Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (1)

1.

Ужасена, Полин отвори очи. Лежеше потна и задъхана в леглото си, уж будна, а образите от кошмара още бяха пред очите й. Ставаше прекалено реалистично и тя запали лампата. Стаята й се озари с мека нежна светлина. Екстравагантните й мебели хвърляха причудливи сенки по лимоненожълтите стени.

Полин стана от леглото и бавно се отправи към кухнята. Беше уверена, че като пийне малко студена газирана вода, ще се събуди окончателно, а това ще й помогне да забрави съня и своята нарастваща паника. Реши твърдо още на сутринта да иде при Вики. Двете бяха приятелки от детските си години и знаеха всичко една за друга. Освен това Вики е и психиатър, така че може да помогне с тези сънища. Полин взе водата си от хладилника и постоя малко на прозореца. Нощен Париж е жив и прекрасен. Зачуди се дали всички тези хора, които в момента се веселят по улиците и заведенията утре ще могат да отидат на работа. Стори й се прекалено клюкарско да разсъждава и да дава обяснение за живота на другите, и се отправи към спалнята. Отпусна се в леглото и затвори очи. Първо се появи отново онзи далечен и тих глас, който я зовеше:

— Полин…

Слънцето завари Полин будна, уморена и с тъмни кръгове около очите. Едва дочака да стане прилично време и към осем и половина набра номера на Вики. Тя вдигна телефона и от другия край прозвуча веселият и оптимистичен глас на психиатъра:

— Здравей, скъпа! Да не си измислила някое щуро забавление за двете красиви и необвързани, с перспективна работа жени?

Полин отвърна с тих и отчаян глас:

— Вики, ще дойдеш ли с мен в провинцията през уикенда?

Вики разбра, че става дума за нещо сериозно и тонът й се промени:

— Разбира се. Може да разчиташ на мен!

Полин затвори телефона и вече напълно приготвена, се отправи към работата си. Работеше в института по археология и мечтаеше един ден да открие нещо, което никой не е очаквал да съществува. Работеше много, залавяше се с всякакви разкопки и с бумащина, само и само да стигне до голямо откритие.

Малкият и кокетен ситроен лесно и бързо се провря през натовареното движение и удобно се настани на едно място за паркиране, където не би могла да се събере кола с обикновени размери. Полин с бавна крачка се отправи към будката за вестници и разсеяно поздрави продавача. В този момент погледът й прикова едно заглавие и тя остана като вкаменена. Купи вестника и вървейки към входа на сградата четеше, без да си дава сметка, че пречеше на минувачите и хората са принудени да я заобикалят. Очите й бяха вперени в заглавието: „Група катерачи откриват лирата на Орфей“.

Вместо към своя кабинет, тя се отправи бързо към кабинета на директора. Почука леко и след като никой не й отговори, отвори вратата. Кабинетът беше празен. Тя се обърна да излезе и в същия миг пристигна секретарката на директора:

— Здравей, Полин. Директорът те чака в твоя кабинет.

— Благодаря, Мари.

Полин се забърза към асансьорите. Преди да ги достигне прецени, че по-бързо ще се придвижи по стълбите и сви зад стъклената врата на коридора. Изкачването на стълбите до седмия етаж беше сутрешната й гимнастика. Всяка сутрин на бегом изминаваше стълбите и беше доволна от себе си. Затова сега тренираното й тяло се понесе с лекота към седмия етаж.

Директор Рожер седеше на стола й и небрежно разгръщаше страниците на месечното списание за исторически туризъм. Полин отвори вратата и заедно с това каза високо:

— Искам да отида там!

— За това съм тук. Събира се международен екип от експерти. Искам ти да представиш нашия институт. Утре от Ню Йорк пристига Джордан Джоунс. Ще го посрещнеш и ще го забавляваш през следващите десет дни. Ще говорите и ще обсъждате всичко. Искам да е непрекъснато до теб. Всяка идея трябва да си споделяте двамата. Всяка новина, която имаш, той трябва да я знае. Ти си експертът, той е следователят. Предполага се, че това не е най-великата находка, а най-великата измама. Нищо не трябва да криеш от него. Дори и най-незначителното съмнение или подозрение. Сигурно вече сама се досещаш, че може би нито Орфей е съществувал, нито божествената му лира. Това е митология и няма място в съвременната история.

— Да, така е, откриването на орфеевата лира е все едно да откриеш една от гръмотевиците на Зевс. Но ако все пак…

— Точно затова отиваш и ти. Ти ще си много нужна на екипа. Няма по-запознат от теб с тракийската и древногръцката митология. Само ти можеш да отсееш измислицата от истината.

— Колко души ще бъдем? — Полин нямаше търпение да разбере всичко.

— Ядрото ще е от седем души учени от различни страни. Ти си ръководител на екипа. Може да вземеш още около петдесет души, в зависимост от това какви са намеренията ти — дали ще вършите само лабораторна работа или ще разработите обекта на мястото, където е намерена. Имай предвид, че в България също може да наемеш специалисти и студенти за помощници.

— В България ли е открита? Не можах да прочета статията.

— Да. Отивате там! По-добре е да не четеш тази статия, защото ще се изненадаш колко много измислици може да напише човек, когато няма какво да каже. Само ще те подразни с непрофесионализма си.

Полин остави вестника, само за да угоди на шефа си и седна срещу него.

— Какво трябва да правя с този полицай?

— Искам да споделяш с него всяка своя мисъл, дори и най-нелепата, всяко подозрение или съмнение, дори и да видиш леке върху дрехата на някой от екипа, ти трябва да му го кажеш, ако е свързано с лирата, трябва да му разкажеш и сънищата си дори. Знам, че имаш голям апартамент, дали ще може да отседне при теб, докато е в Париж?

— Невъзможно!

— Така институтът ще ти плаща наем за наетата стая, а и ще бъдете непрекъснато заедно. Трябва да споделяш с него всяка своя мисъл, колкото и глупава да ти се стори тя.

— Не мога да оставя в апартамента си някакъв непознат…

— Той няма да стои сам в жилището ти. Той ще ходи навсякъде с теб.

Директор Рожер се изправи и тръгна към вратата, докато потресената Полин едва успяваше да си поеме дъх от възмущение и яд. Тя присви очи и попита:

— Мен ли разследвате за нещо?

— Не, ти ще участваш в разследване. Между другото, официалният език на експедицията ще е английски.

Вратата се затвори зад гърба на директора. Полин пое дълбоко въздух и взе вестника. Прочете статията и разбра, че журналистът няма никаква информация, освен една новина от един ред. Всичко останало беше плод на необразованата му фантазия.

Тези събития малко бяха отклонили мислите й от среднощните кошмари, но всяка секунда, когато оставаше сама, споменът за съня се връщаше. Днес е четвъртък. Денят ще мине бързо. Утре ще посрещне на летището мистър Джоунс и ще го настани при себе си. И този ден ще мине бързо. Напомни си на връщане от работа да мине през магазина и да зареди хладилника си с продукти. В събота щеше да замине за Дижон с Вики… и с мистър Джоунс.