Пол Ливайн
Кофти късмет (32)

31. Любовта, Джейк. Любовта

Гигантските двигатели на самолета продължаваха да бръмчат. Виктория мълчеше. Можех да се обзаложа, че работи върху някаква идея, която включва чувства. Мои, не нейни. Искаше да бъда по-открит. Бяхме водили този разговор и преди. Добре, признавам. Аз съм донякъде изкопаемо. Но пък от друга страна съм мъж. Не размахвам емоциите си като флаг на платноходка. Пазя чувствата си за себе си и се опитвам да решавам личните си проблеми, без да досаждам на приятели и роднини.

Тогава тя ме изненада.

— Стив твърди, че причината да не се виждаш с никого е в мен.

— Не е вярно. Просто съм придирчив.

— Наистина ли?

— Имам си стандарти. Опитвам се да не излизам с бегълки от закона, нарушителки на гаранции и жени, които са убили любовниците си. Иначе съм широко скроен и готов да се срещам с всякакви.

— Сериозно, колко време мина от последната ти връзка?

— Не много. Как беше името й? На онази стюардеса със сухата кожа.

— Наричат ги бордови помощници, Джейк.

— Не и когато ходехме. Като се замисля, тя работеше за „Истърн“. Или беше „Транс Уърлд“?

— Трябва да се върнеш в играта, преди да те е подминала.

— Кой да ме подмине?

— Любовта, Джейк. Любовта.

— Няма да знам откъде да започна. Напоследък все повече се чувствам като любител на бирата и бургерите в свят на пастети и шардоне.

Виктория отвърна с едно „хм-м-м“, взе журнала на авиокомпанията и погледна корицата, но се досещах, че не проявява интерес към полети до Антарктида. Несъмнено продължаваше да работи върху онзи типично женски подтик да подобри живота ми въпреки всичките ми усилия да устоя на промените.

Накрая мълчанието стана нетърпимо и заговорих.

— Добре, значи смяташ, че имам нужда от лекар и приятелка. Това ли е?

— Освен това искам да ми имаш доверие. И на Стив също. Ако имаш проблеми, не ги потискай.

— Когато имам нещо за докладване, ти ще си първата, която ще разбере.

— Добре тогава, ще споделя нещо с теб. Двамата със Стив сме призовани пред журито.

— Какво!?

— Искат отменените чекове на всички спонсори на кампанията на Рей Пинчър и цялата ни банкова документация за последните шест месеца.

— Проклетата Стрихнин — казах аз.

— Стейси Стрикстайн. Да, обадих й се. Попитах я какво означава всичко това. Тя каза да питам теб.

Усетих как вратът ми загрява. Срещал съм прокурори, които подвеждат под отговорност жените и родителите на заподозрени, за да изтръгнат самопризнания. Това беше страница от същата книга.

— Аз движех даренията за Пинчър — казах й. — Ти и Стив ми дадохте чекове за по двеста и петдесет долара, а аз ги предадох на финансовия шеф на кампанията. Някои ухажвани от мен хора пишеха чековете си, а после без мое знание са пробутвали и пари в брой под масата.

— Не и ние със Стив.

— Знам го. Стрихнина също го знае. Просто ви тормози, защото сме приятели.

Виктория се замисли за момент.

— Това обяснява последното, което ми каза.

— И какво е то?

— Каза ми: „Когато приключа с Ласитър, няма да имате приятел в този град“.

— Не се безпокой, Виктория. Нямам нужда от много приятели, щом имам вас двамата.