Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (54)

54.

Когато на сутринта учените се събраха пред хотела, за да натоварят вече приготвения си багаж, българите с лирата си бяха заминали. Галя погледна Никола с усмивка:

— Сигурна съм, че първо са минали през трона, за да проверят дали ще засвири.

— Важното е да я върнат в музея, заедно с всички записи, които им дадохме.

Галя попита Джордан:

— Направо за София ли заминаваме?

— Не, ще спрем на още две места. Така че някъде на около половината път ще трябва да ни осигуриш нощуване. Никола ще ти покаже къде точно ще спираме и за колко време. Ти прецени къде ще спим. Ако мислиш, че до довечера ще може да стигнем в София, обади се направо там.

Колоната от джипове потегли. В първата кола, до шофьора седеше Джордан. След кратко пътуване, спряха на паркинга в село Татул, до скалното светилище на Орфей. Всички слязоха, а Ева понечи да си вземе и приборите. Джордан я спря с жест:

— Сега ще сме само туристи. Нека разгледаме светилището и да се полюбуваме на древността му.

Той прегърна Полин и тръгнаха спокойно към мегалитния паметник. Полин седна до един от олтарите и просто се загледа в разтърсващата гледка на планината наоколо. Поразителна красота я обгърна и изпълни със спокойствие. Джордан заобиколи и се озова пред четириъгълния саркофаг, отворен към изток. Клекна и разрови малко земя. Пусна няколко гроздови семена и ги зарови. Семената, които Орфей е донесъл на хората. Нека той отново да им ги даде.

Скоро си тръгнаха, защото ги чакаше още доста път.

По пътя Джордан се обърна към Полин:

— Не разбирам, нали вече ходихме там, ти видя всичко и сега пак искаш да отидем. Нали разбираш, че не можем да подложим учените на този изтощителен преход. Красиво е, но няма смисъл да ги водим там.

— Няма да катерим отново Орфеевите скали. Искам да отида до брега на едно от езерата. С кола се стига почти до мястото. Ще походим пеш само 10 минути. Няма да е трудно за никого. А и никой няма нужда да идва с нас. Само ние с теб трябва да отидем.

Джордан кимна и се отказа да спори. Сега вече пътуваха спокойни и разтоварени от всичките грижи, които имаха на идване. Можеха да се насладят на красивите пейзажи. Като нереални и измислени от фантазията на дързък художник, изгледите се сменяха като че ли се надпреварваха кой ще бъде по-смайващ и по-впечатляващ.

Колите спряха в началото на вековна гора. Огромни смърчове извисяваха мощните си стволове нагоре към бездънното небе. Учените тръгнаха след Полин и Джордан, без да питат. Ходиха кратко по извита пътека и излязоха на брега на кристалночисто малко езеро. Вляво от тях смърчовете бяха отстъпили и оставили място за поляна с яркозелена трева, а в средата й стоеше сам и огромен дъб. Галя мълчаливо подаде букет цветя на Полин. Тя го взе, раздели го на две и подаде половината на Джордан. Останалите разбраха, че моментът е много личен и не ги последваха. Едрият американец послушно тръгна след Полин. Всички мълчаха и ги следваха с поглед.

Тя спря под дъба. Клекна и постави своите цветя на земята. Каза:

— Тук са погребани. И двамата.

Джордан учудено я погледна. Впи поглед в дъба и го проследи до върховете на клоните му. После остави цветята и погледна езерото.

— Тук е много хубаво.

— Е, вече може да си вървим, нали?