Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (7)

7.

Седмицата отмина в трескава подготовка. Между многото работа, все пак на групата учени им оставаше време и за развлечения. Изумително беше с каква лекота Вики се вписа сред всички тези различни хора. Изумително беше как всеки я прие безрезервно и след няколко минути разговор, тя вече беше близък приятел дори със скептичния Нико. Ева просто нямаше за какво да се захване и след няколко неуспешни опита да я дистанцира, сама покани Вики на кафе.

Като наблюдаваше развитието на отношенията в групата, Полин вече се успокои. Тревожеше се, че цялата експедиция ще премине в препирни и караници, но приятелката й извърши чудо, като направи от осем съвсем различни учени с противоположни мнения и трудни характери, една приятелска група от смеещи се и вярващи си хора. За сега…

Дните й бяха изцяло ангажирани и динамични, но вечерите, когато оставаха сами с Джордан, тя се отпускаше напълно и се наслаждаваше на присъствието му. Той имаше познания в различни области, имаше огромен запас от куриозни разследвания, от невероятни случаи. Беше сладкодумен и забавен. Времето минаваше неусетно, а тя се смееше на глас и искрено се забавляваше. Даваше си сметка, че това хубаво настроение може да се дължи на неговата близост, или може би на нейните симпатии към него, или може би, че им предстоеше такова пътуване. В един момент й мина през ума, че силното привличане, което усеща, може да е резултат от силата, с която се привличат двете половини на медальона. После го отхвърли като невъзможно, защото половините не пасваха и защото тя се влюби в него още преди да вземе своята половина от накита. Трябваше да престане да търси обяснение за всичко и да приеме, че просто е щастлива.

Подготовката на експедицията вървеше с пълна сила, когато само два дни преди отпътуването, директор Рожер събра всички в заседателната зала. Пред всеки беше поставена папка.

— Във вашите папки е копие на писмото, което получих вчера вечерта по имейл. — Директорът беше много сериозен. — Прочетете го внимателно и тогава ще го обсъдим.

Учените се вглъбиха в писмото. Постепенно на лицата им един след друг се изписа усмивка, а скоро настъпи и моментът, в който Марио огласи залата със звънкия си и заразителен смях. Той се смееше от все сърце и така заразително, че всички започнаха след него. Само директорът стоеше безучастен и много сериозно наблюдаваше случващото се. Полин беше усмихната и неразбиращо гледаше ту към писмото, ту към директора. В ъгъла стоеше още един човек, на когото не му беше никак смешно — Джордан. Чак когато всички се поуспокоиха, той се обади:

— Това може да се превърне в доста голям проблем!

— Проблем? — стеснителният Кейси не можа да сдържи язвителната си забележка. — Ти не разбираш нищо от тези неща и едва ли е уместно да се изказваш…

Директор Рожер тръгна да се разхожда из залата:

— Това писмо е предупреждение. Трябва да знаете, че там сигурно ще срещнете проблеми от страна на последователите на тази секта, или каквото и да е там това чудо. Вестта за откриването на лирата е оповестена в пресата и всякакви фанатици от цял свят ще се отправят към това „свещено“ място.

— „Свещено“ е меко казано! — възмути се Полин. — Та той говори за „четирите прокълнати места на Земята“. Никога не бях чувала за подобна глупост!

— Полин, това е само уведомяване, че там сигурно ще има служители на различни култове, които може да са фанатично настроени. Заедно с вас, там ще се съберат какви ли не хора! Ще се опитват да ви пречат и да открият някакви реликви преди вас.

— Възможно ли е вече да има хора там? — Джордан продължаваше да бъде сериозен.

Директор Рожер го успокои:

— Имам уверението, че районът се охранява, но все пак те разполагат с доста ограничени средства.

Нико гледаше и слушаше с ирония този разговор, затова не издържа повече и се включи:

— Чакайте да видя дали съм разбрал правилно — на Земята съществуват „четири прокълнати зони“, които имат свръхмощни геомагнитни полета. Толкова силни, че там може да се съживяват мъртвите?

— Да, наречени са „митическите зони за съживяване на мъртвите“. — Директорът започна да се ядосва. — Имаме информация за подобна дейност в мексиканските джунгли и в Тибет, но всичко е много потайно. Открито се правят тези съживявания само на Острова на мъртвите в Коралово море, до Нова Зеландия. Там всякакъв вид опити се правят с рекламна цел и всичко се оповестява. Има много желаещи да умрат доброволно и после да бъдат съживени. Не бяхме чували за подобни ритуали в България. Според сведенията, които събрах, там не са извършвани никакви вещерства и магически заклинания. След като няма нито един такъв случай, чудя се защо това място в Родопите е влязло в регистъра им. Писмото е предупреждение от член на една от многобройните секти, които се занимават с връзки с отвъдното.

Валери вече не се усмихваше, а прояви раздразнение:

— И какво — докато ние работим, около нас ще обикалят шамани с дълги бели роби и ще съживяват мъртвите?

— Може да има шамани, които пеят тихо в унес, но със сигурност ще има и други, които ще се опитат да ви отнемат всеки открит предмет, защото за тях те са пълни с огромна и вездесъща сила.

— Силата да се превръщат в скъпи вещи за колекционерите… — не се стърпя Джордан.

— Ти пък навсякъде виждаш престъпници! — сякаш на себе си отбеляза Марио.

— Мислите, че ще има и шамани воини! — хапливият тон на Ева накара Нико да я погледне с възхищение. Тази жена го изненадваше всеки ден.

Директорът продължаваше да приема всичко сериозно:

— Със сигурност ще има доста агресивно настроени хора, които твърдо ще са убедени, че вие им пречите и само осквернявате техните светини.

— Много свято занимание — да се съживяват мъртвите. — Полин изглежда започваше да се плаши.

Нейната реакция предизвика бурен смях от страна на Нико и Ева. Останалите реагираха с усмивки. Директор Рожер прекъсна обсъждането:

— Събрах ви тук, само да ви съобщя за това писмо. Аз имам много работа и смятам да ви оставя. Извинете ме, довиждане!

Всички станаха и напуснаха залата. Без да се уговарят тръгнаха заедно към близкия ресторант, настаниха се заедно на една маса и разговорът им продължи, сякаш никога не беше спирал. Всеки бе обсебен от мисълта за възможните пречки и неприятности, които можеха да създадат служителите на нечий култ, а и всеки знаеше, че много от тези секти са агресивни и нетърпими към останалия свят.

Полин за миг огледа групата. Говореха спокойно, но ентусиазирано, всеки имаше своите предложения и зачиташе мнението на останалите. Изслушваха се и всяко предложение имаше място в общата схема за действие и работа. „Да — помисли доволна Полин, — това вече е екип! Ще работим добре!“. Погледът й се спря на Вики, която сякаш разчела мислите й, кимна одобрително и окуражително се усмихна. Нямаше място за съмнение — това бяха истински професионалисти, а не обсебени от собственото си величие учени, както първоначално мислеше Вики.

Джордан беше по-мълчалив от обикновено и уж слушаше, но мислите му бяха другаде. Беше спокоен за безопасността на учените, защото беше ангажирал най-добрите специалисти в България. Вече бе работил с тях и опознал професионализма им. Да, момчетата щяха да опазят екипа. Щяха да го опазят от дребни иманяри, от престъпници, от крадци. Джордан се надяваше на разкопките да срещнат само това. Писмото не му хареса. Не обичаше да се среща с фанатици, защото те нямат страх от нищо и не се спират пред нищо. За тях човешкият живот няма никаква цена, а представлява само пречка. Те бяха маниакални убийци, мразещи човечеството. Кражбата на антики и унищожаването на някоя и друга статуетка не го тревожеха толкова много, колкото тези секти, които явно вече се бяха организирали и от различни краища на света се бяха отправили към светилището на Орфей в България. Отбеляза си наум, че трябва да предупреди за това приятеля си Никола Фотев. Той беше следовател в София и щеше да ръководи групата за охрана на обекта. Джордан трябваше да го предупреди, че няма да охранява просто 50 души, а ще охраняват 50 души от 200 екзалтирани сектанти. Към международния екип от девет души, в София ще се присъедини и професор Попова от университета с 20 свои студента, които ще помагат за разкопките. За общи работници бе предвидено на място да се наемат около 20 души от селата около обекта. Да, доста хора, които Джордан и Никола трябваше да опазят, а след днешното писмо, задачата им ставаше доста трудна. Наистина, не трябваше да се бави. Той стана от масата, извини се и си тръгна. Полин го изгледа, но не тръгна след него, защото той не я покани. Нищо, беше му направила ключ от апартамента си и нямаше нищо против да има повече лично пространство. Цяла вечер беше мълчал, гледаше през прозореца или в краката си, не я удостои с един поглед дори. Дали с нещо не го бе обидила? Едва ли. Полин си наложи да мисли за експедицията и бързо отново се включи в общия разговор. Джордан избърза да се прибере в апартамента й. Набра домашния телефон на Никола и зачака да даде сигнал. Джордан трябваше да говори с него насаме.