдебния процес, стандартът за доказателство не е „без никакви съмнения“, а много по-нисък.

[Председател]: Това е малко объркващо, г-це Стрикстайн.

[ПОП Стрикстайн]: Тогава позволете да цитирам закона. За да подведете под отговорност г-н Ласитър, трябва да имате само „основателни причини, подкрепени от обстоятелства, които сами по себе си са достатъчни, за да накарат един предпазлив човек да заподозре извършено престъпление“.

[Председател]: И все пак би било добре да се изслуша защитата.

[ПОП Стрикстайн]: Загрижеността ви е отбелязана. Повтарям, за подвеждане под отговорност са необходими дванайсет гласа от вашите двайсет и един. И тъй, започвам с обобщаването на показанията на Мануел Гутиерес. Както си спомняте…

 

Край на частичната стенограма.