Пол Ливайн
Кофти късмет (28)

27. Осем дни до потъването

Един орел рибар с нокти като вилици за стек се рееше в кръгове недалеч от брега в търсене на закуска в плитките води. Малък лаврак, тъп като галош и неразполагащ с правен съветник, пляскаше за последен път с опашка.

Рей Пинчър гледаше орела и говореше с мек, премерен тон. Чаках го да ми каже как точно се вписвам в плановете на Стрихнина да стане окръжен прокурор и с какво разполага срещу него.

— В морето се надига цунами — каза Пинчър. — А в Маями няма високи места.

Знаех, че говори метафорично, но въпреки това хвърлих поглед към хоризонта, където океанът и небето се срещаха.

— Знаеш ли защо разследването срещу теб е секретно? — попита той.

Поклатих глава.

— Сигурно Стрихнина си мисли, че ще избягам в Аржентина, ако изтече информация. Очаквам всеки момент да почукат на вратата ми и да ме арестуват.

— Не и през следващите осем дни.

— Осем ли?

— Тогава е първият ден, когато човек може да се кандидатира за окръжен прокурор. Денят, в който винаги се кандидатирам.

— Значи моето арестуване цели да злепостави теб? Това ли е всичко, с което разполага тя?

— Не бих казал. Но това е първата стъпка. Заглавието в „Хералд“ ще звучи горе-долу така: „Приближен на Пинчър с повдигнато обвинение при разследване на корупция“.

— Какво разследване на корупция?

— Защо според теб Марвин Фишбейн те покани на работа след всичките тези години?

— Трябваше му адвокат в съда.

— И от хилядата, между които е можел да избира, се е спрял върху теб — онзи, когото е уволнил от кантората преди години.

Един-два изгорели синапса дадоха искра в главата ми.

— Ти си му казал да ме наеме!

Орелът рибар пикира към водата с издадени напред нокти като саби. Плясък и птицата отново се издигна със сочна плячка.

— Помниш ли обяда ни преди половин година? — попита Пинчър. — Оплакваше се как работата ти не върви. Гладни млади адвокати сваляли тарифите, за да привлекат клиенти. Случаите на длъжностни престъпления пресъхнали. Арестите за дрога намалели. Така че се обадих на Фишбейн и да, той търсеше човек. Но честно казано, Джейк, труден си за продаване.

— Тогава защо си го направил? Просто за да ми помогнеш ли?

— Кой беше първият, който ти се обади да ти честити?

— Ти. В девет и една минута на първия ми работен ден. Още не бях окачил значките по стената.

— Не се обадих да ти кажа само едно браво.

Бързо си спомних.

— Помоли ме да уредя спонсорството на съдружниците в „Харман и Фокс“ веднага щом се установя на новото място.

— Което ти направи и аз ти благодарих.

— Не беше кой знае какво, Рей. Повечето дадоха позволената от закона сума от хиляда долара. Но на общия фон това не е много.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Това са декларираните суми. А не парите в брой.

Трябваха ми няколко секунди, за да схвана.

— Ох, мамка му, Рей! Не можеш да вземаш пари в брой.

— Точно така. А ти не можеш да говориш със съдебен заседател. Но си го направил и аз също го направих.

Той помълча замислено за момент и продължи:

— Мислех си, че нямам избор. Знаеш ли колко струва телевизионното време в Маями? В днешно време не можеш да водиш предизборна кампания, без да вземаш пари в брой. Всички го правят.

Замълчах, докато попия чутото. Слънцето вече се беше издигнало по-високо и печеше безмилостно. Орелът рибар беше отлетял, или доволен от закуската, или да разузнае нови територии за обяда.

— Помниш ли как се отбих в „Харман и Фокс“ да ви видя и да се поздравим? — попита Пинчър.

— Разбира се. Аз го уредих. Кафе и pastelitos.

— След петминутната ми заучена реч в конферентната зала Фишбейн ме покани в кабинета си. Връчи ми двайсет и осем чека от съдружниците, по хиляда долара всеки.

— Дотук всичко е чисто.

— После Фишбейн се усмихна и каза, че има подарък за мен. Дипломатическо куфарче от най-фина кожа на алигатор.

— По-подходящо щеше да е от акула. Какво имаше вътре?

— Точно двеста и петдесет хиляди долара. Зашеметяваща гледка.

— А каква е била ползата за „Харман и Фокс“? Защо им е да престъпват закона, за да ти помогнат?

— Новият съдебен комплекс. Издаване на облигации за триста милиона долара. Обикновено окръжната комисия наема някоя префърцунена нюйоркска кантора за документацията. „Харман и Фокс“ искаха парче от баницата.

— Два милиона за правни хонорари — казах аз.

— Приблизително. Така че защо да не похарчат част от тази сума, за да получат работата?

— Можеш да осигуряваш облигации?

— Фишбейн и партньорите му са достатъчно вещи да знаят, че има комисия по облигациите, назначена от окръжната комисия, и че аз съм един от членовете й.

— Но…

— Но достатъчно членове на комисията ми дължат услуги, така че да, вероятно ще мога да им бъда от полза. Точно това казах на Фишбейн. Използвах думата вероятно.

Сигурно погледът ми е отразявал чувствата ми. Разочарование. Прощаване с илюзиите. Неодобрение. И куп други подобни неща.

— Какъв ти е проблемът, Джейк? Някой трябва да задвижи нещата. И както казах, не съм обещавал. Но това е нюанс, който ще остане незабелязан за всяко жури, подготвено от Стрихнина.

— Тя как е разбрала?

— Марв Фишбейн бил арестуван за каране в пияно състояние и започнал да дрънка как бил най-добрият ми приятел и как финансирал кампанията ми с пари в брой. Когато изтрезнял, се отрекъл от думите си, но те вече стигнали до Стрихнина и тя възнамерява да го изправи пред журито. Междувременно изиска цялата документация на финансовата ми комисия. Протакаме докато можем, но когато събере всичко, тя ще види, че сме похарчили повече, отколкото е отчетено по документи.

— Чист случай на финансова измама при предизборна кампания. Както и възможно обвинение за даване на подкуп.

— Ще се цели и в двете.

— И що се отнася до изборите, едно от обвиненията ще те завлече и ще сложи край на кариерата ти — казах аз. — Точно както обвинението в натиск върху съдебни заседатели ще сложи край на моята.

— В общи линии да, Джейк. Така че ако мислиш, че ръцете на Стрихнина са мръсни, имаш осем дни да го докажеш. В противен случай и двамата сме аут.