Пол Ливайн
Кофти късмет (3)

2. Самоволното правосъдие е оксиморон

Първият ми изстрел беше високо и вляво, малко над ухото. Коригирах прицела, отпуснах рамене, стиснах дръжката с две ръце, преместих цевта на беретата мъничко надясно и дръпнах отново спусъка.

Куршумът улучи точно под ключицата. Третият се заби право между очите му.

— Закова го! — извика Стив Соломон точно когато сирената изрева.

— Умри, Търстън, умри — прошепнах аз.

— Прекратете стрелбата — прозвуча глас от високоговорителите. — Свалете оръжията и отстъпете зад червената линия.

Намирахме се на открито на стрелбището Глейдс Трейл в края на Евърглейдс. Беше поредният ден на задушна, лепкава, изгаряща жега. Лято в Маями. Единственото облекчение бяха следобедните бури, които правят магистралите хлъзгави и причиняват верижни катастрофи, често съпроводени с крайпътни престрелки. Тъмносивите буреносни облаци вече се събираха на запад над плиткото тресавище. Ако в ада вали, той би могъл да се сбърка с Маями.

Бях тук със Стив Соломон и Виктория Лорд. Професионални партньори и любовници, двамата живееха заедно в една къща на Кумкуат в Коконът Гроув. Човек можеше едва ли не да метне манго от двора им и да улучи малката ми къща на Поинсиана. Соломон и Лорд бяха мои приятели и конкуренти за клиенти, онези по презумпция невинни души (тук пуснете смях), които могат да плащат тлъсти хонорари.

Двамата бяха на около трийсет и пет. Макар да съм петнайсет години по-стар, по някакъв начин тримата станахме първи дружки. През седмица-две се упражняваме в стрелба. Пистолети от двайсет и пет метра разстояние. Изгубилият плаща обяда и търпи какви ли не подигравки.

Те стреляха по обикновените кръгли мишени. Десет точки в средата, намаляващи към външната част на кръга. Моята мишена беше различна. Един от асистентите на стрелбището беше бивш клиент (арестуван за носене на скрито оръжие в църква) и ми позволяваше да използвам полицейски мишени. Нали се сещате, силуети на лоши типове. Анонимни на хартия, но Тъндър Търстън за мен.

— Виктория печели — каза Соломон, когато седнахме на пейката зад линията за стрелба и свалихме предпазителите за уши. — Аз съм втори. Джейк, ти губиш, така че обядът е от теб. И не от сергия за тако.

— Вик винаги печели — оплаках се аз.

— Жените са най-добрите снайперисти — отвърна Соломон.

Кимнах в знак на съгласие.

— Факт. Знам го от личен опит.

— Това сексистка забележка ли беше, Джейк? — заяде се Виктория.

— Само ако говорех за жените като цяло. Имам предвид онези в моя живот — отвърнах аз.

Соломон ме тупна по рамото.

— Добро измъкване, друже.

— Експерти в смъртоносните изстрели — продължих аз. — Разбиват мъжко сърце от сто метра.

— Откажи се, докато е време! — предупреди ме Соломон.

Стив Соломон беше жилав тъмнокос тип. Беше играл бейзбол в Университета на Маями. Кофти батър, мързелив защитник, добър рънър. Виктория беше висока, стройна и руса. Перфектна поза. Самоуверена, точна и умна като възпитаница на Бръшляновата лига. Двамата се дърлеха от време на време и отначало си мислех, че са странна двойка. Има обаче нещо вярно в твърдението, че противоположностите се привличат. В съда Соломон можеше да бъде безразсъден и неподготвен, винаги стрелящ от бедро. Материалите на Виктория бяха индексирани и кодирани с цветове, проучванията й се обновяваха всеки ден. Двамата заедно образуваха страховит екип.

А аз, Джейк Ласитър? Преди да започна да си вадя хляба с крачене напред-назад пред съдийската маса, топлех резервната скамейка за „Маями Долфинс“. Играех понякога като защитник, когато фаворитът беше контузен, но най-често си цапах екипа като част от специалния състав при челните сблъсъци и мелетата.

След няколко години НФЛ реши, че може да се оправя и без мен. „Саскачеуан Ръфрайдърс“ от Канадската футболна лига ми предложиха договор на минимална заплата, но аз предпочетох да се запиша за вечерните курсове по право в Университета на Маями и се дипломирах гордо със среден успех, всъщност малко повече от двойка.

И ето че вече двайсет години се подвизавам из залите на сградата, носеща комичното име Съдебна палата. Спокойно биха могли да я нарекат и Фабриката за право — мястото, където смиламе евтиното месо, тъпчем го в свински черва и го продаваме на публиката като деликатес. Ако трябва да съм честен, отношението между „право“ и „правосъдие“ е горе-долу колкото между смазан на шосето опосум и филе миньон.

През тези две десетилетия спечелих няколко дела, изгубих куп други и ми се е случвало да пренощувам в ареста заради това, че съм спорил прекалено разпалено със съдии. Рошавата ми коса, навремето с цвета на изсушена от слънцето трева, посивява. Но не сивото на сребриста лисица на онези красиви пичове с бръчки около очите от рекламите на виагра. По-скоро като сивото от пепел от пура. Лицето ми, сега спаружено, навремето привличаше мацки с мрежести чорапогащи от треторазредни градове на Американската футболна конференция, най-вече Кливланд и Бъфало. Никога не съм се женил и поради малкото перспективи напоследък спя сам.

Сирената прозвуча отново. Началникът на стрелбището обяви, че стрелците могат да си вземат мишените и че заемането на позициите за стрелба е забранено. Ние си останахме на пейката. Нямахме нужда от сувенири.

— Това е най-лошата ти стрелба — напомни ми Соломон, в случай че съм забравил.

— От два дни ме цепи глава.

Виктория ме погледна загрижено.

— Взимаш ли нещо?

— Обичайното. Аспирин и текила.

— Присвиваше очи, докато стреляше — каза тя.

— Мишената малко ми мърдаше.

Виктория Грижовната сви устни още по-загрижено.

— Да не виждаш двойно, Джейк?

— Ще ми мине.

— Случвало ли ти се е преди?

— Господи, Вик. Стига с тези кръстосани разпити. Да вървим да обядваме.

Тя се опита да ме погледне в очите, но аз се измъкнах, като се заех да пъхам деветмилиметровите патрони в пълнителя. Заниманието изисква известна сръчност, особено когато ръцете ти са като бейзболни ръкавици. Имах проблем с пълненето и Виктория го забеляза.

— Джейк, какво става?

Помълчах секунда. От съседното стрелбище подобно на далечни гръмотевици отекваха гърмежи.

— Тъндър Търстън беше виновен.

— Това не се ли отнася за всички? — попита Соломон.

Това си беше почти истина. Обикновено приемам, че клиентите ми са виновни. Спестява време. Но не и адвокатски души. С Търстън бях нарушил собственото си правило. С надеждата, че е невинен, бях зарязал скептицизма си и за известно време бях повярвал в неговата версия.

— Търстън е по-лош от повечето — казах аз. — Той е хладнокръвен и безсърдечен убиец. Може би социопат. И му се размина за убийството на жена му. Благодарение на мен.

— Ти просто си вършеше работата — каза Виктория.

— Която по една случайност е съдебна защита — добави Соломон. — А не търсене на справедливост.

— Мразя това изтъркано старо извинение. От него ми иде да съборя колоните на съда.

— Джейк, приятелю — каза Соломон. — Работата ти е да побутваш флипера, да натискаш копчетата и да вкараш топката в дупката, без да светне лампичката „Тилт“.

Притиснах кокалчета в челото си в опит да пропъдя главоболието.

— Това пък какво означава?

— Че всичко е игра.

— Сигурно би погледнал по различен начин, ако изгубя като твой защитник.

— И как би постъпил, ако стане така? — попита Соломон с онзи подигравателен тон, който открай време ме вбесяваше. — Ще ме измъкнеш ли от затвора в името на справедливостта?

— Как ли пък не. Всяка година ще ти пращам картичка за рождения ти ден и ще се посветя на утешаването на съсипаната ти годеница.

Соломон се разсмя.

— Самата истина! Най-добрият ми приятел казва истината.

„Най-добрият ми приятел. Аз“.

Технически Соломон и Лорд бяха сгодени, но като че ли никой от двамата не бързаше да застане пред олтара. В един момент в миналото Виктория беше проявила мимолетен интерес към мен, но в това бяха замесени равни количества уиски и угризения.

Виктория ме хвана за ръка с нейните две.

— Жената на клиента ти го е нападнала с нож.

— Едва не го е изкормила! — включи се Соломон.

— Така че може би не бива да се съмняваш в решението на съдебните заседатели — добави Виктория.

— Клиентът ти се е защитил по силата на закона на Флорида — продължи Соломон след последния съдийски сигнал, досущ като Ндамуконг Су от „Долфинс“. — Така че обвинявай законодателя, че е приел закона. Или губернатора, задето го е подписал. Не си направил нищо лошо.

Сивите облаци в небето ставаха по-мрачни и тежки. На запад над Евърглейдс блесна мълния.

— Раната от ножа — промърморих аз.

— Какво по-точно?

Издишах дълго.

— Може да си я е нанесъл сам. След стрелбата.

— Какво? — Виктория се опули. — Търстън признал ли е подобно нещо пред теб?

Поклатих глава.

— Ако го беше направил, нямаше да го карам да заявява в съда, че Ева го е наръгала. Никога не прибягвам съзнателно до измислени свидетелства. Но този път бях на косъм да го направя.

Те зачакаха подробности, така че продължих:

— Помолих доктор Ригс да прегледа снимките на раната, пръските кръв и доклада от спешното отделение. Той каза, че не може да е сигурен, но предвид размерите и формата на острието, повърхностния характер на раната и местоположението й най-вероятно Търстън се е наръгал сам.

— Мамка му… — каза Соломон.

— … и прасе — довърши Виктория.

Понякога хлапетата са адски готини.

— Поставих въпроса пред Търстън — продължих аз. — Казах му, че искам да пледирам непредумишлено убийство, преди обвинението да е разпердушинило защитата му. Той обаче продължи да се придържа към своята версия. Ева му се нахвърлила като нинджа. Той се уплашил за живота си и я прострелял при самозащита.

— Пет пъти — каза Виктория, сякаш не го знаех.

— Каза ми, че мога или да се откажа от случая, или да го докарам до съд и да го сложа на подсъдимата скамейка. Обвинението така и не се усъмни в раната от нож. Съдебните заседатели повярваха на версията и ето ни тук.

Двамата се умълчаха за известно време.

— Това не променя нищо — каза накрая Соломон. — Не си направил нищо нередно.

— Резултатът е нереден. Но бих могъл да го поправя.

Двамата ме зачакаха да продължа. Облаците се навъсиха още повече. Назъбена мълния раздра небето и в далечината избоботи гръм.

Накрая Виктория попита:

— Как би могъл да го поправиш, Джейк?

— Като убия тоя кучи син.

Соломон се изкиска.

— Добър маркетинг план, Джейк. Представям си телевизионните ти реклами. „Изгубя ли делото ти, влизаш в затвора. Ако спечеля, убивам те“.

— Суровото правосъдие е по-добро от никакво. Също като самоволното.

— Самоволното правосъдие е оксиморон — каза Виктория. — Не можеш да убиеш клиент.

— Права е — каза Соломон. — Трябва да наемеш някой да го направи вместо теб.

— Стив! — Виктория го изгледа така, сякаш се чудеше дали да го скастри, или направо да го одере жив.

— Може да ми се размине — казах аз. — Кой знае повече от нас за уликите и доказателствата?

Виктория сбърчи чело.

— От нас ли?

— Може да ми потрябват свидетели за алиби.

— Няма да стане. — Виктория поклати глава.

— Мисля, че си играл прекалено много футбол без каска — добави Соломон.

— Джейк, нямах представа, че имаш такава склонност към насилие — каза Виктория. — Добре ли си?

— Върхът съм.

— Как е възможно двайсет години да си уважаван адвокат…

— Това е пресилено — обади се Соломон.

— И изведнъж да се превърнеш в агент на насилие? — продължи Виктория.

— Агент на правосъдие — поправих я аз. — Едва ли ще ми е за първи път.

Двамата ме изгледаха със съмнение.

— Беше преди вашето време — уточних аз.

— Да не би да си убил клиент? — попита Соломон.

— Не. Ако го бях убил, нямаше кой да подаде жалба в съда.

— Каква жалба? — в един глас попитаха хлапетата.

И аз им разказах.