Пол Ливайн
Кофти късмет (36)

35. Истината, справедливостта, изкуплението

— Динамиката и на трима ви е изумителна — каза д-р Голд.

— Какво искате да кажете? — попитах.

— Вие сте на противната страна в делото, но като че ли помагате на Соломон и Лорд. А в същото време изглежда, че двамата с господин Соломон се мразите.

— В никакъв случай, доктор Голд…

— Мелиса.

— Мелиса. Обичам го.

— Саркастичен сте.

— Ни най-малко. Той е малкото ми братче, което никога не съм имал. Досадният умник, който ще направи всичко по силите си да ме дразни. Когато се опитвам да го уча разни неща, той е толкова упорит, че се съпротивлява на всяко предложение.

— Нещата, което вие наричате предложения, на него сигурно му приличат на заповеди.

— Значи си карала курсове по психиатрия, а?

Седяхме на открито в „Ларк“, ресторант във Фънк Зоун в Санта Барбара, аристократичен квартал с модни барове, салони за дегустация на вино и галерии в някогашния промишлен район на града. Бяхме вървели пеша около километър и половина от „Билтмор“ по една пътека покрай океана, като се наслаждавахме на бриза и гледахме как сенките на палмите се издължават със залеза. Лунният сърп блестеше като бяла коприна в притъмняващото небе. Ранната вечер бе хладна, но откритият огън до масата ни даваше топлина и светлина.

Знаех защо бях поканил д-р Голд на вечеря, но нямах представа защо тя бе приела. От моя страна причините бяха две. Първо, исках да се махна от Соломон и Лорд. Винаги съм третото колело в тази компания и след разправията със Соломон се нуждаех от малко време и пространство. Второ, Мелиса Голд беше интелигентна и привлекателна жена. В края на краищата аз съм мъж. Очукан и обрулен гладиатор, изгубил няколко романтични състезания, в които победителят прибира всичко… но въпреки това мъж до последния си дъх.

Свих дясната си лапа около тежката старомодна чаша, която удобно съдържаше старомодното перфектно съчетание от уиски, сода и битер. Мелиса пиеше хъмингбърд. С розовия сок от грейпфрут и разбития белтък отгоре коктейлът изглеждаше като питие за момичета, но добавеният джин го правеше нещо истинско.

— Преди да тръгнем насам с Виктория Лорд побъбрихме в дамската тоалетна — каза Мелиса.

„Ох, Господи!“ Жени, бъбрещи в дамската тоалетна. Мъжете никога нямат представа какво си казват, но винаги се страхуват, че разговорът е бил за тях и че най-общо се отнася за множеството им недостатъци.

— Тя се тревожи за теб — каза Мелиса.

— Няма причини да се тревожи — отвърнах аз.

Тя отпи през сламката, която пробиваше дупка в бития белтък. Това й спечели момент да реши какво да каже.

— Виктория ми каза, че имаш силно главоболие и виждаш размазано. И че може би си малко дезориентиран. Освен това каза, че избухването ти при даването на показания било много нехарактерно.

Помислих дали да не замажа нещата и да се скрия зад типичното мъжкарско перчене, но като никога отговорих честно.

— Случва се да повишавам тон, но по принцип се контролирам. Днес бях на път да избухна наистина. Още секунда и щях да метна Соломон през парапета на пясъка.

— За първи път ли ти хрумват подобни неща?

Започнеш ли веднъж с истината, спирането е трудно. Поех дълбоко дъх и хвърлих зара.

— Всъщност завчера си мислех да хвърля бивш клиент от терасата на апартамента му в една висока сграда. Като че ли лудата част от мен има фиксация към тела и височини.

Тя подбра думите си толкова внимателно, сякаш претегляше диаманти.

— Намирам това за донякъде плашещо.

— И мен малко ме плаши.

— Доброто в случая е, че осъзнаваш, че имаш проблеми с контролирането на импулсите си.

— Но всеки път устоявам на импулса.

— Засега, Джейк. Засега. Мога ли да те попитам какво е предизвикало тези мисли?

Тонът й беше спокоен, хладен, клиничен. Реших, че ще е най-добре да й подражавам.

— Бившият ми клиент е убиец, който остана на свобода с моя помощ. Няма да убия себе си, така че остава той. Сигурно подсъзнанието ми е решило, че това е единственият ми път към…

— Истината, справедливостта, изкуплението.

— Именно.

— Но логично несъмнено знаеш, че актът на самоволно правосъдие не може да бъде изкупителен.

— Разбира се. Но аз невинаги правя онова, което е логично.

Мелиса отговори с „хм-м-м“. Току-що бях признал престъпление, което все още не бях извършил, и тя беше разтревожена. А и защо да не бъде?

— Какво друго ти каза Виктория? — попитах аз, преди да е продължила да ме разпитва за убийствените ми наклонности.

— Че е трябвало да отидеш на неврологични изследвания в Маями, но не си го направил.

— Преди няколко дни главата ми звънна като камбана, докато се боксирахме с окръжния прокурор. Същия ден се блъснах с главата напред в едно дърво. От едното или от другото сигурно съм получил сътресение, но не е кой знае какво. През годините съм получавал много сътресения.

— Откога?

— От гимназията. По онова време треньорът поднасяше под носа ми капсула соли и предпочитах да изтичам обратно в мелето, вместо да дишам амоняка.

— Преди имал ли си посткомоционален синдром?

— Много пъти. И симптомите винаги отминават. Просто ми трябват няколко дни.

Сервитьорът, дружелюбен спретнат младеж на име Патрик, донесе хрупкаво брюкселско зеле и салата от цвекло и американски орех, която беше същински цветен хаос — ярко оранжево, меко жълто и тъмночервено. Патрик описа произхода на всяка съставка, чак до името на фермера, който е отгледал екологично чистото цвекло само на няколко километра от ресторанта, ако случайно решим да го посетим. Брюкселското зеле пък било кръстоцветно растение. Това конкретно, смесено с фурми за подслаждане и лайм за по-остър вкус, било от кралска фамилия кръстоцветни, отглеждани недалеч в Камарило.

Ако раят на храните беше жилищен блок, ние току-що бяхме получили апартамента на последния етаж.

Мелиса набучи едно цвекло.

— Какъв според теб е най-неприятният симптом след последното ти сътресение?

— Малко се изгубих, докато карах към къщи преди няколко дни. Пропуснах изхода от магистралата. А когато най-сетне излязох от нея, завих на запад вместо на изток.

— Дезориентация?

— Предполагам.

— Как се чувстваш в момента?

— Щастлив, че съм тук. С теб.

— Бъди сериозен, Джейк. По-късно можеш да ми кажеш, че харесваш очите ми или каквото там.

Тя ми се усмихна. Аз също й се усмихнах. И наистина харесвах очите й.

— Нямам главоболие. Зрението ми е ясно. Малко шум в ушите.

— Можеш ли да го опишеш?

— Слушала ли си „Увертюра 1812“?

— Топовните гърмежи ли?

— Плюс камбанния звън и цимбалите.

Мелиса изискано избърса устни със салфетката си.

— Утре сутринта мога да ти направя някои съвсем прости неврологични изследвания. Неинвазивни и безопасни.

Пресуших старомодното си питие и направих знак на най-добрия сервитьор на света да ми донесе второ. Уискито, както вече бях информиран, беше „Хай Уест“ от Парк Сити, Юта, и имаше фино ухание на канела и карамфил, подчертано от ванилия и карамел. Звучеше като описание на сладолед, но имаше вкуса на адски добро уиски.

— Безопасни? — казах аз. — От какво според теб се страхувам?

— Ти ми кажи.

Аз обаче исках да задържа. Да кажа нещо от сорта на: „Нищо не може да ме уплаши! Така че давай. Дай ми онези травматични мозъчни увреждания, ще им сритам задниците“.

Но вместо това отговори истинският ми аз.

— Истината е, че се тревожа какво може да открие докторът, Мелиса. Всяка седмица има новини за поредния бивш футболист, получил деменция или извършил самоубийство. А сега покрай това дело се занимавам с аутопсии и мозъчни тъкани на покойници. Кой не би се замислил поне малко какво означава всичко това?

Тя наклони леко глава и ме загледа. От зелените, изпъстрени със злато очи струеше възхитителна топлина.

— Трудно ти беше, нали?

— Не. Изобщо не усетих.

Тя повдигна вежди и аз се свих като палатка на бойскаути на силен вятър.

— Добре, беше малко трудно. Но по-лесно, отколкото да говоря със Соломон и Лорд по същата тема. Или с док Ригс, мой приятел в Маями.

— На какво се дължи това според теб?

— Не искам да товаря приятелите си. Предпочитам да им помагам за техните проблеми. Но нямам представа защо се разкривам пред теб.

— Може би защото знаеш, че няма да се видим никога повече.

Това ме изненада.

— Надявам се да не е така.

— Ще видим, нали?

Моментът щеше да е доста неловък, но бяхме спасени от пушеното свинско шкембе. Патрик сервира подноса с двеминутно описание на процеса на опушване, печените къпини и бадемовия карамел за соса и гарнитурата от мариновани чушки. Яденето беше почти изстинало, когато приключи с рецитацията си.

Мелиса опита шкембето.

— Виктория не навлезе в детайли, но намекна, че си бил разстроен заради някакво дело за убийство. Предполагам, че става въпрос за същото, което е събудило убийствените ти наклонности.

— Точно така.

— Значи съжаляваш, че си спечелил процеса, и се надяваш да изгубиш този?

— Пак позна.

— Имаш когнитивен дисонанс. Измъчваш се от сблъсъка между професионалния дълг и придържането към собствените ти идеали.

— Малко по-изискано, отколкото бих се изразил аз, но идеята е точно тази.

— Може би с малка доза криза на средната възраст.

— Средна възраст, ако ми е писано да живея до сто, но да, това също е вярно.

Тя ме погледна в очите и каза много тихо, почти шепнешком:

— Ти си много интригуващ мъж, Джейк Ласитър.

— А ти си чудесен слушател, Мелиса. Но не си ми разказала нищо за себе си.

Точно тогава Патрик донесе моя агнешки бут с чеснова глазура и ньоки с раци и чоризо за Мелиса. Докато се хранехме, тя ми разказа за себе си. Отраснала на Източния бряг, влюбила се в Западния по време на летен семестър в Станфорд. Омъжила се по време на специализацията си за друг лекар. Развела се. Няма деца. Обича работата си. Тревожи се денем и нощем за спортистите и множеството им сътресения. Последните изследвания показвали потенциално мозъчно увреждане у футболисти от гимназиалните отбори, което засилило тревогата й още повече. Дели времето си между изследователска работа и преподаване в университета. Има апартамент край брега в Санта Моника и да, ходила е в Маями. Но нямала нищо против да бъде разведена от местен жител. Уверих я, че аз съм точният човек за това.

— Какво е да живееш в Маями? — попита тя.

— Не е само плажове и нощни клубове. Университетът има чудесно медицинско училище. Чуден факултет. — Отправих й най-добрата си крива усмивка.

Тя се усмихна, но не каза, че отива да си събира багажа.

— Но ако трябва да съм честен, през по-голямата част от годината е горещо, влажно и комарно.

— Имаш предвид кално?

— Това също. Но мухите могат да те отнесат. Хлебарките ги наричаме палмови буболечки. А комарите са истински проклети кръвопийци.

— Звучи възхитително.

Изпих още едно старомодно и започна да ми става малко топло. Бумтенето в главата ми също се ускоряваше. Шумът в ушите беше отекващ, нещо като стената звук на „Да Ду Рон Рон“ на „Кристълс“. Басовият барабан в мозъка ми сякаш се състезаваше с няколко тамбури. Стиснах клепачи, но това не помогна. Горещата вълна в основата на врата ми бавно запълзя нагоре към черепа.

— Мисля, че ще изляза да подишам свеж въздух — казах, докато се изправях.

— Джейк, навън сме.

Огледах се. Права беше. Умна жена. По дървената решетка над нас имаше декоративни светлини.

— Защо е толкова топло? — попитах.

— Температурата е около петнайсет градуса. Да не би да сме прекалено близо до огъня?

Погледнах. Пламъците от оранжеви станаха сини и после пак оранжеви. Светлините над мен сякаш приближаваха и блестяха още по-ярко, подобно на фарове на магистрала.

„Не, чакай малко. Не се движат светлините. А аз“. Залитах.

— Джейк! Джейк, добре ли си?

— Джуниър Су… Франк Гифорд… Ърл Морал.

— Какво? Джейк, седни, моля те.

— Майк Уебстър… Кен Стаблър… Оли Матсън.

— Джейк, чуваш ли ме?

— Андре Уотърс… Куки Джилкрайст…

— Джейк!

— Джейк Ласитър…

Давах си сметка, че Мелиса ме вика. Но светлините се въртяха, а имената на мъртвите отекваха в главата ми. Опитах се да се задържа за ръба на масата, но тя се завъртя в кръг като въртележка. Застанеш ли прекалено близо до ръба, може да полетиш.

Строполих се настрани, както се бях строполил на ринга, когато Рей Пинчър ме фрасна.

Чух Мелиса да вика името ми за последен път, но гласът й затихна като свирката на влак в далечината и изгубих съзнание точно преди да се ударя в дъските на пода.