Пол Ливайн
Кофти късмет (57)

56. Изкупление

Около минута след като тримата Гарнър си заминаха, в алеята ми спря черен крайслер с държавен номер и затъмнени стъкла. Тъкмо поливах новата си кралска палма с маркуч. Дървото беше посадено дълбоко в новоизкопаната си дупка и се поддържаше от дървени подпори, докато корените му не прихванат.

Рей Пинчър слезе от крайслера и дойде при мен.

— Шугър Рей. По работа или за удоволствие? — поздравих го, като продължих да поливам дървото.

— Не съм сигурен. Гарнър ли видях току-що да излиза на Дъглас Роуд?

— И момчетата му.

Пинчър погледна палмата.

— От тях ли я купи?

— Подарък.

— Мислех си, че те мразят.

— Вече не. Хората се променят.

— Ти или те?

— Те са добри хора. Също като теб, Рей. — Ухилих му се. — Кафе?

Той поклати глава.

— Само исках да ти кажа нещо лице в лице.

— Защо? Защото не си сигурен дали телефонът ти не се подслушва, или защото харесваш красивата ми мутра?

Той не отговори, така че продължих да поливам палмата.

— Хайде, фермер Джейк. Ела да се поразходим.

Спрях маркуча, избърсах ръце във фланелката си на „Долфинс“ и тръгнахме на запад по Поинсиана. Пинчър не каза много за човек, на когото му се говори. Нито дума, докато не завихме наляво по Браганза и не продължихме към Ел Прадо. Подобно на по-голямата част от Коконът Гроув, кварталът ми е пълен със зеленина. Дъбове. Бугенвилии. Палми. Храсти от стотици разновидности.

— Човек не бива да бъде преценяван по най-лошата постъпка в живота му — най-сетне каза той.

— Хей, това го казват адвокатите, не прокурорите.

— Знаеш какво имам предвид, Джейк.

Всъщност не знаех. Не бях сигурен дали говори за себе си. Или за мен.

— Иска ми се да мисля, че съм извършил много добри дела за тази общност през немалкото години — каза той.

„А, хубаво“. Ставаше дума за него.

— Извършил си адски много добри дела, Рей.

— И един ден решавам да осигуря пари в брой за преизбирането си. Като много добре знам, че е незаконно. Но може би без да си давам сметка за моралната цена на това решение.

— Както сам каза, човек не бива да бъде преценяван по най-лошия му ден.

— Ще даря парите на приюта за бездомни в града. Анонимно, разбира се. И ще работя там като доброволец два уикенда месечно.

— Това е чудесно, Рей. Знам, че решението идва от сърцето ти.

Две пеперуди монарх запърхаха с криле от една палма и прелетяха над главите ни.

— Още от семинарията вярвам в едно нещо. Независимо колко е съгрешил човек, винаги има възможност за изкупление. Търся милост чрез хуманни действия.

— На прав път си, Рей.

— А ти, Джейк? Какво ще кажеш за себе си?

Опа! Значи ставаше въпрос и за мен. Забавих крачка, вдигнах едно палмово листо от средата на улицата и го отнесох до насипа, колкото да спечеля време. Завихме по Ел Прадо, оживена улица, която свързва Ле Джун с Дъглас Роуд.

— Помня какво каза за изкуплението в деня, когато ме просна в безсъзнание на ринга — казах аз.

— За библейското изкупление ли? Савел от Тарс по пътя за Дамаск.

— По-скоро Джейк от Маями по пътя за Саут Бийч.

— Слушам те.

Изповедта на Пинчър беше развързала езика ми. Никога не бих признал какво съм извършил, но исках да се разтоваря от някои мисли.

— Рей, много години следвах правила, които често водят до несправедливост. Оставях след себе си болка и наранени хора. Не мога да залича грешките си, но реших, че бих могъл да намеря начин да помогна на хората, които съм наранил.

— Начин, който не беше стриктно по правилата. — Пинчър вървеше в крачка с мен.

— Начин, който беше открито незаконен и откровено неморален — казах аз. — Всичко в името на изкуплението, макар че действията ми не биха могли да се нарекат изкупителни от едно цивилизовано общество.

— Пука ли ти какво обществото смята за изкупително?

Замислих се.

— Би трябвало да ми пука. Това може би се съдържа в клетвата, която сме положили като юристи. Но всъщност не ми пука. Чувствам се спасен и това трябва да е достатъчно.

— Тъй като не съм безгрешен, няма да съм онзи, който ще хвърли първия камък.

— Благодаря, Рей.

— Чувствам се по-добре от разговора с теб, Джейк.

— Аз също.

Спряхме на кръстовището на Утопия Корт, несъмнено най-добре кръстената улица в Маями. Утопия минава в кръг и от нея излизат четири задънени улици, покрай които растат дървета.

— Да се връщаме, Джейк. Искам да погледна пак онази кралска палма. Страхотно дърво.

— Най-високото в квартала.

Повървяхме мълчаливо известно време.

— Хубаво е да имаш приятели.

— Да, Рей. И още как.

— Да, но си мислех за теб и семейство Гарнър. Добра карма.

— Какво искаш да кажеш?

— Проверих записите от мобилния телефон на Клайд Гарнър от вчера. Обадил ти се е секунди преди Дрекслър да предприеме злополучния си опит за летене.

— Наистина ли?

— Вдигнал си, но после всичко е заглушено.

— Откъде знаеш?

— От картата от колана на Фишбейн, която ми даде. Всеки разговор се чуваше ясно преди и след обаждането на Гарнър. Предполагам, че си закрил катарамата с голямата си месеста ръка.

— Какво те накара да прегледаш записите от телефона на Гарнър?

— Не ти ли казах? Охранителните камери на Фишър Айланд са го засекли да слиза и да се качва на ферибота с момчетата си.

— В това няма нищо престъпно.

Той се засмя тихо.

— Благодарение на теб. Какво са си въобразявали, по дяволите? И тримата щяха да прекарат остатъка от живота си в затвора.

Не казах нищо и Пинчър като че ли нямаше нищо против мълчанието ми. Знаеше какво си мисля и аз знаех какво си мисли той. Вероятно и детектив Бариос беше споделил мнението си за малко вероятното случайно падане през онзи висок парапет. Също толкова вероятно беше Пинчър да му е отговорил: „И какво? Нямаме свидетел, който да твърди друго“.

— Ще ториш ли това дърво? — попита ме той, докато завивахме на ъгъла на Поинсиана.

— Известно време не. Клайд каза, че наторяването ще увеличи вероятността за шок от пресаждането. Дървото може да умре, а това е нещо, за което не искам и да помисля. Ще имам чувството, че съм подвел семейство Гарнър.

— Значи само ще го поливаш?

— Той ме посъветва така.

Докато приближавахме дървото, двамата вдигнахме глави и се загледахме покрай зеления ствол в гъстите листа високо горе.

— С много вода — добавих.

— Всичко ще е наред — рече Пинчър. — Това дърво няма да умре.