Пол Ливайн
Кофти късмет (50)

49. Всички пропадат

Детектив Бариос каза здрасти на прокурорите и довиждане на мен. Искаше да слезе долу и да огледа тялото отблизо.

— Това ли е, Джордж? — попитах. — Няма ли да ми кажеш: „Ласитър, ако бях на твоето място, не бих напускал града“?

— В никакъв случай. От години искам да напуснеш града.

Този разговор го бяхме водили и преди.

— Фатален инцидент, а на място идват двамата висши прокурори на окръга — казах аз, след като Бариос се разкара от терасата.

— Ти ми се обади — каза Пинчър.

— И не си ти онзи, който решава дали е инцидент — обади се Стрикстайн. — Аз съм главен прокурор по углавни престъпления.

— Как успяваш да се справиш, след като през цялото време подгряваш журито да вкара в затвора невинни хора? — попитах аз.

— Няма да удостоя въпроса ти с отговор — отвърна Стрикстайн.

Не я бях виждал, откакто бе напуснала съдебната зала, като ме гледаше кръвнишки, след като журито обяви решението си по делото срещу Търстън. От онзи ден до днес явно не се беше научила да се усмихва. Беше към петдесетте и носеше вечно намръщена физиономия над строгия си тъмносив костюм на тънки райета.

— Съжалявам, Джейк — каза Пинчър. — Но това е в юрисдикцията на Стейси.

Не казах нищо, защото бях зает да повдигам торбестите си панталони.

— Каква е тази грозотия? — попита Пинчър, като ги погледна.

— Нося предимно синьо. Сини костюми. Сини джинси. Сини ризи. Не кафяво или каки. Тези ги намерих в дъното на гардероба.

— Това беше повече, отколкото ми трябваше да знам, Джейк. — Пинчър надникна над перваза, или може би трябваше да кажа балюстрадата. Долу при басейна двама криминалисти се бяха навели над пихтиените останки на Джели Бийн Дрекслър. Може би се чудеха дали им трябва носилка, или прахосмукачка.

— Оказа се, че този стар панталон е единственият, който върви с кафяв колан — казах аз.

— Добре, стига. Не те помолих да ми описваш съдържанието на гардероба си.

Разкопчах колана и го измъкнах от гайките.

— Този колан.

— На кого му пука? — отвърна Пинчър.

На Стейси Стрикстайн й пукаше. Наблюдавах физиономията й. Ченето й увисна и лицето й се изчерви.

— Взех го назаем — казах с приповдигнат тон. — Да ти кажа ли кой ми го даде?

— Това е държавна собственост! — Стрикстайн посегна към колана, но аз дръпнах ръката си.

— Марвин Фишбейн, най-лошият информатор под прикритие след Джона Хил във „Внедрени в час“.

— Какво става тук, по дяволите? — попита истински озадаченият Пинчър.

— Много неща. Страшно много неща, нали, Стрикстайн?

Тя продължи да мълчи, но мускулите на челюстта й трепереха. В канала един круизен кораб с може би три хиляди туристи на борда се насочи към открито море. Очакваше ги една седмица предплатено забавление и среднощни бюфети.

Обърнах колана и отворих капака зад токата.

— За да бъде всичко по реда, Рей, предавам ти карта с няколко отделни разговора. На първия Марв Фишбейн казва, че Стрикстайн се е опитала да го накара да излъже под клетва и да ме подведе да направя същото.

— Това е нелепо! — каза Стрикстайн. — Господин Фишбейн скоро ще бъде обвинен за незаконно финансиране на предизборна кампания, така че изобщо не може да му се вярва.

При споменаването на незаконно финансиране на предизборна кампания очите на Пинчър се разшириха.

— После ще се върнем на това — казах аз. — Освен това има запис и на Джели Бийн Дрекслър. Малко преди фаталното си падане той призна, че е убил Ева Гарнър.

— Какво? — изуми се Пинчър. — Защо Търстън каза, че го е направил?

— Защото Джели Бийн не беше третият най-любим спортист в историята на Маями. И Търстън решил, че не може да допусне най-добрата му дружка да влезе в затвора. Дружка, която по една случайност е и негов брат.

— Няма значение — каза Пинчър. — Търстън беше оправдан, а Дрекслър е мъртъв. Само дето…

— Само дето Търстън е извършил престъпление, като каза под клетва, че е убил жена си — довърших аз.

Пинчър поклати глава.

— Ама че правна бърканица.

В парка от другата страна на тесния пролив виждах неколцина младежи да си хвърлят фризби. По-възрастен тип на велосипед мина покрай тях. Хора опъваха плажни кърпи върху тревата. Всички там определено се забавляваха повече от нас тримата.

— Рей, това е само началото — казах аз. — Дрекслър призна също, че той е подкупил съдебния заседател.

— Не мога да повярвам! — Лицето на Стейси Стрикстайн беше с цвета на презряла слива.

— Ще имаш възможност да го чуеш с ушите си. Мъртвите казват само истината.

Пинчър прокара длан пред лицето си, сякаш за да проясни зрението си.

— Господи, Джейк. Първо представляваш човек, който твърди, че е застрелял жена си при самозащита, само дето изобщо не го е правил. А сега най-добрият му приятел казва, че той е убиецът. И не само това, ами че е подкупил съдебен заседател. Какво става с правосъдната ни система, по дяволите?

— От години си задавам абсолютно същия въпрос.

На трийсетина метра от терасата един червеноопашат ястреб се рееше на бриза. Зачудих се дали не е същият, който беше изгубил другарчето си от пушката на Търстън. Изпитвах съжаление за мъртвия ястреб, но не и за мъртвия Дрекслър.

— Тогава защо съдебният заседател посочва теб като подкупвач? — попита Пинчър.

— Ти ще трябва да измъкнеш това обяснение от него, но аз имам една теория.

— Смахната като всичко останало, което чухме досега — обади се Стрикстайн.

— Гутиерес е бил сплашен до смърт от Дрекслър, който заплашил да го убие, ако пропее. Така че предполагам, че сигурно е опикавал гащите, докато е давал показанията си пред Стрикстайн. Вероятно й е казал, че се страхува да свидетелства пред съда.

— Рей, чуваш ли това? — каза Стрикстайн. — „Предполагам“? „Вероятно“? Няма никакви доказателства.

— Изслушай го, Стейси.

— Обзалагам се, че Стрикстайн е казала на Гутиерес, че Дрекслър работи за мен. В края на краищата аз бях защитник по делото. Разполагала е с видеозаписа, на който говоря с Гутиерес извън съда. Казала му е, че това е неетично от моя страна, което е вярно. Той е взел подкуп и е уплашен. Ще направи всичко необходимо, за да получи имунитет. Вслушва се в думите й и казва, че мръсният адвокат го е подкупил.

— И какъв е мотивът ми да подтиквам към лъжесвидетелство? — попита Стрикстайн с високомерен и обиден тон.

— Власт и пари.

— Какво ще рече това?

Ястребът приближи терасата. Дали ни гледаше обвинително? Хрумна ми параноична мисъл. Че ястребът не само е видял как Търстън убива другаря му, но и как бутам Дрекслър. Имам смътни спомени от романа с Пери Мейсън „Случаят с лъжесвидетелстващия папагал“ на Ърл Стенли Гарднър. Дали птицата не беше видяла убийството и не кряскаше за него? Надявах се детектив Бариос никога да не се сети да я разпита.

— Имаш ли отговор, или не? — остро попита Стрикстайн.

— С обвинението срещу мен очерняш приятеля ми Рей като замесен в корупция, за да му отмъкнеш по този начин изборите — казах аз. — Това е властта. А парите са двестате хиляди, които си измъкнала от Търстън.

— Абсурд! Защо му е на Търстън да ми плаща каквото и да било?

— За да накара Гутиерес да обвини мен и да защити Дрекслър. И още нещо. За да изгуби делото срещу Търстън.

— Мръсник! Ще те съдя за клевета.

— Господи, Джейк. Можеш ли да докажеш поне малко от това? — възкликна Пинчър.

— Доказването е твоя работа, Рей, но мога да те насоча в правилната посока.

— Давай тогава. Насочвай.

— Върни се назад и погледни заповедта на Стрикстайн за мобилните записи на Търстън. Или е дала друг номер, или е изписала името неправилно, или е посочила друг срок, защото не е получила текстовите му съобщения. Изобщо не си е направила труда да потърси записите от телефона на Дрекслър, а се оказва, че той е човекът, който е отправял заплахите.

— Всякакви грешки, ако изобщо е имало такива, може да са просто правописни — каза Стрикстайн. — Готвех се за дело за убийство, не съм проверявала работата на секретарката си.

— Не разбирам, Джейк — каза Пинчър. — Защо му е било на Дрекслър да подкупва съдебен заседател, ако Търстън е платил на Стрикстайн да изгуби делото?

— Отначало си помислих, че просто се застраховат. Но не е това. Търстън и Дрекслър са имали проблем с комуникацията, ако мога да цитирам капитана от „Хладнокръвният Люк“. Търстън не е казал на Дрекслър, че е подкупил Стрикстайн, а Дрекслър му е казал за подкупения съдебен заседател едва след процеса.

Пинчър се обърна към Стрикстайн.

— Защо, Стейси? Защо?

Тя не отговори, затова го направих аз.

— Стрикстайн е знаела, че събираш пари в брой за кампанията си. Решила е, че трябва да направи същото. Единствената разлика е, че ти не си подтиквал към лъжесвидетелстване в замяна на парите.

— Не, само е обещал обработването на облигации — изстреля в отговор Стрикстайн.

— За протокола, отричам това — не особено убедително каза Пинчър.

— Двеста хиляди! — ядно процеди Стрикстайн. — Къде са доказателствата?

— Джейк, имаш ли запис, на който Търстън казва, че Стейси е изкопчила пари от него? — попита Пинчър.

— За съжаление, не с толкова много думи. Всъщност без никакви думи.

— Ха! Знаех си го. — Стрикстайн вдигна ликуващо ръце във въздуха. Сигурно си мислеше, че е отбелязала тъчдаун. — Всичко е само предположения, злословия и инсинуации.

— На записа Търстън признава, че Стрикстайн е идвала при него след оправдаването му. Притиснах го за подробности и той млъкна. Честно казано, разполагам само с това.

— Значи не разполагаш с нищо! — Лачените обувки „Прада“ на Стрикстайн изтропаха подобие на победен танц.

— Не всички пуловери идват готови от магазина — казах аз. — Понякога се налага да си ги изплетеш.

— Би ли се опитал да не говориш с гатанки? — предложи Пинчър.

— Понякога се налага да събереш нещата. Стрикстайн, какво правеше в апартамента на Търстън?

Тя дори не ме погледна.

— Рей, не съм длъжна да отговарям на въпросите на този мошеник.

— Така е. Джейк, какво според теб трябва да направи кабинетът ми? — попита Пинчър.

— Изискай записите по корпоративната сметка на Търстън, която се обслужва от „Харман и Фокс“. От тях ще видиш, че в деня преди посещението на Стрикстайн Търстън е изтеглил двеста хиляди в брой. Фирмата има разписка и формуляр 8300 за трансакции в брой на стойност над десет хиляди. На следващия ден Стрикстайн е посетила апартамента на Търстън. Влязла е с празни ръце и е излязла със сак. Клайд Гарнър я е видял и записите от охранителните камери ще го потвърдят. Мисля, че от това може да се заключи, че е излязла от апартамента със сак, пълен с пари.

— Това не е достатъчно, Джейк — каза Пинчър. — Не можеш да твърдиш, че в сака е имало пари.

— Достатъчно е да призовеш Търстън и да поискаш да обясни какво е направил с парите, след като ги е изтеглил. Когато не успее да обясни, предложи му имунитет и той ще ти каже, че ги е дал на Стрикстайн. Моето предположение е такова.

— Няма основания за призоваване на Търстън — каза Стрикстайн. — Записите на разговорите на Ласитър с Дрекслър и Търстън са направени незаконно. Ласитър не е действал от името на органите, така че е трябвало да поиска съгласието им, за да записва, а той очевидно не го е направил.

— Тя е права — малко тъжно каза Пинчър. — Записите не могат да се допуснат.

— Не могат да се допуснат в съда — казах аз. — Но спокойно могат да се появят на първа страница в „Маями Хералд“.

— Престъпление е да записваш някого без съгласието му — каза Стрикстайн. — Публикуваш ли ги, ще бъдеш изправен пред съда.

— Всички ще бъдем! — отвърнах аз. — Точно в това е красотата.

— Не успявам да видя нищо красиво — каза Пинчър. Никога не го бях виждал толкова оклюмал.

— Помисли си, Рей. Ако това се разчуе, всички пропадаме. Поради което всичко трябва да се уреди. Още сега. Още тук. Един ден преди регистрацията за изборите. Или всички се прибираме у дома, или отиваме в затвора.