Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (31)

31.

Само след няколко дни работа по светилището на Орфей всички изглеждаха по-измъчени от всякога. Ярката светлина и парещите лъчи на лятното слънце бяха безмилостни. Огромният култов комплекс не им предложи сянка и хладина, а загадъчно и гордо се извисяваше към синевата. Мистериозно запазил всичките си тайни, гробът на Орфей зееше отворен и с очакване гледаше към слънцето. Четириъгълният саркофаг правеше тишината наоколо още по-наситена и тежка. Слънцето щедро го заливаше с ярките си лъчи и в този момент природата не забелязваше екипът от учени, които като мравки се щураха напред-назад из светилището и събираха частици камъчета с плахата надежда те да ги върнат назад-назад в толкова далечно минало, когато легендите са били истина, а боговете са били реални хора.

Умората, тежката горещина и най-вече липсата на някакви резултати по поставената им задача, правеха учените раздразнителни и умърлушени. Ентусиазмът постепенно отстъпи на вялите и бавни тихи разговори.

След поредния горещ и безрезултатен ден, Ева и Полин седяха на поляната пред хотела и разклащаха чашите си с коктейли, в които повече от всички останали съставки те искаха да има лед. Мълчаливо гледаха наоколо, когато Ева тихо каза:

— Там, на Перперикон, когато застанах на прорицалището, цялата се разтреперих. Дълго след това не можех да се успокоя. Не бях усещала такова нещо до този момент. Бях безпомощна, защото не можех да контролирам тялото си. Нещо много силно ме разтресе и не мога да си обясня как стана. Когато дойдохме тук, това усещане се усили, но с всеки ден изчезва все повече. Вече съм напълно сигурна, че съм си внушила тези неща.

— Може и така да е. След всички легенди и мистики, които се крият зад всяка скала тук, нищо чудно, че си се почувствала така.

— Да, вече съм сигурна, че трябва да си ходим. Няма смисъл да оставаме и да търсим връзка на Орфей с онзи странен камък. Въпросната лира трябва да се изследва само в лабораторни условия. Чудно ми е защо се дадоха толкова пари за тази експедиция и какво си мислеха, че ще намерим? Златният му царски венец?

Полин я изгледа:

— Мислиш, че сме изчерпали всички възможности? Не мислиш ли, че трябва да се преместим на друго място?

— Категорична съм, че трябва да се връщаме. Всички са вече съсипани. Това силно слънце се издържа само в офиса с климатик или на морския бряг. Не може да се работи в такава горещина.

— Явно желанието ти ще се сбъдне — посочи с ръка вляво Полин.

Иззад хълмовете на планината по небето пълзяха черните кълба на облаци. Сякаш нощта покрива света, а слънцето се опитва да я прогони. За кратко. Облаците погълнаха яркото залязващо слънце и го смалиха до малка светеща точица. Превърнаха огромния огнен залязващ диск в запалена малка електрическа крушка. Скоро и тя изчезна зад планината и остана черен мрак.

Полин и Ева с възхищение гледаха природното преобразяване. Две мощни светкавици прорязаха тъмния гранит на небето, осветиха всичко за миг и се кръстосаха. Почти веднага след това проехтя чудовищен гръм, който със съскане и пукот разцепи въздуха. Той донесе първите огромни и тежки капки топъл, но разхлаждащ летен дъжд. Хората влязоха в хотела, но все пак останаха близо до прозорците да погледат още малко изумителната стихия на лятна буря в планината.

Стихията бушува около час, а след това се успокои и премина в тих и равномерен дъжд, който отмиваше лепкавата горещина от планината през цялата нощ и целия следващ ден.

Учените имаха нужда от почивка. Откакто пристигнаха в България, не бяха ползвали нито един почивен ден. Обикаляха и работеха. Сега природата ги остави затворени в хотела. Всеки имаше различни занимания — едни подреждаха и описваха находките, други преглеждаха и допълваха собствените си записки, които ще им послужат в научните разработки, трети преглеждаха дневника на експедицията и го препрочитаха отначало, с надеждата да открият пропуски, някои индикации за връзката на определено място с намерената лира. Да, научната работа продължаваше, но в много по-приятна обстановка.

Привечер Полин искаше да поговори с Вики, но тя изглеждаше толкова щастлива от разговора си с Никола. Интересуваше я мнението й за Ева и това загадъчно състояние, в което е изпаднала. Не можа да намери възможност да привлече вниманието й, защото очите на психоложката бяха изцяло омагьосани от чаровния българин.

Полин се обърна към Галя:

— Какво става? Ще си ходим ли вече?

— Само още един обект и няма да има какво повече да ви покажа. Всичко, което беше толкова древно, че да може да се свърже с живия Орфей, го видяхте.

— Говориш така, сякаш си убедена, че Орфей наистина е съществувал и е ходел по тези места! — с усмивка реагира Полин.

Галя се наведе по-близо до нея:

— Говориш така, сякаш искаш да ме заблудиш, че не си убедена!

— Предавам се! — прихна французойката. — Синът ти прилича толкова много на теб. Така изцяло отдаден на археологията. Точно като теб убедителен и непримирим.

— Защото сме сигурни! И се опитваме да ви покажем това.

Полин разбра, че Галя е напълно сериозна и престана да се усмихва.

— Какъв е следващият обект?

— Това е пещерата, която е оформена като утроба. Била е светилище на Богинята-Майка.

— Сетих се — за слънчевия лъч, който прониква в утробата.

— Да, сега няма да може да видите това вълшебство, защото той се процежда до дъното на пещерата само два пъти в годината. Всичко останало е на ваше разположение.

— Пак ли има някакви легенди, загадки и магии, свързани с мястото?

— Не. Това е само една пещера с олтарен камък в дъното й.

Полин въздъхна:

— Явно скоро ще си тръгваме.

В този миг Джордан уви ръката си около кръста й:

— Стига толкова работа, защото ще започна да ревнувам от този Орфей. Имаш ли време за мен?

Двамата се отдалечиха и Джордан попита директно:

— Какво ти сподели Ева?

— Изпаднала в странно състояние, треперела, прималявало й, но само на прорицалището в Перперикон. Няма обяснение. Мислела си, че усеща някаква мистична енергия, но сега е убедена, че е било самовнушение. Тя вече е добре.

— Вики не мисли така. Ева е раздразнителна и нервна. Това място не й понася.

— Виж, Джордан, тя от самото начало не искаше да тръгва и не вярваше в достоверността на откритието на българите. А е нервна от момента, в който се запознахме. Тя просто си е такава.