Пол Ливайн
Кофти късмет (25)

24. Какво правим с Ласитър?

Телефонът иззвъня и ме събуди.

На екрана беше изписано 02:44.

Доколкото мога да съдя по личния си опит, среднощните обаждания не са от банкера ми с радостната новина, че са открили счетоводна грешка и че съм много по-богат, отколкото съм си мислил. Не са и от някоя страхотна красавица, която ме е зарязала преди петнайсет години, защото съм бил прекалено незрял за сериозна връзка, и сега иска да ми даде втори шанс. По-вероятно е да е някой добър съсед, за да ми изкрещи, че къщата ми гори и да се разкарвам по-скоро от нея.

— Господин Ласитър, обажда се Джордж Гонзалес от „Фишър Айланд Секюрити“.

— Ако Тъндър Търстън отново стреля от терасата си, обадете се на някой друг — казах аз. — Вече не ми е клиент.

— Не е свързано с него, сър. Не точно.

— Какво тогава?

— Тук при мен имам един човек, който се промъкваше, и той каза, че ще гарантирате за него.

— Промъквал се е?

— Нарушител. Вандал. Дойде с ферибота в три следобед с камион, натоварен с палми…

— Палми! — изгърмя глас от другата страна на линията. — Това са пандануси, а не палми, тъпак такъв!

— Господин Гонзалес, да не би Клайд Гарнър да е при вас?

— Не може да различи панданус от космите по чатала си! — отекна гласът на Гарнър на заден план.

— Точно той, сър, и е много агресивен — каза охранителят. — Дойде с някакви дървета, сякаш ще ги засажда, и никой от хората ми не му обърна внимание. И дори засади едно дърво пред Палацо дел Маре. Мисля, че знаете кой живее в един от апартаментите на сградата.

— Тъндър Търстън. На върха на света.

— Точно така, сър. И най-смущаващото за хората ми е, че вицепрезидентът на господин Търстън изрично е включил Клайд Гарнър в забранения списък.

— Чакайте малко. Вицепрезидент ли казахте?

— Рашан Дрекслър, вицепрезидентът на „Търстън Ол-Про Ентърпрайзис“.

Разсмях се. Явно Търстън беше намерил начин да пише парите за Джели Бийн като разход в данъчната си декларация.

Гонзалес продължи:

— След като засади дървото, господин Гарнър сложи на земята бронзова плоча. На нея пише…

— Аз ще му кажа! — извика на заден план Гарнър. — Дай ми телефона.

Последва кратко шумолене, след което зазвуча гласът на Гарнър.

— Направих плоча, Ласитър. На нея пише „В памет на Ева Гарнър, убита от страхливеца Маркъс Търстън“. Тия копелета току-що я махнаха.

— Успокой се, Клайд, и дай телефона на охранителя.

Секунди по-късно Гонзалес каза:

— Преди около час забелязахме, че господин Гарнър седи в камиона си пред Палацо дел Маре. Явно е останал там почти десет часа. Просто се спотайва. Очевидно е, че представлява заплаха за сигурността. Знаем за вандализма върху яхтата на господин Търстън.

— Клайд Гарнър е в траур. Може би е по-добре да проявите разбиране.

— Точно затова се обаждаме на вас, а не на полицията. Ако го качим на следващия ферибот, ще поемете ли отговорността, господин Ласитър?

— Ще ви дам адреса си. Кажете на Гарнър да дойде направо при мен. Имам бутилка бърбън специално за него.

 

 

В 03:37 Гарнър спря на алеята ми и почука на вратата.

— Мелията ти има нужда от подкастряне — уведоми ме той, докато вървяхме към задната веранда. — На улицата ти обаче има чудни дъбове. Онзи на ъгъла на „Авокадо“ и „Дъглас“ трябва да е на триста години.

— Сериозно? Ще питам баба дали го помни от малка.

Седнахме на дървени сгъваеми столове и сипах малко „Папи Ван Уинкъл“ в две чаши. Въздухът беше топъл и влажен, изпълнен с едва доловим аромат на орлови нокти.

— Разбра ли защо онази некадърна прокурорка прецака делото? — попита Гарнър.

— Съжалявам, не. Бях… зает с друго.

Той отпи и аз последвах примера му, затворих очи и се насладих на златистата топлина. Вечер с „Джак Даниълс“, ранна утрин с „Папи Ван Уинкъл“ и светът като че ли изгуби острите си ръбове и всичко леко се замъгли.

— Забравил си всичко за Ева, нали? — с предизвикателен тон попита Гарнър. — Забравил си всичко, което ти казах.

— Ни най-малко. Стрикстайн не се е опитала да представи материалите за предишни посегателства, които биха могли да бъдат допуснати, ако отговарят на модела на поведение.

— Което според теб вероятно е била стратегията й, за да не даде повод за обжалване.

— Никой не иска да води два пъти едно и също дело.

— Какво друго си спомняш?

— Освен това е казала, че мобилният оператор не е могъл да намери текстовите съобщения от Търстън до Дрекслър. И че не е позволила на момчетата ти да свидетелстват какво са чули Търстън да казва по телефона. В съобщенията и разговорите е имало цитати от песен, които може да са, но може и да не са заплахи.

— Значи не си забравил. — Той отпи дълга, бавна и тъжна глътка от бърбъна. — Просто още не си направил нищо по въпроса.

— Имам свои проблеми със Стейси Стрикстайн.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Поклатих глава.

— Не съм казал дори на баба си.

— И какво правим с Ева? Да не би да си се отказал, за да продължиш с живота си?

— Опитах се да привлека вниманието на окръжния прокурор Пинчър. С план да заковем Търстън за сделки с наркотици. Пинчър не пожела да има нищо общо.

Гарнър изсумтя неодобрително. Забелязах, че вече е пресушил чашата си, и му налях отново.

— Съжалявам, Клайд. Наистина.

Той се загледа в нощта.

— Знаех, че мъката няма да има край. Но нямах никаква представа за болката. Физическа болка. Гърдите ми са като стегнати с обръчи, които всеки ден се затягат малко по малко. Докато не ме оставят без въздух.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

Той се изсмя горчиво.

— Ами, добави още едно нещо в списъка с нещата, които да не правиш.

— Това пък защо?

— Както ти каза онзи идиот, седях в камиона пред сградата на Търстън цял ден и през по-голямата част от нощта. Гледах как хората влизат и излизат.

— За някой конкретен ли си гледал?

— Куп момичета по бикини. Кискат се и се държат като последни глупачки. После онзи голям тлъст чувал с лайна, който отваря вратите на Търстън и гордо му напомня да си мие ръцете, след като се изсере.

— Джели Бийн Дрекслър.

В далечината зави полицейска сирена, а паунът на съседите изкрещя в отговор.

— Малко преди шест вечерта пристигна бял „Форд Таурус“ с тукашен номер. Портиерът пое колата, а една жена влезе във фоайето и тръгна към асансьора.

Замълча в очакване да задам въпрос.

— Да не искаш да ми кажеш, че е била Стейси Стрикстайн?

— Тъмнокоса жена с делови костюм. Приличаше на нея, но от мястото, където бях паркирал, не успях да я огледам добре.

— На кой етаж се качи?

Той сви рамене.

— Нямаше как да разбера.

Вдигнах ръце и едва не разлях бърбъна си.

— Значи нямаш нищо.

Той ме изгледа с лека подигравателна усмивка.

— Какво не ми казваш, Гарнър? Изглеждаш така, сякаш се готвиш да поднесеш основното ястие, но досега си само на разядката.

— Какво мислиш, Ласитър? Какво мислиш, че направих?

— Ами, знам, че си останал там поне докато загадъчната жена е излязла. Предполагам, че си застанал така, че да можеш да я огледаш по-добре. Но дори да ми кажеш, че е била Стрикстайн, не можеш да я сложиш заедно с Търстън, освен ако…

— Копелето я изпрати с асансьора, през лобито и изчака, докато портиерът не докара колата й.

— Мамка му!

— Споменах ли, че влезе с празни ръце, а на излизане имаше малък сак като онези, с които вие, гражданчетата, ходите на фитнес?

— Ох, човече. Става все по-хубаво. Къде се намираше, когато са излезли от сградата?

— Бях слязъл от камиона и разтоварвах ръчна количка, докато тя беше вътре. Когато излязоха, аз бях там, просто стар фермер със сламена шапка и комбинезон, който хвърля тор около малко дърво. Невидим човек. Намирах се на по-малко от три метра от тях. Един изстрел и можех да видя сметката и на двамата.

— Слава богу, че не си го направил. Успя ли да чуеш какво си говорят?

— Преди двайсет години щях да чуя всичко. Но от доста време съм непрекъснато около селскостопански машини. Тя говореше много тихо. Направо шепнеше. Търстън говореше по-високо, но успях да различа само четири думи.

— Предполагам, че не са били „Слава на Господа Бога“.

— Търстън каза: „Какво правим с Ласитър?“. И тя му отговори нещо. Но не чух какво.