Пол Ливайн
Кофти късмет (27)

26. Кофти късмет

— Какви лоши новини, Рей? — попитах аз.

— Повдигнато ти е обвинение. За подкупване на съдебен заседател.

— Пълни глупости!

— Ако погледнем откъм добрата страна, ще лежиш максимум пет години.

— Това са машинации на Стрихнина.

— Плюс автоматично лишаване от адвокатски права, разбира се.

— Търстън е забъркан в това, макар че не знам как и защо.

Усетих, че се обливам в пот — не от тичането, не от жегата, а от осъзнаването, че животът ми е тръгнал устремно надолу.

— Не съм подкупвал никого! — извиках на Пинчър. — Много добре ме познаваш! Стига, Рей! Подкуп? Що за глупости!

Пинчър ме остави да беснея известно време, докато не останах без дъх. После провеси въжето за скачане около врата си и каза:

— Кафе и кроасани с бадеми ли имаш в тази раница?

— Кафе с лед. Без кроасани.

— Ще свърши работа.

Налях кафето в пластмасови чаши, а Пинчър каза:

— Ела, Джейк. Да повървим.

Тръгнахме по павираната пътека, която минава в полукръг около едно солено езерце до самия залив. Утрото ставаше все по-топло и започващият прилив изхвърляше водорасли върху скалите. След известно време Пинчър каза:

— Видях доказателствата на Стрикстайн. Кажи ми твоята версия.

— Микрофон ли носиш?

— Не, освен ако не е заврян в задника ми. А и да бях казал да, това щеше ли да промени версията ти?

Поклатих глава.

— Първо ти, Рей. С какво разполага обвинението?

— О, с нищо особено. Само със свидетелствата на подкупения, че е взел на ръка пари от теб. Всъщност на два пъти, с обща сума двайсет и пет хиляди. Твърди, че си му казал или да осигури оправдателна присъда за Тъндър Търстън, или най-малкото да доведе журито до патова ситуация.

— Това ли е? Един свидетел? При един срещу един защитата печели.

— Да не би да съм казал, че съм приключил? Отпечатъците ти са открити върху парите, а една камера за видеонаблюдение те е заснела в близост до съдебния заседател пред Съдебната палата.

— Кой съдебен заседател? Кой казва, че съм направил това, по дяволите?

— Сигурен съм, че можеш да си спомниш номер трети. Един тип на име Мануел Гутиерес.

„О, този ли!“

Смятах да спра дотук и да кажа, че искам да говоря с адвоката си. Но не го направих. Странно е, но е много трудно самите ние да следваме съветите, които даваме на клиентите си.

Отпих от кафето.

— Онзи с реставрираната баракуда.

— Същият. Разговарял ли си с него извън съда?

„По дяволите!“

Всички правим глупости. Дребни неща, за които не очакваме, че ще доведат до трагедия. Веднъж се опитах да отворя кокосов орех с ковашки чук. Не улучих и счупих една плочка в алеята за колата. Но чукът не създаде гигантска помийна яма, която да погълне къщата. Разговор със съдебен заседател? Възможно ли беше това да е махването на крилцата на пеперуда, предизвикало ураган?

— Видях Гутиерес до баракудата му и го поздравих за колата. От въпросника на съдебните заседатели бях научил, че хобито му е да реставрира стари таратайки, така че ако искаш да знаеш истината, се надявах да ми направи малка услуга. Нищо особено.

— Неетично е.

— Закопчай ме тогава. Не съм му давал пари.

Спряхме на пътеката в най-отдалечената от плажа точка. Двама любители на кайтсърфинга вкарваха екипировката си във водата. Хвърчилата им бяха ярко оранжево и червено. Не усещах да се е вдигнал вятър. Вълничките нямаха бели шапчици.

— Гутиерес е казал под клетва, че си седнал в колата му и си сложил хиляда долара в жабката.

— Лъже! Няма начин да го има на запис.

— Няма го. Когато си настигнал Гутиерес, двамата сте излезли от обхвата на камерата.

— Значи теорията на обвинението е, че просто съм се мотаел на паркинга за съдебни заседатели с хилядарка в джоба и съм се оглеждал кого да подкупя? Пълни дивотии.

— Позволи ми да довърша, Джейк. Седнал си в колата му. Дал си му мобилен номер, на който да се обади, и той го е направил по-късно през деня. По този начин си тествал склонността му да се включи в играта. Уверил си се, че става за съучастник, така че си го попитал за адреса и си отишъл в дома му след полунощ. Дал си му още двайсет и четири хиляди в стодоларови банкноти и той се е съгласил да уреди оправдателно решение или да блокира журито. Показал си му мобилния си телефон. Предплатен. Счупил си го с една ръка и си казал, че това ще бъде главата му, ако издъни нещо. И както казах, отпечатъците ти са били открити върху банкнотите.

Бученето в ушите ми се беше засилило. До мен би трябвало да достига мекият плясък на вълните, но вместо това чувах само настоятелно бръмчене като от радиошум. Почти очаквах Орсън Уелс да прекъсне шума с извънредно съобщение за нашествие от Марс.

— Откъде искаш да започна, Рей?

— Винаги съм смятал, че хубавото място за начало е истината.

Поех дълбоко мочурливия въздух и издишах. И после отново, в опит да се отпусна. Оказа се, че съм сгрешил за вятъра. Кайтсърфистите бяха вдигнали хвърчилата си и накъдрените вълни в залива показваха, че вятърът се е засилил. Насочваха се най-общо към Стилсвил, при върха на Кий Бискейн. Млади мъж и жена, може би на двайсет и няколко. Носещи се през тюркоазеното море под безоблачно небе. Във въображението им умовете им също бяха чисти като небето. „Дават ли си сметка какви щастливци са? Разбира се, че не. Младите не могат да избягат от неопитността и от време на време от глупостта си. А моето извинение какво е?“

— Първо, никога не бих попитал Гутиерес за адреса му — казах аз. — Разполагам с въпросника на съдебните заседатели, а тази информация е записана там. Второ, имам артритни пръсти от отблъскването на прекалено много противници. Няма начин да строша мобилен телефон с една ръка. Трето, единствената пачка стодоларови банкноти с мои отпечатъци трябва да е депозитът, който върнах на Тъндър Търстън. Преброих парите в банката, когато касиерът ми ги даде.

— Наистина си го направил. Камерата в банката те е заснела. Проблемът е, че Търстън твърди, че така и не е получил парите и няма разписка.

— Ако парите са се озовали у съдебния заседател, значи Търстън лъже.

— Машината му вярва.

Изгледах го неразбиращо.

— Търстън доброволно се подложи на полиграф. Отрече да е получавал пари в брой от теб, както и да е подкупвал Гутиерес. Каза, че не знае дали си подкупил съдебен заседател, но заради подобни твърдения ще трябва да те уволни, което предполагам, че е направил.

„По дяволите!“

Бях изтощен. Имах чувството, че съм изкарал няколко рунда с Пинчър и че той използва корема ми като боксова круша.

Представих си редактиран некролог:

„Джейк Ласитър, лишен от права адвокат от Маями, отървавал убийци от правосъдието и уморявал сираци от глад от името на застрахователни компании, преди да бъде осъден за подкуп на съдебен заседател, почина вчера в килията си в затвора Гадсън…“

Изпих си кафето.

— Дойдох да ти кажа, че ръцете на Стрихнина са мръсни. Работи в някаква комбина с Търстън. При делото за убийство не е използвала най-уличаващите доказателства…

— Напълно съм наясно. Решения, продиктувани от стратегията. Доникъде няма да стигнеш с това.

— Вчера се е промъкнала в апартамента на Търстън. Имам очевидец.

— Промъкнала, казваш?

— Не под прикритието на мрака, но защо й е да ходи там? Защо е влязла с празни ръце, а е излязла със сак? И защо Търстън й е казал: „Какво правим с Ласитър?“.

— Защо според теб?

— Защото Търстън я е купил и двамата заговорничат срещу мен.

— Просто предполагам, но бих се обзаложил, че Стрикстайн е подготвяла Търстън да свидетелства срещу теб в съда. Не като основен свидетел, а по-скоро във връзка с движението на парите. Търстън ще каже, че не си му давал никакви пари в брой. Това означава, че те са останали у теб и после си ги дал на съдебния заседател. Колкото до сака, може да й е подарил футболна топка с автограф.

— Това е нелепо.

— Разбира се. Но ако не успееш да докажеш, че в сака е имало пари, вероятно версията им ще бъде от този род.

— Тоя кучи син Търстън! Трябваше да го хвърля от терасата, когато имах възможност.

— Ще забравя, че съм чул това.

— Кълна се, Рей. Можех да го убия тоя проклетник.

Той цъкна неодобрително с език.

— Сигурно си мислиш, че отмъщението е сладко. Повярвай ми, Джейк — горчиво е. Както ти казах във фитнеса, изкуплението е по-сладко от виното.

— Страшно дрънкало си, Рей. Казвали ли са ти го?

— Със сигурност ми е останало от семинарията.

Погледнах към хоризонта. Кайтсърфистите вече летяха далече навътре в залива. Завидях им още повече.

— Защо Стрихнина прави това? — попитах. — Защо ме е погнала?

Пинчър се разсмя, но в смеха му нямаше нищо весело.

— Джейк, наистина ли не схващаш? Стрихнина не е погнала теб.

— За първи път те чувам да я наричаш Стрихнина.

— Но няма да е за последен.

— Ако не ме е погнала, тогава защо повдига обвинение срещу мен?

— Просто имаш кофти късмета да си мой приятел. Ти си несигурният мост, който води към мен. Косвена жертва.

— Нима Стрихнина иска да обвини теб?

— Събира пари, за да се кандидатира срещу мен. Никога не е заемала изборна длъжност и е напълно неизвестна извън юридическата общност. Единственият й шанс да ме победи е да ме елиминира от изборите. Така че да, иска да мина закопчан пред камерите, за предпочитане само няколко дни след теб.

— Какво си направил, по дяволите?

— Нещо като теб, Джейк. Ти си разговарял със съдебен заседател. Не е изглеждало кой знае какво, стига никой да не разбере. Аз също си имам своите малки тайни.