Пол Ливайн
Кофти късмет (15)

14. Не шон пич

Рашан — Джели Бийн — Дрекслър тежеше горе-долу колкото нормален хладилник, но не беше толкова пъргав. Вместо с изваяно тяло като това на приятелчето си беше аморфна маса от гръден кош, сливащ се с корем, широк един метър задник, бедра от китова мас и стъпала с размерите на плавници на морски лъв. Носеше стара фланелка на „Оукланд Райдърс“ и найлонови шорти на бегач, макар да се съмнявах, че е тичал след времето си на кръшкач, дребен крадец и уличен хулиган. На плавниците му имаше подходящи оранжеви джапанки, които би трябвало да го съдят за тормоз.

— Джел, радвам се, че си тук — каза Търстън.

Дрекслър не каза нито дума, освен ако хрускането не се смята за реч. Брадичката му се вирна към небето, когато изсипа в устата си съдържанието на пакетче чипс с размерите на чувал.

— Пич, мислех си за онова, което ми каза оня ден — продължи Търстън.

Хрус. Хрус. Хрус.

Търстън се обърна към мен.

— Ласитър, Джел ми пази гърба.

— И едно от фераритата ти — напомних му аз.

— Джел казва, че трябва да предоговоря новия си договор.

— Супер. Може да използва уменията да се пазари, придобити от шиткането на дрога по ъглите — предположих аз.

Дрекслър хвърли празното пакетче през парапета и то полетя, подето от топлото въздушно течение.

— Ласитър, хич не си шон, пич.

— Ако това означава, че не съм готин, признавам се за виновен. А ти, Джели Бийн, си просто един лентяй. Хрантутник. Паразит.

— Майната ти, резерво! Сега щях да играя, ако не си бях пръснал коляното.

— Корема, искаш да кажеш.

Лицето му се изкриви в намръщена гримаса, от която двойната му брадичка стана тройна.

— В гимназията ми викаха Чука.

— Единственото, което чукаш напоследък, е бюфетът в Билтмор… за сметка на Тъндър.

— Не разбираш, Ласитър — каза Търстън. — Ние с Джел сме едно. Познаваме се, откакто се помним. Делим всичко.

— Един и същи пробационен инспектор — съгласих се аз.

Не бях ядосан. Изобщо не исках да бъда говорител на Търстън в или извън съда. В същото време паразити като Джели Бийн Дрекслър ме вбесяваха. Преди година бях посъветвал Търстън да вложи парите си в сигурни инвестиции като освободени от данъци общински облигации. Дрекслър обаче се наложи и Търстън откри нощен клуб в Саут Бийч. Черпеше петстотинте си най-близки приятели, а те мъкнеха свои приятели. Барманите крадяха, служителите на паркинга крадяха, изчезваше пиячка и „Тъндър Доум“ изкара само два месеца, като за това време изгори шест милиона. Изпитвах известно удовлетворение от мисълта, че загубата на Търстън се е отразила добре на местната икономика.

— Без Джел щях да отпадна от университета още първия семестър — отдаде се на спомени Търстън. — Съотборниците ми се подиграваха на начина, по който говорех, а те бяха мои братя! Братя от Маями и Лодърдейл, не от Калния град.

— Гледаха ни отвисоко — каза Дрекслър.

— Караха ме да се чувствам тъп — добави Търстън.

— Никога не си бил тъп — казах аз.

— Сега го знам. Но тогава само Джел вярваше в мен. Би направил всичко за мен и аз бих направил всичко за него. Без Джел още щях да съм в тинята и да режа захарна тръстика.

— Грешиш. Той не се е потил на тренировките ти — казах аз. — Не е носил топката трийсет и три пъти срещу „Гейтърс“, докато те се опитваха да ти направят краката на трески. И определено не е ходил на курсовете ти по реч и на изпитите по алгебра. Ти си го направил, Тъндър. Сам си се изтеглил от тръстиката и си измъкнал този паразит със себе си.

Дрекслър пристъпи към шезлонга ми и масивното му туловище закри слънцето.

— Не знам кой е започнал да префасонира мутрата ти, но аз ще довърша работата.

— Не знаех, че думата „работа“ фигурира в речника ти — казах аз.

— Я по-кротко и двамата! — нареди Търстън.

Докато Дрекслър се опитваше да ме уплаши с примижаване, от което дебелите му бузи превръщаха очите му в тесни цепки, ми хрумнаха две неща. Първо, идеята на Виктория Лорд да накарам Дрекслър да издъни Търстън никога нямаше да проработи. Двамата бяха „едно“, както се бе изразил Търстън. Бяха израснали заедно в Калния град и никога нямаше да се обърнат един срещу друг.

Второ, може би в това имаше нещо добро. Близостта им само потвърждаваше онова, което ми беше казал Клайд Гарнър. Ако Търстън беше планирал да убие жена си, на кого би казал? На единствения на света, на когото може да се довери, разбира се.

Според Ева Търстън написал на Дрекслър: „Кучко, пипнеш ли ми чедата, ще опиташ беретата“. За него това може да е било просто песен. Тъпа шега. Или може би…

Може би е замислил да убие Ева, за да не дели богатството си при развода.

Да не забравяме и телефонния разговор, подслушан от братята на Ева. Там лириката беше още по-заплашителна: „Нося болка, по останалото кръв“.

Стейси Стрикстайн казала, че обвинението не могло да открие текстовите съобщения, които по някакъв начин били напълно заличени — ако изобщо ги е имало. За телефонния разговор отначало казала, че бил подочут, което не беше вярно. След това заявила, че предварителният замисъл за деянието бил в конфликт с теорията й за делото и затова нямало да го използва, което беше съмнителна стратегия.

Защо Стрикстайн е била толкова вяла в подготвянето си за делото срещу Търстън? И сега, след като бе изгубила процеса, защо беше вдигнала мерника срещу мен с измисленото си разследване за подкуп на съдебни заседатели? Нямах представа.

— Имаш ли да кажеш още нещо, Ласитър?

— Само едно. Напомняш ми на О Джей Симпсън.

— Той беше по-пъргав. Аз съм по-силен.

— Не говоря за стила ти на игра. А за раздвоената ти самоличност. Измислената фасада, която представяш на света. Сини небеса и чаровни усмивки. И истинската ти същност. Буреносни облаци и зло сърце.

Търстън клатеше глава. Изглеждаше повече тъжен, отколкото ядосан. Накрая каза:

— Откакто произнесоха присъдата, стана различен, Ласитър. А Джел си е същият. Винаги си е бил. Той е мой брат.

— И какво?

— И такова, че си уволнен.

ЕДИНАЙСЕТИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ НА ОКРЪГ МАЯМИ-ДЕЙД, ФЛОРИДА

Относно: Разследване на Джейкъб Ласитър.

Съгласно раздел 918.12 на щата Флорида, а именно натиск върху съдебни заседатели.

Разследване 2016-MDC-GJ-149.

Частична стенограма от заседанието на журито.

 

[Продължение на показанията на Мануел Гутиерес] Въпрос [от помощник окръжен прокурор Стрикстайн]: Г-н Гутиерес, казахте ни, че сте отворили плика, даден ви от г-н Ласитър, и сте намерили в него десет стодоларови банкноти.

Отговор [от Мануел Гутиерес]: Si. Хиляда долара.

В: И какво друго?

О: Бележка с телефонен номер.

В: Какво направихте?

О: Прибрах парите в джоба си и вечерта се обадих на номера. Вдигна ми г-н Ласитър.

В: Разкажете на журито за разговора.

О: Той ми каза да не се безпокоя за нищо. Използвал предплатен телефон. Нямало да има запис, че сме разговаряли. Каза, че иска да дойде в дома ми, и ме попита за адреса.

В: И вие какво отговорихте?

О: Упътих го и той дойде много късно, след полунощ.

В: Какво стана, когато г-н Ласитър дойде в дома ви?

О: Извади телефона, онзи предплатения, и го счупи с голи ръце. Él es muy fuerte. Много е силен. И каза: „Боклук, кажеш ли на някого за уговорката, същото ще стане с главата ти“.

В: За каква уговорка става дума?

О: Даде ми още двайсет и четири хиляди на стотачки, а аз му обещах да работя здравата за него в стаята на съдебните заседатели. И дори да не успея да убедя останалите, да гласувам невинен, докато адът не замръзне или докато двамата Кастро не пукнат. Да задържа журито, ако се налага.

В: Какво се случи в стаята на съдебните заседатели?

О: На първото гласуване резултатът беше осем срещу четири за виновен. Изпитах облекчение, защото имах помощ. Трима други гласуваха за невинен. Не знам, може би г-н Ласитър е платил и на тях. Както и да е, на втория ден на обмислянето говорих много и на третия ден гласувахме за невинен.

В: Какво направихте с парите?

О: В деня на присъдата си купих голям телевизор от „Саунд Адвайс“ на Дикси. „Сони“ осемдесет инча. Когато го занесох у дома, Лурдс, жена ми, каза: „Къде ще го сложиш? Той е по-голям от дневната“. Аз отговорих, че може и да разширя дневната, тя попита с какви пари и аз й казах. Това беше грешка.

В: После какво стана?

О: Тя отиде на църква и когато се прибра ми каза, че La Virgen Maria й казала да ви се обадя.

В: И вие какво направихте?

О: Понякога казвам не на жена си, понякога на Дева Мария. Но двете заедно са прекалено силни за мен.