Пол Ливайн
Кофти късмет (56)

55. Да посадиш дърво

Пет минути след като Кип потегли на училище с колелото, аз още бях в кухнята и четях сутрешния вестник. Нямаше къде да ходя.

Гласова поща от офис мениджъра на „Харман и Фокс“ ме беше информирала да не прекрачвам прага на онази светая светих. Надеждни асистенти щели да съберат „личните ми вещи“ и да ми ги доставят по куриер.

Докато четях за последния лов на бирмански питони в Евърглейдс (деветдесет и пет уловени, остават още петнайсет хиляди), телефонът иззвъня. Тренер Джони Дънкан се обаждаше от Атланта. За последен път го бях видял в съда, когато свидетелстваше колко добро момче е Тъндър Търстън. На излизане беше прегърнал Търстън — силна мъжка прегръдка, която като че ли се хареса на журито.

— Чух за Джели Бийн Дрекслър — каза той. — Ужасна работа.

— Определено — съгласих се аз.

— Откакто стана на десет, все се забъркваше в неприятности.

— Но Търстън винаги му е бил верен, нали?

Треньорът помълча за момент.

— Извинявам се, че не ти се обадих да те поздравя, след като Маркъс беше оправдан.

— Не трябва да се извиняваш за това, тренер.

— Не те разбирам, Ласитър.

— Знаел си го, нали? Знаел си, че Дрекслър е убил Ева.

Той не отговори.

— Обвиних Търстън, че те е излъгал — казах аз. — Той отрече. Каза ми, че си най-добрият човек, когото е познавал, и че никога не би те измамил. Мисля, че казваше истината.

— А аз никога не съм те лъгал, Ласитър. Казах ти, че Маркъс Търстън е невинен, и той наистина е невинен. В крайна сметка справедливостта възтържествува, нали?

— Но се мина по адски лъкатушещ път, за да се стигне до нея. Не по начина, по който трябва да работи системата.

— Аз съм само обикновен футболен треньор, Ласитър. Кръстчета и нули на черната дъска. Оставям на теб да се справяш с по-големите проблеми.

Сбогувахме се и останах да седя още известно време. После чух ръмжене на тежки предавки и скърцане на спирачки пред къщата.

Излязох и видях камион с открита каросерия с гигантска палма, вързана и покрита с мокро платнище. Клайд Гарнър слезе от високата кабина, а синовете му близнаци Слейд и Брик скочиха от другата врата. Този път успях да ги различа по етикетите на комбинезоните им. И тъй, трима яки мъже с работно облекло и кални ботуши.

— Какво е това, Гарнър? — попитах и кимнах към камиона.

Той свали мръсните си ръкавици, сграбчи ръката ми и я стисна с мазолестата си длан. Стискаше толкова силно, че можеше да строши орех. Когато ме пусна, Брик ме награби в мечешка прегръдка, вдигна ме във въздуха и ме сложи обратно долу, така че брат му да повтори упражнението. Казах си после да проверя за счупени ребра.

— Семейство Гарнър ти е задължено, Ласитър — каза Клайд Гарнър.

— Нищо не ми дължите.

— Няма как да ти се отблагодарим за онова, което направи. Но като израз на обичта ни към Ева ти донесохме една кралска палма. Не каквото и да било дърво. А любимото й. Засадих го пред стаята на Ева в деня, в който се роди.

— Не знам какво да кажа, Клайд.

Той развърза края на въжето, което придържаше дървото към каросерията. Прокара длан по кората така нежно, сякаш докосваше лицето на дъщеря си. Болката му беше осезаема.

— Виж я сега. Висока почти осемнайсет метра. Издигаше се там през всичките години, сякаш бдеше над малкото ми момиче, предпазваше го от зло. — Избърса една сълза с опакото на дланта си. — А се оказа, че нищо не можеше да я предпази, нито дори семейството, което я обичаше.

Останал без думи, аз го прегърнах през рамото.

— Ти си онзи, който въздаде справедливост за нея — каза той. Сълзите му вече течаха. — С момчетата ще я засадим пред прозореца ти. Когато поглеждаш навън, мисли си за семейството ми и колко сме ти благодарни.

— Ще мисля за Ева — обещах аз. — Всеки ден.

— Както го правим ние — рече Клайд Гарнър.

— Багерът и кранът пътуват насам — каза Брик.

— Трябва да я засадим бързо заради шока от транспортирането — обясни Слейд.

Брик взе кофа пръст от каросерията и я замъкна при баща си.

Клайд Гарнър бръкна с голи ръце в кофата и остави влажната черна пръст да се изсипе през пръстите му.

— Взехме пръстта от корените. Когато дървото е в дупката, всеки загребва няколко шепи и ги слага вътре. Искаме да се присъединиш към нас. Семейна церемония. Аз ще кажа „Отче наш“, след което ще помълчим.

— За мен ще бъде чест — казах аз.

— Добре, защото сега си част от семейството. И нямам предвид далечен братовчед. Всеки, който ти създава проблеми, ще си има работа с мен и с момчетата ми.

Близнаците започнаха да развързват въжетата, придържащи гигантското дърво. Подобно на баща си, погалиха нежно ствола.

— Вчера, когато ме убеди да не стрелям, ти не просто ме спаси — каза Гарнър. — Спаси и момчетата ми.

— Не разбирам.

— Те бяха с мен, Ласитър.

— Аз бях в камиона — каза Брик. — Трябваше да го измъкна.

— А аз управлявах дрона — каза Слейд. — За да им отвлека вниманието.

— Ти ли си бил? Онзи дрон, дето мина покрай терасата? Търстън си помисли, че са папараци.

— Това е нашият „Фантом 4“ с 4К видеокамера — каза Слейд.

— Използваме го за инвентаризация на дърветата за данъчните декларации — обясни баща му.

— Помислихме си, че ако го приближим към апартамента, Търстън ще излезе и ще започне да стреля. Видях го да стреля по друг дрон онзи ден, когато бях там. Планът ми беше да го застрелям веднага щом приближи парапета.

— Но да въвлечеш и синовете си… — Поклатих глава. — Щяха да ги обвинят като съучастници и помагачи.

— Както казах, ти ги спаси. Още една причина да съм ти вечно благодарен.

Слейд се качи в кабината и се върна с айпад.

— Искаш ли да видиш? — попита ме той. — Заснех отблизо лицето на копелето, докато падаше. Никога не съм виждал толкова уплашен човек, съзнаващ, че след секунди ще стане на пихтия.

— Ох, мамка му! Значи си го записал? На видео?

„Ваша чест, обвинението представя като доказателство номер едно видеозапис, на който се вижда как господин Ласитър блъска господин Дрекслър към смъртта му…“

— Кажи-речи всичко — отвърна Слейд. — Дронът се рееше на десетина метра от терасата. Слънцето беше отзад, добър ъгъл за снимане. Хванахме те как клякаш зад Дрекслър и скачаш. Още имаш доста силни крака, за да метнеш цял тон лайна през парапета.

— Само дето после едва не тупна по задник — изкиска се Брик.

— Гледахме видеото поне десет пъти снощи — каза Слейд.

— Повече — поправи го баща му. — Надявам се да не си помислиш нещо лошо за мен, Ласитър, но ми хареса до последната секунда. После спах спокойно за първи път, откакто Ева умря.

— Това видео може да се окаже проблем — отбелязах аз. — За мен, искам да кажа.

— Нямаш грижи. Изгорихме диска снощи и ще изтрием файла от айпада веднага след като го видиш.

— Не искам да го виждам. — Огледах се, сякаш очаквах детектив Бариос да изскочи от храстите. — Бихте ли го изтрили веднага?

— Няма проблем — каза Слейд.

Гледах, докато изтриваше файла.

Гарнър прочисти гърлото си и кимна към Брик.

— С брат ми искаме да ти се извиним, че те понапляскахме във фермата. Бяхме останали с лоша представа за теб.

— Това важи двойно за мен — обади се Клайд Гарнър. — Извинявай за имената, с които те нарекох.

— Мошеник, боклук и кръвопиец — казах аз. — Е, заслужил съм си ги всичките.

— В никакъв случай, Ласитър.

— Може би не сега — казах аз.

Всички замълчахме за момент. После Клайд попита:

— Кажи, Ласитър, имаш ли си дама?

— Така мисля. Надявам се.

— Защо не я доведеш във фермата в неделя. Ще печем прасе на открит огън. Царевичен пудинг, прясно набрани домати. Домашно отгледани картофи. Много бира. След вечеря може да посвиря малко. Ще ви накараме да се почувствате като у дома.

— Вече го направихте, Клайд. Вие също сте мое семейство.